То

изчезнало.

За настолната ми лампа бе вързано детско балонче, пълно с хелий. То се рееше в слънчевия лъч, падащ през един от високите прозорци.

Върху издутата тъничка гума бе изрисувано моето лице — без очи, със струйки кръв под раздраните клепачи. Устата се кривеше в беззвучен вик.

Погледнах го и изкрещях. Крясъкът отекна из библиотеката, върна се, затрептя по желязната винтова стълба пред рафтовете.

Балонът се пръсна с гръм.

Трета частВъзрастни

Слизането,
сбор от отчаяния
и без никакви успехи
е пробуда обновена
що обръща мъката назад.

Каквото не постигаме, каквото
отказваме на любовта,
каквото губим в чакане безплодно,
поражда слизане —
безкрайно, всемогъщо.

Уилям Карлос Уилямс

„Патерсън“

А сега не ти ли се прибира?
Не копнееш ли за бащиния дом?
Отдих всяка Божа твар намира.
Не копнееш ли за бащиния дом?

Джо Саут

Десета главаСрещата

1. Бил Денброу си хваща такси

Телефонът звънеше, изтръгваше го от тежката дрямка без сънища. Пипнешком затърси слушалката без да отваря очи, без да се пробуди докрай. Ако звънът бе секнал в този миг, той отново щеше да се унесе и даже нямаше да усети прекъсването; щеше да го стори също той просто и лесно, както някога се пързаляше с пластмасовата шейна по заснежения склон в парка Маккарън. Тичаш с шейната в ръце, после се мяташ върху нея и политаш надолу — сякаш със скоростта на звука. Но такива неща могат да вършат само децата; ако си възрастен, топките ти ще станат на пестил.

Пръстите му напипаха шайбата, подхлъзнаха се и пак запълзяха нагоре. Имаше смътното предчувствие, че се обажда Майк Хенлън — Майк Хенлън от Дери, за да му каже, че трябва да се върне, да си спомни, защото бяха дали обещание, Стан Юрис бе нарязал дланите им с парче от строшена бутилка и всички обещаха…

Само че всичко това вече бе станало.

Вчера бе пристигнал късничко — малко преди шест вечерта. Предполагаше, че ако е бил последен в списъка на Майк, другите трябва да са дошли по-рано; някои даже навярно бяха прекарали тук почти целия ден. Но не бе видял никого, а и нямаше желание за това. Просто мина през рецепцията, качи се в стаята си, поръча да му донесат вечеря, от която не хапна и залък, а след това се просна в леглото и заспа непробудно.

Бил открехна едно око и продължи да опипва за слушалката. Тя се търкулна край телефона. Отваряйки и другото си око, той плъзна длан по шкафчето. В главата му царуваше абсолютна пустота, чувствуваше се напълно откъснат от света, сякаш караше само на вътрешни резерви.

Най сетне успя да докопа слушалката. Надигна се на лакът и я притисна към ухото си.

— Ало?

— Бил?

Гласът наистина беше на Майк — поне в това имаше право. Допреди два дни изобщо не помнеше този човек, а ето че сега го позна от първата дума. Истинско чудо… само че някак зловещо.

— Да, Майк.

— Събудих те, а?

— Да, събуди ме. Няма нищо.

На стената над телевизора висеше бездарно нарисувана картина: рибари с жълти дъждобрани и широкополи шапки залагат капани за омари. Бил си спомни къде е — хотел „Градски дом“ в горния край на Главната улица. Отсреща, на около осемстотин метра, беше Баси парк… Мостът на целувките… Каналът.

— Кое време е, Майк — запита той.

— Десет без четвърт.

— Кой ден?

— 30-ти — леко се развесели Майк.

— Аха. Добре.

— Уредих малка среща — каза Майк. Сега гласът му звучеше колебливо.

— Тъй, а? — Бил смъкна нозе на пода. — Дойдоха ли всички?

— Всички освен Стан Юрис — уточни Майк. В гласа му се прокрадна някаква странна нотка. — Бев беше последна. Пристигна късно снощи.

— Защо казваш „последна“, Майк? Стан може да довтаса днес.

— Бил, Стан е мъртъв.

— Какво? Как? Самолетът ли…

— Нищо подобно — каза Майк. — Слушай, ако нямаш нищо против, смятам да поизчакам с тоя въпрос докато се съберем. Предпочитам да ви го кажа наведнъж.

— Свързано ли е с онова?