То

тоалетната, защото има разстройство. Но в това време на екрана се появи новото семейство Пискало и Пати просто знаеше, че Ричард Доусън ще измисли някакъв голям майтап във връзка с фамилията им, а освен това все не можеше да намери пустото копче, макар да знаеше, че в кутията има цяла камара черни копчета. Криеха се, ясна работа; нямаше друго обяснение…

И тъй, тя остави Стан да излезе и се сети за него чак след финалния резултат, когато откъсна очи от екрана и видя празното кресло. Бе чула как горе водата бълбука във ваната и десетина минути по-късно замлъква… ала сега осъзна, че не бе чула да тракне вратата на хладилника, а това означаваше, че Станли се е качил, без да си вземе бира. Някой се бе обадил по телефона и го бе натоварил с тежки грижи, а тя бе ли го утешила поне с една думичка? Не. Бе ли опитала да изкопни нещичко от устата му? Не. Бе ли забелязала изобщо, че нещо не е наред? Пак и пак не. Заради това глупаво телевизионно състезание — копчетата не можеше да обвини, те само служеха за оправдание.

Е, добре — щеше да му отнесе кутия „Дикси“, после щеше да седне до ваната, да му изтърка гърба, да се прави на гейша, да му измие косата, ако не възразява и да разбере с какво си има грижи… или с кого.

Взе кутия бира от хладилника и се качи на горния етаж. Първите тръпки на истинска тревога я разтърсиха когато видя, че вратата на банята е затворена. Не притворена, а плътно затворена. Станли никога не затваряше вратата, когато се къпеше. Това бе стара шега помежду им: щом е затворено, значи прави това, на което го е учила майка му, отворено ли е — значи не би възразил, ако някой дойде да го научи на още нещичко.

Пати почука с нокти по вратата и изведнъж усети с болезнена яснота, че този звук напомня шумоленето на пълзящо влечуго. Откакто се бе омъжила, никога не бе чукала на която и да било врата в собствения си дом.

Тревогата изведнъж се засили и тя си спомни как в детството си често ходеше да плува в езерото Карсън. В началото на август водата беше топла като във вана… но ето, че попадаш в хладен слой и мигом те полазват тръпки на изненада и удоволствие. Току-що ти е било топло; в следващия миг температурата около бедрата ти сякаш е спаднала с двайсет градуса. Ако се изключи удоволствието, точно това изпитваше и сега — като че е попаднала в хладен слой. Само че в момента хладният слой не беше около дългите девически бедра, изтръпнали в мрачните дълбини на езерото Карсън.

Беше обгърнал сърцето.

— Станли? Стан?

Този път почука не с нокти, а с кокалчетата на пръстите. Не получи отговор и заблъска по вратата.

— Станли?

Сърцето й. То вече не беше в гърдите. Бе отскочило в гърлото и бесните му удари я задушаваха.

— Станли!

В тишината след крясъка (а самият факт, че крещи тук, само на десет метра от мястото, където всяка вечер отпускаше глава на възглавницата, я ужасяваше още повече) тя чу звук, след който от дълбините на душата като неканен гост изникна паниката. А всъщност звукът бе толкова незначителен. Просто шум на падащи капки. Пльок… мълчание. Пльок… мълчание. Пльок…

Представяше си как капката се заражда под ръба на крана, как натежава, наедрява, забременява, а сетне пада: пльок.

Само този звук. Нищо друго. Изведнъж я изпълни ужасната увереност, че не баща й, а Станли е получил сърдечен удар тази вечер.

С дрезгав стон тя хвана стъклената дръжка и я завъртя. Но вратата не помръдна; беше заключена. И внезапно през главата на Пати Юрис стремглаво прелетяха три последователни „никога“: Станли никога не се къпеше рано привечер, Станли никога не затваряше вратата на банята (освен ако използваше тоалетната) и никога не бе заключвал друга врата, освен външната.

Възможно ли е, мина й безумната мисъл, човек да се подготви за сърдечен удар?

Пати облиза пресъхналите си устни — звукът отекна в мозъка й като скърцане на фина шкурка по дърво — и отново го повика по име. Отвърна й само бавният, отмерен шум на падащи капки. Тя сведе очи и видя, че все още държи кутията „Дикси“. Гледаше я тъпо, а сърцето й подскачаше в гърлото като заек; гледаше, сякаш през целия си живот не бе виждала бира. И наистина й се струваше, че не е виждала — поне такава кутия, защото когато примигна, кутията се превърна в телефонна слушалка, черна и заплашителна като змия.

— Мога ли да ви помогна, госпожо? Проблеми ли имате? — изсъска змията.

Пати затръшна слушалката и отстъпи назад, разтривайки ръката, с която я бе държала. Озърна се и видя, че отново е в стаята при телевизора. Разбра, че се е поддала на паниката, която се бе прокраднала в съзнанието й тихичко, като грабител, пристъпващ нагоре по стълбата. Сега си спомняше как захвърли бирата пред заключената врата и се втурна към долния етаж, мислейки объркано: Всичко това е някаква грешка, после и двамата ще се смеем. Напълнил е ваната, но преди да се съблече е открил, че няма цигари и е излязъл да купи…

Да. Само че вратата вече е била заключена отвътре и за да не си прави излишен труд, той просто е отворил прозореца над ваната и е пропълзял като муха по външната стена. Просто и ясно, просто и…

Паниката отново се надигаше в съзнанието й като горчиво черно кафе, готово да прелее през ръба на чашата. Тя затвори очи и се помъчи да запази спокойствие. Стоеше съвършено неподвижно — бледа статуя с пулсиращи вени на шията.

Спомни си как тичаше насам, как се препъваше по стъпалата и бързаше да стигне до телефона, о, да, разбира се, но на кого бе искала да се обади?

Мина й безумната мисъл: Щях да се обадя на костенурката, но костенурката не би могла да ни помогне.

Всъщност нямаше смисъл. Бе успяла да набере само нулата и навярно бе казала нещо ненормално, защото телефонистката я бе попитала дали има проблеми. Имаше, естествено, но как да каже на онзи безличен глас, че Станли се е заключил в банята и не отговаря, че равномерният шум на капеща вода разкъсва сърцето й? Някой трябваше да помогне. Някой…

Повдигна ръка пред устата си и жестоко захапа опакото на китката. Опита да мисли, опита да се застави да мисли.

Резервните ключове. Резервните ключове в кухненския шкаф.

Тръгна натам й единият й чехъл закачи кутията за копчета, оставена до стола. Част от копчетата се разсипаха, блестейки като изцъклени очи под светлината на лампата. Пати забеляза поне половин дузина черни.

Шкафът беше над двойната мивка и от вътрешната страна на вратата му висеше голяма лакирана дъска във формата на ключ — подарък на Стан за по-миналата Коледа от един негов клиент, който я бе направил собственоръчно в домашната си работилница. От дъската стърчаха кукички и на всяка бяха закачени по два броя ключове за вратите в къщата. Отдолу имаше лепенки, изписани със ситния, четлив почерк на Стан: ГАРАЖ, ТАВАН, БАНЯ I ЕТ., БАНЯ II ЕТ., ПРЕДНА ВРАТА, ЗАДНА ВРАТА. По-настрани висяха резервните ключове за колите с етикетчета М-Б и ВОЛВО.

Пати грабна ключа над лепенката БАНЯ II ЕТ. и хукна към стълбата, но веднага се застави да крачи спокойно. Тичането подканваше паниката да се завърне, а и без това самообладанието бе готово да я напусне всеки миг. Ако вървеше спокойно, можеше да се окаже, че не е станало нищо лошо. Или пък, ако наистина бе станало. Господ щеше да погледне надолу и като я видеше как спокойно крачи, щеше да си помисли: А, добре… голяма каша забьрках, но сега имам време да оправя всичко.

С ленива походка, сякаш бе тръгнала за сбирката на Дамския литературен клуб. Пати се изкачи на горния етаж и наближи заключената врата.

— Станли? — подвикна тя и натисна вратата.

Страхът изведнъж стана по-силен от когато и да било. Не смееше да отключи, защото това би било безвъзвратно. Ако Господ не отменеше бедата преди да е щракнала ключалката, значи никога нямаше да го стори. В края на краищата, епохата на чудесата бе отминала отдавна.