То

— Здравейте, мистър Ханском — каза Рики Лий и сложи на бара книжна салфетка, докато Бен сядаше отпред.

Гласът на Рики Лий звучеше малко изненадано и имаше защо. Досега не бе виждал Ханском да стъпва в „Колелото“ през седмицата. Всеки петък привечер човекът идваше да поръча по две бири, а в събота вечер изпиваше читири или пет; винаги питаше как са трите момчета на Рики Лий; преди да си тръгне, винаги оставяше под халбата пет долара бакшиш. Според Рики Лий, в класацията на клиентите той стоеше далеч над останалите, както заради професионалните разговори, така и заради личното уважение. Десетте долара седмично (плюс петдесетачката, оставяна под халбата на всяка Коледа през последните пет години) бяха хубаво нещо, но компанията на този човек струваше много повече. Свястната компания винаги е рядкост, а в затрито градче като Хемингфорд Хоум, където се чуват само евтини сплетни, тя става по-рядка и от кокоши зъби.

Макар че Ханском беше родом от Нова Англия, а висшето си образование бе завършил в Калифорния, в характера му имаше и солиден примес от тексаска екстравагантност. Рики Лий разчиташе на вечерните му посещения в петък и събота, защото отминалите години го бяха научили, че може да разчита на тях. Независимо дали мистър Ханском строеше небостъргач в Ню Йорк (където наистина бе построил три от най- нашумелите сгради), нова художествена галерия в Редондо Бийч или делова сграда в Солт Лейк Сити, щом дойдеше петък вечер, някъде между осем и девет и половина вратата откъм паркинга се отваряше и той влизаше с широка крачка, сякаш живееше не по-далеч от другия край на градчето и бе решил да намине, защото по телевизията няма нищо интересно. Имаше собствен реактивен самолет „Лиърджет“ и писта във фермата си в Джънкинс.

Преди две години бе заминал за Лондон — първо да проектира, а после да ръководи строежа на новата сграда на Би-Би-Си, около която и до днес продължаваха горещите спорове в британския печат („Гардиън“: „Може би най-красивата сграда, построена в Лондон през последните двадесет години“; „Мирър“: „Най- грозното нещо, което съм виждал, ако не се брои лицето на тъща ми след посещение на кръчмата“). Когато мистър Ханском се захвана с тая работа, Рики Лий си помисли: Е, есе някога ще го видя пак. А може и просто да ни забрави. И наистина, след като Бен Ханском замина за Англия петъчната вечер дойде и отмина без той да се появи, макар че Рики Лий неволно се сепваше при всяко отваряне на вратата между осем и девет и половина. Е, все някога ще го видя пак. Може би. Това „все някога“ се оказа следващата вечер. Вратата се отвори в девет и четвърт и Ханском влезе, облечен както винаги с джинси, тениска и войнишки ботуши, сякаш бе отскочил дотук най-много от другия край на градчето. А когато Рики Лий се провикна с едва прикрита радост: „Хей, мистър Ханском! Божичко! Какво правите тук?“, мистър Ханском го изгледа с лека изненада, като че беше съвършено нормално да се намира именно тук. И това не бе единичен случай; през двете години на активното си участие в строежа на Би-Би-Си той не пропусна нито една съботна вечер. Излитал от Лондон с „Конкорд“ в 11 часа преди обед, разказа той веднъж на изумения Рики Лий, и пристигал на летище „Кенеди“ в Ню Йорк същата сутрин в 10:15 — четиридесет и пет минути преди да е напуснал Лондон, поне според часовника („Божичко, това е като пътуване във времето, нали?“ — възкликна развълнувано Рики Лий). Там го чакала лимузина, с която потеглял за летище Титърборо в Ню Джърси, това пътуване в съботното утро обикновено траело не повече от час. Изобщо не било проблем да седне в кабината на личния си самолет още преди пладне, а към два и половина вече кацал в Джънкинс. Побързаш ли както трябва, денят сякаш се разтегля до безкрайност, сподели той с Рики. След пристигането лягал да подремне час-два, после беседвал по половин час с управителя на фермата и секретаря си. Вечерял, а след това отскачал до „Червеното колело“ за около час и половина. Винаги идваше сам, винаги сядаше пред бара и винаги си тръгваше както бе дошъл, макар че Бог е свидетел, че в този район на Небраска имаше сума ти жени, които с радост биха го изчукали додето му хвръкнат чорапите. След завръщането си във фермата лягал да навакса шест часа сън, после поемал по обратния път. Рики още не бе срещал клиент, който да не се смае щом чуе тая история. Може да е с обратна резба, рече му веднъж някаква жена. За миг Рики Лий я огледа, отбелязвайки мислено стилната прическа, фината кройка на дрехите, върху чиито хастари несъмнено бяха пришити етикетчета на известни моделиери, диамантените клипсове, изражението на очите, и разбра, че тя идва от далечните източни щати, сигурно от Ню Йорк, че е пристигнала тук на кратко посещение при роднина или може би при съученичка и с нетърпение чака кога ще дойде времето да потегли обратно. Не, отговори той, мистър Ханском не е женчо. Тя извади от чантичката си пакет „Лорал“, пъхна цигара между лъскавите си червени устни и изчака Рики да каже: Мисля, че той е най-безбожно самотния мъж, който съм срещал през живота си. Но не би си позволил да говори подобни неща пред онази нюйоркчанка, която го гледаше тъй, сякаш бе срещнала някакво непознато забавно животинче. Тази вечер мистър Ханском изглеждаше малко блед и разсеян.

— Здравей, Рики Лий — отвърна той, после седна и се вторачи в ръцете си.

Рики Лий знаеше, че му предстои да замине за Колорадо Спрингс, където през следващите шест-осем месеца щеше да ръководи подготовката за строеж на Културен център на Планинските щати — грамаден комплекс от шест сгради върху стръмен планински склон. Когато го завършим, хората ще рекат, че прилича на стълбище, по което някакво великанче си е разсипало кубчетата, бе казал Бен на Рики Лий. Все ще се намери кой да го каже и отчасти ще бъде прав. Но мисля, че ще излезе нещо свястно. Това е най-голямото начинание през живота ми и голям страх има да ме гони додето го завърша, но наистина мисля, че ще излезе нещо свястно.

Рики Лий допускаше, че мистър Ханском може наистина мъничко да се бои — сценична треска, дето се вика. Нищо чудно и нищо лошо, в края на краищата. Щом ти порасне работата и влезеш на хората в очите, няма начин да че те вземат на прицел. А може и просто да го бе хванал вирусът. Напоследък се ширеше адски грип. Рики Лий взе халба от лавицата и посегна към бирения кран.

— Недей, Рики Лий.

Изненадан, Рики Лий се завъртя — и изведнъж го обзе страх, когато Бен Ханском откъсна поглед от ръцете си. Защото мистър Ханском не изглеждаше засегнат от сценична треска, от вируса или от нещо подобно. Изглеждаше тъй, сякаш току-що го бяха цапардосали с нещо тежко и все още се мъчеше да осъзнае какво точно го е ударило.

Някой е умрял. Той не е женен, но всеки човек си има роднини и някой току-що е хвърлил топа. Ясна работа, това е. По-ясно — здрава му кажи.

Някой пусна четвърт долар в автоматичния грамофон и гласът на Барбара Мандрел запя за тъжен пияница и самотна жена.

— Добре ли сте, мистър Ханском?

Бен Ханском се втренчи в Рики Лий, очите му изведнъж станаха с десет — не, с двайсет — години по- стари от лицето и Рики Лий с изумление забеляза, че косата му е започнала да се прошарва. Досега не бе виждал по нея нито едно бяло косъмче.

Ханском се усмихна. Усмивката беше ужасна, злокобна. Сякаш се усмихваше оживял труп.

— Мисля, че не съм, Рики Лий. Не, сър. Не тази вечер. Никак даже.

Рики Лий остави халбата и пристъпи към Ханском. Заведението беше опустяло като в понеделнишка вечер далече след края на футболния сезон. Нямаше и двайсет клиенти. Край вратата на кухнята Ани играеше карти с готвача.

— Лоши вести ли, мистър Ханском?

— Точно така, лоши вести. Лоши вести от дома.

Ханском продължаваше да гледа Рики Лий. Всъщност гледаше през него.

— Много съжалявам, мистър Ханском.

— Благодаря, Рики Лий.

Настана мълчание и Рики Лий се канеше да запита дали може да помогне с нещо, когато Ханском рече:

— Какво уиски сервирате, Рики Лий?

— В това скапано градче на никого не му се полага друго, освен „Четири рози“ — отвърна Рики Лий. — Но за вас мисля, че ще се намери „Дива пуйка“.

Ханском се поусмихна.

— Много мило от твоя страна, Рики Лий. Май все пак ще е добре да ми подадеш оная халба. Само че вземи да я напълниш с „Дива пуйка“.