Изведнъж го обзе нелепото желание да щракне запалката и да изпепели всички тия идиотски документи с всичките им идиотски изрази: „Поради което“, „известява се на всички заинтересовани лица“ или „Приносителят на настоящото удостоверение е упълномощен“. И като нищо можеше да го стори. Внезапно документите в касата му бяха загубили всякакъв смисъл.
Едва сега го връхлетя истинско чувство на ужас и в това чувство нямаше нищо свръхестествено. Просто бе осъзнал колко е лесно да си съсипеш живота. Тъкмо лекотата бе най-страшна. Стига само да домъкнеш вентилатора пред всичко, за което си се трепал толкова години, после включваш шибаната машина. Лесна работа. Изгаряш хартиите или просто ги оставяш да хвърчат накъдето им падне, а след това си плюеш на петите.
И все пак тези документи бяха само далечни роднини на парите. Истината беше зад тях, в дъното на касата. Пари в брой. Четири хилядарки в банкноти по десет, двайсет я петдесет долара.
Сега, докато вадеше парите и ги тъпчеше по джобовете на джинсите си, той се запита дали е постъпвал съзнателно, когато е оставял банкнотите в дъното на касата — веднъж петдесет долара, следващия месец сто и двайсет, а след още месец може би само десет. Неприкосновен запас. Пари за бягство.
— Страшно е, братче — промърмори той, почти без да усеща, че говори на глас.
Тъпо гледаше през панорамния прозорец към плажа. Сега пясъкът беше пуст, нямаше ги нито момчетата със сърфовете, нито младоженците (ако наистина бяха младоженци).
Той затръшна вратата на касата и върна фотографията на място. Откога не се бе сещал за Станли Юрис? От пет години? Десет? Двайсет? През пролетта на 1960 година бе напуснал Дери заедно с родителите си… и колко бързо бяха избледнели в паметта му лицата на приятелите от тайфата, тая жалка групичка неудачници с тайната им къщичка в Пущинака — странно име за място с толкова гъста и сочна растителност. Представяха си, че са изследователи в джунглата или морски пехотинци, които строят аеродрум на тихоокеански атол и отблъскват атаките на японците, представяха си, че са строители на язовири, каубои, астронавти на необитаема планета, но както и да го наричаха, истината беше една — криеха се. Криеха се от големите момчета. Криеха се от Хенри Бауърс, Виктор Крис, Бълвоча Хъгинс и останалите. Каква тайфа неудачници бяха само — Стан Юрис с големия му еврейски нос; Бил Денброу, който заекваше толкова зле, че направо можеше да те побърка и умееше да изрече ясно само
Как се завръщаха спомените, как само се завръщаха… и сега той стоеше сред кабинета си, разтреперан безпомощно като бездомно псе под гръмотевична буря, трепереше защото си спомняше не само за момчетата, с които бе играл в детството си. Само на косъм под слоевете забрава тръпнеха други неща — неща, за които не бе мислил от години.
Кървави неща.
Къщата на Нийбълт стрийт и крясъкът на Бил:
Помнеше ли? Съвсем малко, но и това му стигаше, за да поиска да забрави всичко — ха на бас, че му стига.
Мирис на боклук, на лайна и на още нещо. Нещо по-лошо и от боклука, и от лайната. Вонята на звяра, вонята на То, там долу в мрака под Дери, където се разнася безконечният тътен на машини. Спомняше си Джорд…
Но тук вече не издържа и хукна към банята, като пътьом прекатури креслото и едва не се стовари върху него. Добра се… в последната секунда. Като някакъв щур брейкаджия се плъзна на колене по гладките плочки към тоалетната чиния, сграбчи ръба и направо си избълва червата. А дори и след това спазмите не спряха; изведнъж Джордж Денброу се появи пред очите му толкова ясно, сякаш го бе видял вчера — Джорджи, от когото започна всичко, Джорджи, който загина през есента на 1957. Бяха го убили веднага след наводнението, едната му ръка беше изтръгната от рамото, а Рич бе заровил всичко това дълбоко в паметта си. Но понякога спомените се завръщат, о, да, завръщат се и още как, понякога се завръщат.
Спазмите стихната и Рич слепешком посегна към кранчето. Водата изрева. Ранната му вечеря, избълвана на горещи буци, се плъзна дискретно надолу по тръбата.
Към каналите.
Към глухия тътен, вонята и мрака на каналите.
Той затвори капака, отпусна чело върху него и се разплака. Плачеше за пръв път след смъртта на майка си през 1975 година. Без да мисли какво прави, той подложи шепи под очите си, контактните лещи се плъзнаха навън и заблестяха в дланите му.
Четиридесет минути по-късно, усещайки се някак странно оголен и пречистен, той метна куфарите в багажника на колата и я изкара на заден ход от гаража. Притъмняваше. Огледа къщата с новите насаждения около нея, огледа плажа, огледа водата, която бе придобила блед изумруден оттенък, прорязан от тясната пътека с цвета на старо злато. И в ума му се прокрадна твърдото убеждение, че вече никога няма да види всичко това, че от този миг се превръща в жив труп.
— Прибирам се у дома — прошепна Рич Тозиър. — Прибирам се у дома и Господ да ми е на помощ, прибирам се у дома.
Превключи на скорост и потегли, усещайки отново колко лесно е било да хлътне в неподозирана пукнатина сред онова, което бе смятал за стабилен и сигурен живот — колко лесно е било да се озове откъм тъмната страна, да литне от синевата към мрака.
От синевата към мрака, да, така беше. А там можеше да го дебне… кой знае какво.
3. Бен Ханском си поръчва питие
Ако привечер на 28 май 1985 година някой бе решил да потърси човека, когото списание „Тайм“ нарече „може би най-перспективния млад архитект в Америка“ (статията „Непримиримите младоци и икономията на енергия в градоустройството“ — „Тайм“ от 15 октомври 1984 г.), би трябвало да прекоси западната граница на Омаха по междущатска магистрала 80. Сетне би трябвало да отбие към Суедхолм и по шосе 81 да слезе до центъра на градчето (не че в центъра има кой знае какво за гледане). След това да се прехвърли на шосе 92 близо до закусвалнята „Бъки готви начаса“ (специалитет на заведението — пържено пиле) и щом излезе от града, да завие надясно по шосе 63, което се е изопнало като конец през изоставеното градче Гатлин, докато накрая се озове в Хемингфорд Хоум. В сравнение с Хемингфорд Хоум центърът на Суедхолм е същински Ню Йорк; деловият квартал се състои от осем сгради — пет от едната страна и три от другата. Там е бръснарницата „Елегантна подстрижка“ (на прозореца вече от петнайсет години виси пожълтяла табелка с криви ръкописни букви: КОЙ Е „ХИПИ“ — ДА СА СТРИЖИ ДРУГАДЕ), до нея са смесеното магазинче и киното, където прожектират овехтели филми. Останалите сгради са: клон на „Жилищно-кредитна банка на Небраска“, бензиностанция, дрогерия и „Национални доставки на земеделски сечива“ — единственото що- годе печелившо заведение в градчето.
А в края на главната улица, избутана като парий малко настрани от останалите сгради, досами безкрайната равна пустош, стои неизбежната крайпътна кръчма — „Червеното колело“. Ако в онази вечер човек бе успял да стигне дотам, щеше да види насред осеяния с дупки паркинг старичък открит Шевролет от 1968 година с две дълги антени отзад. Вместо цифри на предния номер пишеше просто: КАДИ НА БЕН. Въпросният Бен беше влязъл в заведението и тъкмо крачеше към бара — строен, загорял от слънцето, облечен с карирана платнена риза, избелели джинси и протрити войнишки ботуши. Край ъгълчетата на очите му имаше мрежа от фини бръчици, но иначе лицето му беше съвършено гладко. Изглеждаше с десетина години по-млад от истинската си възраст — трийсет и осем години.
