То

— Добри ми чоуече — заяви Ричи с Гласа на Камериера Тудълс, — тий очеуидно не разбиъ нищо за май матър енд патър. Те…

— Говори човешки бе, Ричи — обади се Еди иззад Бен. Беше седнал там по простата причина, че Бен хвърляше солидна сянка. Лицето му изглеждаше дребно, сбръчкано и изплашено — старческо лице. Здраво стискаше инхалатора в юмрук.

— Те ще решат, че съм право за „Джунипър хил“ — каза Ричи.

Днес Ричи си носеше старите очила. Предния ден, докато излизаше от млечния бар с фунийка фъстъчен сладолед, зад гърба му изникна Гард Джагърмайер, старо приятелче на Хенри Бауърс. „Пу за мен!“ — ревна дангалакът, който тежеше поне с двайсет кила повече от Ричи, и го блъсна с все сила. Ричи отхвръкна в канавката, губейки при катастрофата сладоледа и очилата си. Лявото стъкло стана на сол и майка му вдигна страшна аларма, без да се вслушва в подробните обяснения.

„Знам само, че не спираш да щурееш — викна тя. — Кажи си правичката, Ричи, мислиш ли, че очилата растат по дърветата и можем да ти наберем нови щом счупиш старите?“

„Ама онова голямо момче ме блъсна, мамо, дойде отзад и ме блъсна…“ — обясняваше Ричи, готов да се разплаче. Неразбирането на майка му изглеждаше далеч по-мъчително, отколкото унижението да бъде съборен в канавката от Гард Джагърмайер, който беше толкова тъп, че даже не си направиха труда да го оставят на лятно училище.

„Не искам да слушам — твърдо каза Маги Тозиър. — Като видиш татко си да се прибира грохнал от умора след три нощи работа до късно, седни и си помисли, Ричи. Помисли си.“

„Ама…“

„Стига толкова, казах.“

Гласът й звучеше рязко и категорично. Даже по-лошо — май беше готова да се разплаче. После тя излезе от кухнята и засили звука на телевизора в хола. Ричи остана да се свива тъжно край масата.

Именно този спомен го накара отново да тръсне глава.

— Нашите не са лоши, но за нищо на света не биха приели подобна история.

— Ами ако по-о-отърсим дръ-други д-деца?

След години Бил щеше да си припомни как всички се огледаха, сякаш търсеха още някого.

— Кой? — запита недоверчиво Стан. — Освен вас не знам на кого бих се доверил.

— Все па-па-пак… — тревожно изрече Бил и всички замлъкнаха, докато той се чудеше какво да им каже.

3.

Ако някой го попиташе, Бен Ханском би казал, че от целия Клуб на Неудачниците Хенри Бауърс мрази най-силно него — заради онзи ден, когато двамата се сгромолясаха от Канзас стрийт по сипея над Пущинака, заради другия ден, когато заедно с Ричи и Бевърли избягаха от засадата край „Аладин“, а най- вече защото с отказа си да му помогне на контролното Бен прати Хенри на лятно училище и му навлече свирепия бащин гняв на смахнатия Бъч Бауърс.

Ако някой попиташе Ричи Тозиър, той би казал, че Хенри мрази най-силно него — заради успешното измъкване от потерята в универмага.

Стан Юрис би казал, че Хенри мрази най-силно него, защото е евреин (когато беше в трети клас, петокласникът Хенри веднъж се зае да му разтрива лицето със сняг и не го пусна, докато окървавеният Стан не се разпищя като луд от болка и страх).

Бил Денброу би казал, че Хенри мрази най-силно него, защото е мършав, заеква и се облича спретнато („Гъ-гъ-глей го тоя ш-ш-шибан же-же-_ЖЕНЧО_!“ — провикна се Хенри, когато Бил дойде с вратовръзка на училищния празник през април; още същия ден вратовръзката бе смъкната и запокитена върху едно дърво на Чартър стрийт).

Хенри наистина люто ненавиждаше и четиримата, ала момчето, което заемаше първо място в личната му класация на омразата, даже не знаеше за Неудачниците през онзи юлски ден; беше едно негърче на име Майкъл Хенлън и живееше има-няма на половин километър от занемарената ферма на Бауърс.

Бащата на Хенри беше точно толкова смахнат, колкото говореха злите езици. Казваше се Оскар Бауърс, но всички му викаха Бъч. Бъч Бауърс свързваше целия си финансов, телесен и духовен упадък със семейство Хенлън и по-специално с бащата на Майк. Както често разправяше на Хенри и малцината си приятели, Уил Хенлън го вкарал в затвора заради някакви скапани пилета. „Искаше да вземе пари от застраховката, затуй го направи — казваше Бъч, оглеждайки слушателите със зловещ пиратски поглед, сякаш само чакаше някой да му възрази. — Намери си лъжесвидетели и ме оставиха без кола тия гадове.“

„Кои бяха гадовете, тате?“ — запита веднъж осемгодишният Хенри, пламнал от гняв срещу неправдата, сторена на баща му. Обещаваше си щом порасне да намери лъжците, да ги намаже с мед и да ги върже над мравуняк, също като в уестърните, дето ги прожектираха всяка събота в „Бижу“.

И тъй като синът му беше неуморен слушател (ако някой го запиташе, Бъч би заявил, че така и трябва да бъде), Бауърс Старши ден след ден изливаше в детските уши вечната ария на омразата и лошия късмет. Обясняваше на момчето, че негрите са глупави по природа, но сред тях се срещат и хитреци — те мразят от дън душа всеки бял мъж и мечтаят да катурнат в плявата всяка бяла жена. Може и да не е било само заради застраховката, казваше Бъч; може би Хенлън му е трупнал умрелите пилци на гърба, за да се отърве от работливия съсед. Както и да е, сторил го — лепнал му вината като лайно на чаршаф. А после домъкнал от града цяла тайфа негролюбци да лъжат и да заплашват Бъч със затвор, ако не плати на черната маймуна. „И защо не? — питаше Бъч ококореното мърляво хлапе, което го слушаше със затаен дъх. — Защо не? Аз бях само един скромен войник, дето си е проливал кръвта за родината. Таквиз като мен с лопата да ги ринеш, ама той беше единствената черна мутра в цялата област.“

След тая история с пилетата му тръгнало все наопаки — първо изгърмял тракторът; после хубавата брана се строшила на северната нива; излязла му пришка на врата, възпалила се, срязали я, ама пак се възпалила и трябвало да ходи на операция; негърът се замогнал за негова сметка, взел да подбива цените и Бъч останал без купувачи.

В ушите на Хенри звучеше само една песен: негърът, негърът, негърът. За всичко беше виновен негърът. Негърът имаше бяла двуетажна къщичка с нафтово отопление, а Бъч се свираше с жена си и хлапето в прогнила паянтова барака. Негърът беше виновен, когато Бъч не изкара пари от фермата и трябваше да се хване на работа като секач. Негърът беше виновен задето им пресъхна кладенецът през 1956 година.

След пресъхването на кладенеца десетгодишният Хенри взе да подхранва кучето на Майк, мистър Чипс, с оглозгани кокали и обелки от салам. Не мина много време и Чипс свикна да дотичва с размахана опашка още от първото повикване. Когато кучето напълно престана да се бои, Хенри му поднесе половин килограм кайма, смесена с отрова за насекоми. Отровата бе намерил под сайванта; за каймата бе пестил цели три седмици.

Мистър Чипс изгълта половината месо и се поотдръпна.

— Хайде, дояж си манджата, Маймунско псе — рече Хенри.

Мистър Чипс завъртя опашка. Хенри го наричаше така от самото начало и кучето бе решило, че това му е второ име. Когато започнаха болките, Хенри извади парче въже и върза мистър Чипс за една брезичка, та да не избяга при стопаните си. После седна на припек, подпря брадата си с длани и зачака кучето да умре. Агонията трая дълго, но Хенри си прекара чудесно. Накрая мистър Чипс взе да се гърчи и по челюстите му изби зеленикава пяна.

— Хареса ли ти, Маймунско псе? — запита Хенри, а то завъртя мътни очи натам, откъдето долиташе гласът, и се помъчи да размаха опашка. — Хареса ли ти манджата, помияр дрислив?

Когато кучето умря, Хенри свали въжето, прибра се и разказа на баща си какво е сторил. По онова време Оскар Бауърс вече беше съвсем луд; една година по-късно жена му избяга, след като я беше потрошил от бой. Хенри трепереше пред баща си и понякога го мразеше жестоко, ала и го обичаше. А през онзи следобед имаше чувството, че най-сетне е открил ключ за сърцето на стария, защото Бъч го тупна по гърба (толкова яко, че Хенри едва не се просна долу), отведе го в дневната и извади две бири. Това бе първата бира в живота на Хенри и до края на дните си той щеше да свързва вкуса й с най-