То

Харкавей не носеше венчална халка и с добродушното си румено лице приличаше на весел студент от последния курс на колежа, който току-що се е завърнал от ваканция по скиорските писти на Колорадо. След изследванията той им каза, че проблеми като техните съвсем не са рядкост. Каза им още, че при подобни случаи по всяка вероятност възниква психологически парадокс, наподобяващ в някои отношения сексуалната импотентност — колкото повече искаш, толкова по-малко можеш. Затова двамата трябвало да се отпуснат. И по възможност, да не мислят за оплождането по време на секса. На връщане към дома Стан беше мрачен. Пати го запила защо.

— Никога не го правя — каза той.

— Какво не правиш?

— Никога не мисля за оплождането по време на секса.

Макар че се чувстваше малко самотна и изплашена, тя неволно се изкиска. Същата нощ, когато мислеше, че Станли отдавна е заспал, гласът му я стресна в мрака. Звучеше спокойно, но Пати усещаше сподавените ридания под привидната сдържаност.

— Заради мене е — каза той. — Аз съм виновен.

Тя се завъртя към него, напипа тялото му и го прегърна.

— Не ставай глупак.

Но сърцето — биеше забързано — прекалено забързано. Не само от стряскането; той сякаш бе надникнал в съзнанието й; откривайки там потайното убеждение, за което тя самата не бе подозирала до този момент. Без повод, без причина, Пати усещаше — знаеше, — че Стан е прав. Нещо не беше наред, но не у нея. Причината бе той.

— Не бъди идиот! — яростно прошепна тя, притиснала лице към рамото му.

Кожата му бе овлажняла от пот и Пати изведнъж осъзна, че той се страхува. Страхът се излъчваше от него на студени вълни и тя имаше чувството, че е легнала гола до отворен хладилник.

— Не съм нито идиот, нито глупак — отвърна той със същия глас, едновременно спокоен и задавен от вълнение — и ти отлично го знаеш. Заради мене е. Но не знам защо.

— Няма откъде да знаеш подобно нещо.

Гласът й бе станал дрезгав, свадлив — когато се тревожеше, майка й имаше същият глас. И още преди да изрече последната дума, цялото й тяло потрепера като ударено от камшик. Станли усети това и я прегърна още по-силно.

— Понякога си мисля, че знам защо — каза той. — Понякога се събуждам след странен, кошмарен сън и си мисля: „Сега вече знам. Знам какво не е наред.“ Не само това, че не можеш да забременееш — всичко. Всичко нередно в моя живот.

— Станли, в живота ти няма нищо нередно.

— Нямам предвид вътрешната страна — възрази той. — Отвътре всичко е чудесно. Говоря ти за външната страна. Нещо, което би трябвало да отмине, но не отминава. Събуждам се от тия сънища и си мисля: „Целият ми приятен живот е само затишие пред някаква буря, която не разбирам.“ Страхувам се. А после всичко… избледнява. Като сън.

Пати знаеше, че понякога Стан сънува кошмари. Пет-шест пъти се бе събуждала от стоновете му. Навярно се бе случвало и да проспи, без да усети тия злокобни пристъпи. Когато го разтърсваше и питаше какво има, той отговаряше едно и също: Не си спомням. После посягаше за цигарите и пушеше седнал в леглото, изчаквайки последните остатъци от съня да се изцедят през порите му като нездрава пот.

Бездетни. В оная нощ на 28 май 1985 година — нощта на ваната — родителите им все още очакваха внуче. Свободната стая продължаваше да си бъде свободна; разнокалибрените дамски превръзки си стояха на отреденото им място в шкафчето под мивката в банята; червеният кардинал не пропускаше ежемесечните си посещения. Макар и улисана в лични грижи, майка й долавяше болката на дъщеря си и вече не питаше за нищо — нито в писмата, нито при посещенията им в Ню Йорк веднъж на всеки шест месеца. Не им подмятаха на шега да пият редовно витамин Е. Станли също бе престанал да говори за деца, но понякога, когато си мислеше, че е сам, Пати забелязваше сянката по лицето му. Някаква сянка. Сякаш отчаяно се мъчеше да си припомни нещо.

Ако не се брои тази единствена печал, животът им беше приятен и лек до мига, в който иззвъня телефонът. Беше вечерта на 28 май и по телевизията даваха „Семейна вражда“. Пати се бе обкръжила с шест ризи на Стан, две нейни блузи, кошничката за ръкоделие и кутийката със стари копчета; Стан тъкмо разгръщаше най-новия роман на Уйлям Денброу, издаден засега в съвсем ограничен тираж. На предната корица се зъбеше чудовище. На задната имаше снимка на плешив очилат мъж.

Стан седеше по-близо до телефона. Вдигна слушалката и изрече:

— Ало. Юрис слуша.

Помълча и между веждите му се очерта угрижена бръчица.

— Какво казахте? Кой се обажда?

За миг Пати изпита страх. По-късно от срам щеше да излъже родителите си, че доловила нещо лошо още щом иззвънял телефонът, но всъщност само потръпна и за миг надигна очи от ръкоделието. А може би така и трябваше да бъде. Може би много преди обаждането двамата бяха подозирали, че се задава нещо, за което няма място в изящната малка къщичка зад ниските тисове, нещо дотолкова сигурно и неотвратимо, че всъщност не се нуждаеше от потвърждения… стигаше само онзи кратък миг на пронизващ страх, като острие, което се впива и веднага отскача назад.

— Мама ли е? — безгласно размърда устни Пати, изплашена, че баща й може да е получил сърдечен удар. Имаше десет килограма наднормено тегло и още от четиридесетгодишна възраст се оплакваше от „болки в стомаха“.

Стан отрицателно поклати глава и се усмихна на нещо, казано по телефона.

— Ти… ти! Е, гръм да ме удари! Майк! Как ус…

Той отново замълча и се вслуша. Усмивката избледня и Пати разпозна — или поне така й се стори — „аналитичното“ му изражение, което подсказваше, че някой му възлага задача или обяснява промяна в текущите дела, или разказва нещо странно и интересно. Навярно беше последното. Нов клиент? Стар приятел? Кой знае. Тя отново насочи вниманието си към телевизора, където някаква жена прегръщаше Ричард Доусън и го обсипваше с целувки. Помисли си, че не би било зле да бъде на нейно място.

Докато търсеше черно копче за джинсовата риза на Станли, тя смътно усети, че разговорът навлиза в утъпкан коловоз — от време на време Станли сумтеше одобрително и веднъж запита: „Сигурен ли си, Майк?“ Накрая, след много дълго мълчание, той каза: „Добре, разбирам. Да… аз… Да. Да, всичко. Наясно съм. Аз… какво?… Не, не мога твърдо да обещая, но ще го обмисля много внимателно. Знаеш, че… о?… Тъй ли?… Гледай ти! Разбира се, че знам. Да… непременно… благодаря… да. Довиждане.“ И той остави слушалката.

Пати се озърна и видя, че Стан е вторачил невиждащ поглед в стената над телевизора. На екрана публиката ръкопляскаше на семейство Райън, което бе спечелило двеста и осемдесет точки след успешната догадка, че публиката ще посочи математиката за най-омразен учебен предмет на сина им. Семейството подскачаше и крещеше от радост. Но Станли се мръщеше. По-късно тя щеше да каже на родителите си, че й се сторил леко пребледнял, но нямаше да спомене, че в онзи момент не обърна внимание на това, защото реши, че е от зеления стъклен абажур на лампата.

— Кой беше, Стан?

— Мммммм?

Той я погледна. Стори се, че по лицето му е изписана кротка разсеяност и може би лека досада. Едва по-късно, когато отново и отново повтаряше в паметта си цялата сцена, тя взе да си мисли, че всъщност това е било изражение на човек, който се откъсва от реалността методично, нишка по нишка. Лице на човек, който се отделя от синевата и литва към мрака.

— Кой се обади по телефона?

— Никой — каза той и стана от креслото. — Никой, наистина. Мисля да си взема вана.

— Какво, в седем вечерта?

Без да отговори, той излезе от стаята. Пати би могла да го запита какво има, би могла дори да го настигне и да запита дали не го боли стомах — в секса Стан нямаше задръжки, но в някои отношения беше невероятно свенлив и би било типично за него да каже, че ще се къпе, а всъщност да отскочи до