То

Но вратата беше заключена както преди; отвърна само равномерното пльок… мълчание.

Ръката й трепереше и ключът тракаше, тракаше, тракаше около ключалката, докато най-сетне хлътна на място. Превъртя го и чу как езичето изщрака. Пипнешком намери стъклената дръжка. Тя опита да се изплъзне от ръката й, вече не защото вратата бе заключена, а защото дланта и бе мокра от пот. Стисна по-здраво и завъртя дръжката. После натисна вратата.

— Станли? Станли? Ст…

Не довърши името на съпруга си, защото видя ваната зад синята найлонова завеса, избутана до края на никелираната стоманена тръба. Само стоеше и гледаше ваната, а лицето й беше застинало и сериозно като детско лице през първия учебен ден. След миг щеше да закрещи, съседката Анита Маккензи щеше да я чуе и да повика полицията, убедена, че някой е нахълтал и убива семейство Юрис. Но сега, в този кратък миг, Пати Юрис стоеше мълчаливо и стискаше ръце пред черната си памучна пола, а очите й изглеждаха огромни сред застиналото, сериозно лице. После изражението на почти религиозна безметежност взе да се превръща в нещо страшно. Огромните очи започнаха да излизат от орбитите. Ужасът изкриви устата и в зловеща усмивка. Искаше да изкрещи, но не можеше. Крясъците бяха прекалено мощни и засядаха на гърлото. Луминесцентните лампи светеха. В банята беше светло като ден. Нямаше сенки. Иска или не иска, човек виждаше всичко. Водата във ваната беше ярко розова. Станли лежеше вътре, подпрял гръб на ръба. Главата му беше отметната толкова назад, че кичурчета от късата черна коса полепваха по кожата между плешките му. Ако изцъклените му очи още можеха да виждат, навярно би видял Пати обърната с главата надолу. Устата му зееше като широко разтворена врата. Върху лицето му бе застинало изражение на безграничен ужас. На ръба на ваната лежеше пакетче ножчета за бръснене „Жилет Платинум Плъс“. Бе разрязал ръцете си от китките до сгъвките на лактите, а после бе прокарал острието точно над дланите, изписвайки две кървави букви Т. Раните пръскаха пурпурен блясък под ослепителната бяла светлина. Като в къс евтино телешко месо вътре личаха оголени сухожилия и кости.

Под лъскавия хромиран кран плъзна капка вода. Наедря. Забременя, би могло да се каже. Проблесна. Падна. Пльок.

Той бе натопил показалец в собствената си кръв и бе изписал върху сините плочки над ваната една- единствена дума, съставена от две грамадни криви букви. От втората буква на тази дума тръгваше лъкатушна кървава черта, оставена от показалеца докато ръката му е падала във ваната, където плаваше сега. Пати помисли, че Станли навярно е оставил този белег — последното му докосване до света — вече губейки съзнание. Надписът сякаш крещеше срещу нея:

Нова капка полетя към ваната.

Пльок.

И чашата преля. Гласът на Пати Юрис най-сетне се възвърна. Вторачена в лъскавите мъртвешки очи на съпруга си, тя закрещя.

2. Ричард Тозиьр си плюе на петите

Докато не започна да повръща, Рич мислеше, че се справя отлично. Бе изслушал внимателно думите на Майк Хенлън, бе вмъкнал тук-там по някоя подходяща реплика, бе отговорил на въпросите и даже сам бе запитал Майк за това-онова. Смътно усещаше, че разиграва един от Гласовете си — не някой от нелепите и нахални Гласове, с които понякога говореше по радиото (напоследък личният му любимец беше Бръмси Папката, сексуален счетоводител и възторжените слушателски писма за Бръмси почти се изравняваха с тия за любимеца на всички времена, полковник Буфорд Кисдрайвъл), а дружелюбен, звучен, самоуверен Глас. Глас, който казва: аз съм тип-топ. Звучеше великолепно, но беше чиста лъжа. Както и всичките му други Гласове.

— Доколко си спомняш, Рич? — запита Майк.

— Съвсем малко — отвърна Рич и помълча. — Достатъчно, предполагам.

— Ще дойдеш ли?

— Ще дойда — каза Рич и остави слушалката.

Дълго седя в кабинета си, облегнат назад в креслото зад писалището, а погледът му се рееше навън към просторите на Тихия океан. Далече наляво две хлапета бяха яхнали сърфовете си, но всъщност не правеха кой знае какво. Вълните бяха слаби за сърф.

На писалището му скъпият кварцов часовник — подарък от фирма за грамофонни плочи — показваше 17:09 часа на 28 май 1985 година. Разбира се, там, откъдето се обаждаше Майк, минаваше осем вечерта. Значи започваме да се смрачава. При тази мисъл по гърба му полазиха тръпки и той се раздвижи, потърси си занимание. Естествено, най-напред пусна запис — без да подбира, просто грабна слепешком един от хилядите записи по лавиците. Рокендролът бе станал част от живота му, почти колкото Гласовете, тъй че трудно можеше да върши нещо без музика — колкото по-силна, толкова по-добре. Записът се оказа ново изпълнение на стар хит. Марвин Гей, един от новаците в онзи кръг, наричан понякога от Рич „Оркестър на покойниците“, запя „Дочух го по вятъра“.

Ооо-хоо, навярно се чудиш отде съм узнал…

— Не е зле — каза Рич. Даже се поусмихна. Работите наистина вървяха зле и трябваше да си признае, че е излязъл от релсите, но щеше да се справи. Без паника.

Оставаше около час и той малко по малко се подготви да си потегли към къщи. По някое време му хрумна, че сякаш е умрял, но са му разрешили да оправи някои делови въпроси… а ако държи — и да си поръча ковчег. По всичко личеше, че се справя отлично. Опита да се обади на своята позната от пътническата агенция, макар да беше сигурен, че вече е подкарала колата по магистралата и бърза да се прибере у дома. Нищо де, защо пък да не си опита късмета? За негово учудване дамата се оказа в кантората. Каза какво му трябва и тя го помоли да изчака петнайсет минути.

— Много съм ти задължен, Карол — каза той.

За последните три години бяха преминали на Рич и Карол вместо официалното мистър Тозиър и мис Фийни — доста фамилиарно, като се има предвид, че никога не бяха общували другояче, освен по телефона.

— Щом е тъй, плащай — заяви тя. — Ще ми изиграеш ли Бръмси Папката?

Без нито миг размисъл — ако ти трябва размисъл, за да откриеш Гласа, най-вероятно нищо няма да излезе — Рич заговори:

— Пред микрофона Бръмси Папката, сексуален счетоводител… Тия дни идва при мен един образ и пита кое е най-лошото като те хване СПИН.

Гласът му бе станал малко по-глух; същевременно звучеше по-бързо и леко наперено — типичен американски глас, но кои знае защо интонацията пораждаше образа на заможен британец от колониите, леко подпийнал, чаровен и съвършено смахнат. Рич нямаше ни най-малка представа кой е всъщност Бръмси Папката, но твърдо знаеше, че винаги носи бял костюм, чете „Ескуайър“ и пие разни буламачи, които се поднасят във високи чаши и миришат на шампоан с кокосова есенция.

— Веднага му казвам — продължаваше Бръмси, — най-лошото е да седнеш да обясняваш на майка си как си го прихванал от някакво хаитянско момиче. До нови среши, с вас се сбогува Бръмси Папката, сексуален счетоводител и на раздяла ви казва: „Кой не може да го дърви, той при мене тича първи.“

Карол Фийни се задъхваше от смях.

— Идеално! Идеално! Моят приятел не вярва, че можеш да говориш така, мисли, че използуваш електронна техника или нещо подобно…

— Най-обикновен талант, скъпа — каза Рич. Бръмси Папката бе изчезнал. На негово място говореше У. К. Фийлдс, джентълмен с цилиндър, червендалест нос, стикове за голф и прочие. — Толкова съм тъпкан с талант, че трябва да си затъквам всички телесни отверстия, за да не изтече като… тъй де, да не изтече.

Тя изпадна в нов пристъп на неудържим смях и Рич затвори очи. Усещаше, че скоро ще го налегне жестоко главоболие.

— Бъди тъй мила да ми направиш тази услуга — добави той с гласа на У. К. Фийлдс и остави слушалката