Баща ми се бил абонирал за „Дери нюз“. Редовно преглеждал обявите за продажба на имоти. Двамата имали доста спестени пари. Накрая открил ферма за продан, която изглеждала многообещаваща… поне на хартия. Потеглили от Тексас с автобус на „Трейлуейс“, огледали имота и го купили още същия ден. Първа областна търговска банка в Пенобскот издала на баща ми десетгодишна ипотека и тъй нашите се заселили в Дери.
— Отначало имахме проблеми — разказа ми веднъж тате. — Някои хора не искаха негри из околностите. Знаехме, че ще е така — не бях забравил за „Черното петно“ — затова просто се снишихме да поизчакаме. Минаващите хлапета замеряха прозорците с камъни и бирени кутии. Сигур поне двайсет стъкла има да съм сменил през първата година. Пък и де да бяха само хлапетата. Една сутрин като станахме, на кокошарника видяхме надраскана свастика и всички пилета бяха измрели. Някой им беше турил отрова в хранилките. От тогаз вече и не помислих за пилета. Обаче областният шериф — в ония дни Дери беше малко градче и нямаше пари за полицейски началник — захапа здраво тая история и много труд хвърли да я разнищи. Ей- таквиз хора имам предвид, Мики, като ти казвам, че има и добро, и лошо. Шерифа Съливан не го интересуваше дали кожата ми е черна и косата къдрава. Дойде в града пет-шест пъти, разприказва се с хората и накрая откри кой го е сторил. И кой мислиш, че беше? Ха познай от три опита!
— Не знам — казах аз.
Баща ми се разсмя до сълзи. После извади огромна бяла кърпа и си избърса очите.
— Ами че Бъч Бауърс, кой друг? Бащата на момчето, дето разправяш, че било най-големият побойник в училище. От говно фъшкия се ражда.
— Някой момчета в училище разправят, че бащата на Хенри е смахнат — рекох аз.
Ако не греша, по онова време бях в четвърти клас — във всеки случай бях изкарал в училище достатъчно време, за да изпитам неведнъж върху собствения си задник шутовете на Хенри Бауърс… а като се поразмисля, май повечето си познания за оскърбителните синоними на думата „негър“ съм усвоил в началното училище от устата на Хенри.
— Право да си кажа — рече баща ми, — може и да има нещичко вярно в хорските приказки, че Бъч Бауърс е смахнат. Разправят, че му хлопа дъската откакто се завърнал след войната в Тихия океан. Служил там в морската пехота. Както и да е, шерифът го прибра, а Бъч се развика, че цялата работа била нагласена от разни негролюбци. Щял да осъди всички. Сигурно и списък си беше приготвил — дълъг поне оттук до Уичъм стрийт. Не знам дали имаше поне един чифт долни гащи със здраво дънце, ама щеше да съди мен, шерифа Съливан, община Дери, окръг Пенобскот и Бог знае още кого. А какво е ставало по-нататък… е, не мога да се закълна, че е истина, но поне тъй го чух от Дюи Конрой. Дюи разправя, че шерифът отишъл да посети Бъч в бангорския затвор. И му рекъл:
„Сега си затваряй устата и слушай, Бъч. Онзи черен момък не иска да подава оплакване. Не иска да те праща в Шоушанк, иска си само парите за пилетата. Според него двеста долара ще свършат работа.“
Бъч рекъл на шерифа да си пъхне тия двеста долара там де слънцето не грее, а шерифът Съливан му отвърнал:
„Чувал съм, че в Шоушанк имало цех за преработка на лимони и като поработиш там една-две годинки, езикът ти ставал зелен като лимонова близалка. Избирай сега. Или двеста долара, или две години ще белиш лимони. Кое ти харесва повече?“
„Нито един съд в Мейн — викнал Бъч — няма да ме осъди зарад пилците на някаква си черна мутра.“
„Знам“ — рекъл Съливан.
„Ами като е тъй, какви ги дрънкаш, за Бога?“ — запитал Бъч.
„Събуди се бе, Бъч! Няма да те осъдят за утрепаните пилци, ама
Дюи разправя, че Бъч зяпнал и млъкнал, а Съливан си тръгнал и го оставил да размишлява. След три дни Бъч се появи кротък-кротък и рече на брат си, онзи дето две години по-късно отиде пиян на лов и замръзна в гората, да му продаде новичкия Форд-Меркюри, купен с парите от военната служба. Получих си аз двестата долара, а Бъч се закле да ми палне къщата. Обикаляше и го разправяше на всичките си приятели. С остатъка от парите си беше купил един вехт довоенен Форд. Веднъж го засякох с моя пикап на Уичъм стрийт край железопътното депо и извадих Уинчестъра.
„Слушай, приятел — викам, — пламне ли нещо към моя дом, да знаеш, че един лош негър ще те погне с тая пушка.“
„Нямаш право да ми говориш тъй, черна мутро — рече той, ама едва му разбирах приказката, щото се беше разпенил от яд и страх. — Отрепка като теб няма право да говори тъй с белия човек.“
Добре де, ама на мен ми беше писнало от цялата работа, Мики. А пък си знаех, че ако не го стресна тогава, вече няма отърване. Наоколо нямаше жива душа. Бръкнах в кабината на Форда и го сграбчих за косата. Подпрях приклада на Уинчестъра върху каиша си и му пъхнах дулото точно под брадата. После рекох:
„Чуя ли те още веднъж да ме наречеш черна мутра или отрепка, ще ти полепне мозъкът по седалките. И ми помни думата, Бъч: само нещо да пламне край моя дом, погвам те с пушката и окото ми няма да мигне. Пък покрай теб може да си изпатят жена ти, дечурлигата и непрокопсаният ти брат. Писна ми.“
Тогаз вече той се разплака и по-грозна гледка от туй не съм виждал през живота си.
„Гледай сега какво доживяхме — вика. — Някаква си чер… някаква си отреп… някакъв си тип да заплашва трудовия човек с пушка на пътя посред бял ден.“
„Да, адски зле е тръгнал тоя Божи свят щом се случват таквиз работи — съгласих се аз. — Ама карай да върви. Важното е сега да ми кажеш разбрахме ли се или искаш да узнаеш как се диша през челото?“
Той рече, че сме се разбрали и повече неприятности с Бъч Бауърс не съм имал, ако не се брои смъртта на твоето куче Чипс, обаче за кучето нямам доказателства. Може пък да е изяло отровна примамка или нещо подобно.
От онзи ден вече можехме спокойно да си вървим по пътя и като се оглеждам назад сега, за нищо не съжалявам. Хубав ни беше животът тук, а колкото до туй, че понякога сънувам кошмари за онзи пожар… е, не може човек да има нормален живот, без да си спечели някой и друг кошмар.
Вече от няколко дни съм седнал да пиша историята на пожара в „Черното петно“ както я чух от баща си и все не стигам до нея. Ако не греша, един от героите във „Властелинът на пръстените“ беше казал, че „всеки път води към други пътища“; че можеш да тръгнеш по най-обикновената пътечка от твоя дом до тротоара, а тя изведнъж да те отведе… където и да било. Същото е и с разказите. Единият води към друг, после към трети, четвърти; може да те изведат там, накъдето си тръгнал, но може и да те пратят в съвсем друга посока. А в крайна сметка гласът на разказвача може да се окаже по-важен от самите истории.
Да, несъмнено си спомням неговия глас — гласа на баща ми, глух и бавен, изпъстрен от време на време с весело кискане или бурен смях. Спомням си как млъкваше за да запали лулата, да си издуха носа или да отскочи до хладилника за кутия бира „Нарангансет“ (наричаше я „аман гансет“). Този глас, който се е превърнал за мене във въплъщение на всички други гласове, в глас на годините, в глас на самото градче — ала не е съхранен нито в записките на Айвис, нито в оскъдните книги за Дери… нито дори в собствените ми магнитофонни ленти.
Гласът на баща ми.
Сега е десет вечерта, затворих библиотеката преди час, а навън се е разбушувала виелица. Чувам как ситните снежни кристалчета драскат по прозорците на читалнята и стъклата на коридора към детския отдел. Чувам и други звуци — тихичко поскръцване и трополене извън светлия кръг, в който съм седнал да пиша тия редове по жълтите страници на бележника. Най-обикновени звуци на улягаща стара сграда, казвам си аз… ала се питам дали съм прав. И се питам още нещо — дали тази вечер нейде из виелицата не броди клоун с балончета в ръката.
Е, няма значение. Мисля, че най-сетне се добрах до последния разказ на моя баща. Изслушах го в болничната стая, само шест седмици преди неговата смърт.
Всеки ден след училище двамата с мама ходехме на свиждане, а вечер отскачах до болницата сам. Мама не можеше да идва по два пъти, имаше си куп работа у дома, но държеше поне аз да го навестявам. Пътувах
