То

четиримата, финансовият товар ще падне изцяло върху Пати. („Поне докато я изхвърлят от работа — мрачно каза Хърбьрт Блум на брат си, след като цяла нощ бяха пили в кухнята, — а сетне ще чакат аз да ги издържам.“) Обединеното родителско тяло смяташе, че човек не бива и да си мисли за самостоятелен бизнес, преди да навърши по-трезва и зряла възраст — например седемдесет и осем години.

Станли отново прояви едва ли не свръхестествена самоувереност. Беше млад, представителен, умен и способен. На предишното работно място си бе създал връзки. Имаше всичко това като даденост. Но не можеше да знае, че „Коридор видео“, една от първите фирми в зараждащата се видеопромишленост, ще създаде огромен комплекс сред голото поле, само на петнадесет километра от предградието, където мистър и мисис Юрис щяха да се преселят през 1979 година; не можеше да знае и това, че само година след появата си в Трейнър „Коридор“ ще излезе на пазара за самостоятелна проба на потребителското търсене. А дори някак да се бе добрал до тази информация, в никакъв случай не би могъл да си въобрази, че ще наемат млад очилат евреин, който отгоре на всичко беше и проклет янки — евреин с приветлива усмивка, тромава походка, склонност да носи протрити джинси в почивните дни и с все още незаздравели остатъци от младежки пъпки по лицето. И все пак го наеха. Наеха го. А Станли сякаш знаеше от самото начало.

След кратко сътрудничество „Коридор видео“ предложи да го назначи на щат с първоначална заплата 30000 долара годишно.

— И наистина е само начало — каза Станли на Пати в леглото същата вечер. — Те ще растат като царевица през август, скъпа. Ако светът не се пръсне на парчета през близките десетина години, те ще се озоват на върха, при „Кодак“, „Сони“ и „Американска радиокорпорация“.

— Какво ще им кажеш? — запита тя, макар че вече знаеше отговора.

— Ще кажа, че ми е било много приятно да работя с тях — отвърна той, разсмя се, придърпа я по-близо и я целуна. След миг се озова отгоре и тя усети как избухва насладата — веднъж, два, три пъти, като блясък на ракети в среднощно небе… ала бебето все не идваше.

Сътрудничеството с „Коридор видео“ му бе осигурило връзки с някои от най-богатите и влиятелни хора в Атланта. Двамата с учудване откриха, че повечето от тия хора са просто чудесни. Сред тях биваха посрещани без предразсъдъци и с добродушна сърдечност, на каквато почти не можеха да се надяват в северните щати. Пати си спомняше как веднъж Станли писа на баща си: Най-свестните богаташи на. Америка живеят в Атланта, щат Джорджия. Ще се погрижа някои от тях да станат по-богати, а те ще се погрижат аз да стана по-богат и няма да принадлежа на никого, освен на Патриша, но мисля, че това не е страшно, тъй като тя пък принадлежи на мен.

Когато напуснаха Трейнър, във фирмата на Станли вече работеха шестима сътрудници. През 1983 година доходът им навлезе в неизследвана територия — територия, за която Пати бе чувала само неясни слухове. Това бе приказната страна на ШЕСТТЕ ЦИФРИ. И всичко бе станало с лекота и небрежност, с каквато човек си обува пантофите в събота сутрин. Понякога това я плашеше. Веднъж боязливо се бе пошегувала на тема сделки с дявола. Вместо отговор Станли се смя до припадък, но за нея в това нямаше нищо смешно и навярно никога нямаше да се търси докрай от тревогите.

Костенурката не би могла да ни помогне.

От време на време, без сама да знае защо, тя се събуждаше посреднощ и усещаше тази мисъл в главата си като последно късче от забравен сън. Тогава се обръщаше към Станли с непреодолимото желание да го докосне, да се увери, че още е тук. Животът им беше чудесен — без прекомерно пиене, без изневери, без наркотици, без скука, без ожесточени спорове за бъдещето. Имаше само едно малко облаче. Майка й първа спомена за него. По-късно Пати си мислеше, че е било едва ли не задължително да стане така. В крайна сметка въпросът изникна в едно от писмата на Рут Блум. Тя пишеше на Пати всяка седмица и въпросното писмо пристигна през първите есенни дни на 1979 година. Беше препратено от стария им адрес в Трейнър и Пати го прочете сред хола, претъпкан с кашони, от които се подаваха вещите им. Чувстваше се объркана, изкоренена и обедняла.

В общи линии това бе типично писмо на Рут Блум от родния дом — четири плътно изписани синкави страници, всяка от тях озаглавена: ПРОСТО ВЕСТИ ОТ РУТ. Драскулките бяха почти неразбираеми и веднъж Станли се оплака, че не може да разчете нито дума от посланията на тъща си. „За какво ли ти трябва?“ — отвърна му Пати.

И този път писмото беше пълно с обичайните мамини новини; паметта на Рут Блум напомняше делтата на пълноводна река, която започва от подвижната точка на настоящия момент и плавно се разширява все по-далече от ветрилообразната мрежа на всичките й познати. Повечето личности, за които ставаше дума, вече избледняваха в спомените на Пати като снимки от стар албум, но за Рут всички тия познанства си оставаха свежи. Любопитството към делата им, както и тревогите за тяхното здраве, изглеждаха неизчерпаеми, а прогнозите неминуемо се оказваха злокобни. Баща й все още страдал от болки в стомаха. Той бил сигурен, че е само лошо храносмилане; и през ум нямало да му мине, че има язва, додето не вземе да храчи кръв, а и тогава можело да се колебае. Нали го знаеш, скъпа, работлив е като муле, а понякога е и също тъй упорит. Господ да ми прости лошата дума. На Ранди Харлингън й направили операция, извадили й от яйчниците кисти колкото топки за голф, не били злокачествени, слава Богу, но цели двайсет и седем кисти на яйчниците направо да си умреш! Без съмнение това се дължало на водата в Ню Йорк — въздухът също бил мръсен, но тя твърдо смятала, че в крайна сметка водата е най- опасна. Всичко се отлагало в човешкия организъм. Пати едва ли си представяла колко често майка й благодари на Бога, че „децата“ живеят в провинцията, където водата и въздухът — особено водата — са по-здравословни. (За Рут целият Юг, включително Атланта и Бърмингам, беше дълбока провинция.) Леля Маргарет пак враждувала с електроснабдяването. Стела Фланаган отново се омъжила, има хора, дето не могат да се поучат от грешките. Ричи Хюбър пак бил уволнен.

И сред цялото това многословие — често стигащо до злословие — насред изречението, след едно „та като рекох“, което изникваше ни в клин ни в ръкав, Рут Блум задаваше Страшния въпрос: „Кога ли ще се наканите със Стан да ни подарите внуче? Заканили сме се да го разглезим. В случай, че не си забелязала, Патси, да ти напомня — трупат ни се годинките.“ А сетне продължаваше с щерката на Брукнър от долната улица, дето я изгонили от училище, защото била без сутиен, а през блузата всичко се виждало.

Изпълнена с тъга и носталгия по стария дом в Трейнър, неуверена и не на шега изплашена от неизвестното бъдеще, Пати мина в стаята, където щеше да бъде спалнята и се просна на дюшека (матракът все още беше в гаража и дюшекът сред просторния гол под приличаше на захвърлена вещ сред загадъчен жълт плаж). Хвана се за главата и рида почти двадесет минути. Навярно и без писмото щеше да се разплаче. То просто бе ускорило идването на риданията, както прахът ускорява кихавицата.

Станли искаше да имат деца. Тя също искаше да имат деца. По този въпрос нямаха спорове, както нямаха спорове по пристрастието си към филмите на Уди Алън, по сравнително редовните посещения в синагогата, по политическите си убеждения, по отвращението към марихуаната и стотици други важни и маловажни въпроси. В Трейнър имаха свободна стая, която бяха разделили на две. Отляво Станли си имаше бюро за работа и кресло за четене; отдясно Пати си имаше шевна машина и масичка за пасианси. Имаха споразумение за тази стая толкова твърдо споразумение, че рядко говореха за него, то просто съществуваше и бе част от тях като носовете им или брачните халки. Един ден тази стая щеше да принадлежи на Анди или Джени. Но къде беше детето? Шевната машина, кошниците с платове, масичката за пасианси, бюрото и креслото — всички предмети стояха непоклатимо и сякаш месец след месец заздравяваха връзката с отредените им места, подчертавайки все по-отчетливо законното си право да бъдат тук. Поне така й се струваше, макар че нито веднъж не успя да избистри мисълта докрай; също като думата порнографски, тази представа бе нещо, което танцуваше нейде досами границата на изразните способности. Но си спомняше как веднъж по време на цикъла отвори шкафчето под мивката, за да вземе превръзка; спомняше си как видя кутията с дамски превръзки и си помисли, че тя сякаш самодоволно се подсмива: Здрасти, Пати! Ние сме твоите деца. Ние сме единствените деца, които ще имаш, и сме гладни. Нахрани ни. Нахрани ни с кръв.

През 1976, три години след като бе захвърлила противозачатъчните хапчета, двамата посетиха в Атланта един лекар на име Харкавей. „Искаме да знаем дали има нещо нередно — каза му Станли — и ако да, то какво може да се направи.“

Направиха им изследвания. Установи се, че спермата на Станли е нормална, че яйцеклетките на Пати са годни за оплождане и че всички канали, които би трябвало да бъдат отворени, наистина са свободни.