То

преди да е стихнал смехът.

Сега трябваше да се върне към собствената си личност, а това беше трудно — от година на година ставаше все по-трудно. Лесно е да бъдеш храбър, когато си в чужда кожа.

Зае се да търси удобни обувки и тъкмо бе решил да се задоволи с кецове, когато телефонът отново иззвъня. За момент го изкуши мисълта да отговори с Гласа на Буфорд Кисдрайвъл, но се удържа. Беше Карол Фийни и всичко се оказа уредено в рекордно кратък срок. Успяла да му резервира място първа класа за редовния полет на „Американ Еърлайнс“ от Лос Анджилис до Бостън. Самолетът излитал в 01:03 и трябвало да пристигне на летище Логън около пет часа утре сутринта. В 7:30 самолетът на „Делта“ потеглял от Бостън за Бангор. Кацане в 8:20. Бюрото за коли под наем „Ейвис“ щяло да му осигури луксозна лимузина, а от тяхното представителство на аерогарата в Бангор имало само четиридесет и пет километра до предградията на Дери.

Само четиридесет и пет километра, помисли Рич. Това ли е всичко, Карол? Какво пък, може и да си права — поне за километрите. Но ти си нямаш представа колко далече е всъщност до Дери, а между нас казано и аз не съм наясно. Но Господи, мили Боже, скоро ще го узная.

— Не потърсих стая, защото не знаех колко време ще останеш — каза тя. — Искаш ли…

— Не… сам ще се погрижа — прекъсна я той, сетне се намеси Буфорд Кисдрайвъл. — Сладка си като праскова, мойто момиче. Нашенска праскова, да знайш, от Джорджия.

Лекичко остави слушалката — девиз: не чакай смехът да заглъхне — и набра 207-555-1212, телефонни справки за щата Мейн. Трябваше му номерът на хотел „Градски дом“ в Дери. Господи, още едно име от миналото. Не беше се сещал за „Градски дом“ от… колко?… десет години? двайсет? може би даже двайсет и пет? Колкото и безумно да изглеждаше, трябва да бяха най-малко двайсет и пет години, ако не се бе обадил Майк, навярно нямаше да помисли за хотела до края на живота си. И все пак в живота му бе имало период, през който всеки ден крачеше край високата тухлена сграда — а неведнъж му се бе случвало и да бяга край нея, гонен по петите от Хенри Бауърс, Хъгинс Бълвоча и третия дангалак, Виктор някои си, а тримата огласяха квартала с любезности от типа на: Ще ни паднеш, шибана мутро! Ще ни паднеш, фукльо ситен! Ще ни паднеш, очилат дупедавец! А дали им беше паднал?

Преди да си спомни, телефонистката го запита за града.

— Дери, ако обичате…

Дери! Господи! Дори самата дума носеше в устата му странния вкус на забравата; изричаше я с чувството, че целува прастара реликва.

— … имате ли номера на хотел „Градски дом“ в Дери?

— Един момент, сър.

Няма начин. Сигурно е изчезнал. Съборен при някоя кампания за обновяване на градчето. Превърнат в зала за боулинг или център за видео и електронни игри. А може и да е изгорял в една злокобна нощ заедно с някой пиян търговец на обувки, който е пушил в леглото. Всичко е изчезнало, Ричи — като очилата, заради които най-много те тормозеше Хенри Бауърс. Как беше в песента на Спрингстийн? Дни на слава… в очите на девойка отминават. Коя е девойката? Бевърли, разбира се. Бев…

Променен или не „Градски дом“ очевидно не бе изчезнал, защото в слушалката се раздаде безжизнен механичен глас:

— Номерът… е… 9…4…1…8…2…8…2… Повтарям:… номерът… е…

Но Рич бе запомнил от първия път. С истинско удоволствие прекъсна монотонния глас — беше готов да си представи някакво грамадно топчесто чудовище на име Телефонни справки, заровено дълбоко под земята, обковано с мазни винтове и стиснало хиляди телефони в безброй хромирани пипала — пощенски вариант на отмъстителното филмово чудовище доктор Октопод. От годила на година светът около Рич заприличваше все повече на зловещ електронен замък, из който бродят информационни призраци, а изплашените хора водят неспокойно съвместно съществуване.

Още е там. Както би казал Пол Саймън, още е там след всичките тези години.

Започна да набира номера на хотела, който бе видял за последен път през детските си очила с рогови рамки. Шайбата се въртеше с пагубна лекота — 1-207-941-8282. Притисна слушалката към ухото си, гледайки навън през широкия панорамен прозорец на кабинета. Хлапетата със сърфовете бяха изчезнали; сега вместо тях по плажа крачеха момче и момиче, хванати за ръце. Двойката сякаш излизаше от рекламен плакат, залепен на стената в пътническата агенция на Карол Фийни. Точно така изглеждаха. Само дето и двамата бяха с очила.

Ще те набараме, шибана мутро! Ще ти пръснем очилата!

Крис, внезапно се сети той. Фамилията му беше Крис. Виктор Крис.

О, Господи, съвсем не искаше да го знае след толкова години, но желанията му май не струваха и пукната пара. Нещо ставаше там долу, в дълбоките хранилища, където Рич Тозиър пазеше персоналния си Златен фонд. Вратите се разтваряха.

Само че този път не са записи, нали? Там долу ти не си Рич Тозиър по прякор „Плочата“, майтапчия и дисководещ на шумни радиопредавания. Човекът с Хилядата Гласове, нали така? И тия неща, които се разтварят… всъщност не са врати, нали?

Опита се да прогони мислите.

Важното е да помня, че съм добре. Аз съм добре, ти си добре, Рич Тозиър е добре. Само малко ми се пуши, това е.

Не пушеше вече от четири години, но сега с удоволствие би запалил.

Не са записи, а трупове. Заровил си ги дълбоко, но сега започва някакво безумно земетресение и дълбините ги изхвърлят нагоре. Там долу ти не си Рич Тозиър „Плочата“, там си просто Ричи Тозиър „Очилатия“, стоиш до приятелите си и толкова те е страх, че топките ти сякаш са се превърнали в плодово желе. Не са врати и не се отварят. Гробници са, Ричи. Разцепват се и отвътре отново излитат вампирите, които си мислил за мъртви.

Цигара, само една цигара. Мили Боже, каквато и да е цигара, дори „Карлтън“.

Ще те набираме, очилатко! Ще те накараме да си ИЗЯДЕШ шибаната чанта!

— „Градски дом“ — изрече мъжки глас със северняшки акцент, за да стигне до ухото му, бе минал през Нова Англия, през Средния Запад и под игралните домове на Лас Вегас.

Рич запита гласа дали може да му резервира апартамент в хотела от утре сутринта. Гласът отвърна, че може и се поинтересува за колко време.

— Не знам точно. Имам…

За миг се запъна. Какво точно имаше? В мислите му изплува момче с пластмасова ученическа чанта, бягащо от побойниците; мършаво очилато момче, чието бледо лице сякаш само подканваше: Удари ме! Хайде де, удари ме! и всеки тъп дангалак чуваше този тайнствен призив. Ето устните ми! Размажи ги по зъбите! Ето носа ми! Пусни му кръвчицата, а ако можеш — строши го! Халосай ме по ухото, та да се подуе като карфиол! Цепни ми веждата! Ето брадата, удряй право в центъра! Ето очите ми, тъй сини и големи зад тия омразни, омразни очила, тия рогови черчевета с лейкопласт на едната дръжка. Натроши черчеветата! Забий късче стъкло в едното око и го затвори завинаги! Майната му, какво се ослушваш!

Той затвори очи и изрече:

— Имам бизнес в Дери, нали разбирате. Не знам колко време ще ми отнеме сделката. Какво ще речете за три дни с евентуално удължаване?

— Евентуално удължение? — изумено повтори администраторът и Рич търпеливо го изчака да схване за какво става дума. — О, разбрах! Много добре!

— Благодаря ви и… ъъъ… се надявам да гласувате за нас през ноември — прозвуча гласът на Джон Ф. Кенеди. — Джаки иска да поразтреби… ъъъ… Овалния кабинет, а пък аз вече открих работа и за брат ми… ъъъ… Боби.

— Мистър Тозиър?

— Да.