То

щеше да го прегърне с грейнало лице, а после щеше да възкликне: „Чудесно, Били! Ти си добро момче! Най-доброто момче!“

Разбира се, не споделяше с никого. Не би си признал, та дори и да го разчекнеха между четири коня; нито колелото на мъченията, нито испанският ботуш биха изтръгнали прекрасното видение от най-потайното кътче на неговото сърце. Ако успееше да изрече скоропоговорката, подхвърлена безгрижно от майка му в едно съботно утро, докато двамата с Джорджи гледаха по телевизията „Приключенията на дивия Бил Хайкок“, всичко щеше да стане като след целувката на принца, която пренесла Спящата красавица в топлия свят на обичта.

Троши стобора с трясък сух и пак крещи, че срещнал дух.

Не го сподели и с приятелите си на онзи 3 юли… но им разказа какво бе узнал за дренажните и канализационни системи под Дери. Беше момче, надарено с жива и пъргава фантазия (понякога фантазията идваше по-лесно от истината), затова сцената в разказа му излезе съвсем различна от истинския разговор: оказа се, че двамата със стария обсъдили въпроса докато си пиели кафето пред телевизора.

— Ама дават ли ти да пиеш кафе? — запита Еди.

— Е-ххе-стествено — отвърна Бил.

— Уха! — възкликна Еди. — Мама никога не ми е давала. Разправя, че кофеинът бил опасен. — Той помълча. — Ама тя го пие колкото си ще.

— Когато поискам, татко ми дава да пия кафе — каза Бевърли, — но ако разбере, че пуша, ще ми откъсне главата.

— Откъде си толкова сигурен, че е в каналите? — запита Ричи, прехвърляйки поглед от Бил към Стан Юрис и обратно.

— Вси-и-ичко на-на-натам в-води — каза Бил. — Бе-ххе-евърли чу г-гласове от ка-ка-канала. И кръ- ххъ-ъвта е оттам. Когато к-к-клоунът ни г-гонеше, о-оранжевото къ-къ-копче лежеше край ша-а-ахтата. И Джъ-джъ-джордж…

— Не беше клоун, Шеф Бил — намеси се Ричи. — Казах ти вече. Знам, че е лудост, но беше върколак. — Той умолително се огледа към другите. — Честна дума. Видях го.

— Било е върколак за те-те-тебе — възрази Бил.

— Ъ?

— Н-не ра-а-збираш ли? Било е въ-въ-върколак за т-тебе, защото си г-гледал оня тъ-тъ-тъп филм в „А- а-аладин“.

— Нищо не схващам.

— Мисля, че схващам — тихо каза Бен.

— Про-о-верих в б-б-библиотеката. М-мисля, че е глъ-глъ-глъ… — Бил помълча, напъна гърло и изплю думата: — … гламър.

— Кламер ли? — недоверчиво запита Еди.

— Гламър — поправи го Бил и повтори думата буква по буква. После разказа какво открил в енциклопедията и в някаква книга, озаглавена „Нощни истини“. Гламър било галското название на чудовищното създание; в различни епохи други народи и култури му измислили още имена, но всички те означавали едно и също. Индианците го наричали маниту — дух, който можел да се явява ту като пума, ту като лос или орел. Те вярвали, че маниту понякога можел да се вселява в тях и тогава им давал сила да извайват от облаци свещените животни на племето. Хималайските народи го наричали талус или телус — зло свръхестествено същество, способно да чете мисли и да се преобразява в онова, от което най-много се боиш. В Централна Европа го наричали ейлак, брат на вурдерлака, или с други думи вампир. Във Франция се разказвало за loup-garou (Бил го произнесе „лу-гару“) — звяр, който си сменя кожата. Това донякъде съвпадало с върколака, обясни Бил, само че лу-гару можел да се превръща в каквото и да било — вълк, ястреб, овца и даже буболечка.

— А пише ли някъде как се унищожава гламър? — запита Бевърли.

Бил кимна, но без особена надежда.

— Х-х-хималайците имали ри-и-туал за п-прогонване, ама б-бил много стъ-стъ-страшен.

Всички го гледаха напрегнато. Не искаха да слушат, ала трябваше.

— Р-р-ритуалът се на-а-ричал Чю-чю-чюд.

И Бил им разказа какво представлявал този ритуал. Ако си благочестив хималайски монах, можеш да тръгнеш по следите на телуса. Когато го намериш, той изплезва език. И ти се изплезваш. Преплитате езици, захапвате ги и се озовавате приковани очи срещу очи.

— Олеле, ще се издрайфам! — възкликна Бевърли и се търкулна на една страна.

Бен леко я погали по гърба и веднага се озърна да види дали другите не го гледат. Не гледаха; всички слушаха като хипнотизирани разказа на Бил.

— А после? — запита Еди.

— А-а-ами м-може да ви зву-у-учи с-с-смахнато, обаче в к-к-книгата пише, ч-че почвате да си к-казвате смешки и га-хха-атанки.

— Какво? — сепна се Стан.

Бил кимна и върху лицето му се изписа изражението на журналист, който иска хората да разберат — без да им казва направо — че той не измисля новините, а само ги предава.

— Т-точно така. П-първо те-е-елусът к-казва смешка, после тъ-тъ- ти к-казваш, и тъй на-на-нататък, поред…

Бевърли пак седна и обгърна с ръце свитите си колене.

— Не ми е ясно как се говори с прехапан език.

Ричи незабавно изплези език, стисна го с пръсти и съобщи:

— Татко ми работи в стоманолайнарна!

Макар че майтапът беше детински, всички избухнаха в смях.

— М-може да става по те-ххе-лепатия — каза Бил. — К-както и да е, а-ако ч-ч- човекът пръв се ра-хха-азсмее в-въпреки б-б-б-б…

— Болката? — подсказа Стан.

Бил кимна.

— … тогава телусът г-го у-у-убива и го и-ххи-зяжда. Мисля, че му взима душата. Н-но ако чъ-човекът ра-ра-разсмее т-телуса, чудовището т-трябва да си о-о-отиде за сто го-го-години.

— Пишеше ли откъде идват подобни твари? — запита Бен.

Бил поклати глава.

— Вярваш ли тия в приказки? — запита Стан с такъв глас, сякаш искаше да му се присмее, но не намираше нито морални, нито интелектуални сили да го стори.

— По-о-очти в-вярвам — сви рамене Бил. Накани се да добави още нещо, после наведе глава и млъкна.

— Това обяснява много — бавно изрече Еди. — Клоуна, прокажения, върколака… — Той се озърна към Стан. — И мъртвите момчета, навярно.

— Звучи ми като работа за Ричард Тозиър — заяви Ричи с Гласа на Говорителя от седмичните кинопрегледи. — Ричард Тозиър, човекът с хиляда смешки и шест хиляди гатанки.

— Ако оставим на теб, всички ще загинем — подметна Бен. — Бавно. В страшни мъки.

И всички отново се разсмяха.

— Добре де, какво ще правим? — запита Стан.

Бил само поклати глава… но имаше чувството, че всеки миг може да се досети. Стан махна с ръка и се изправи.

— Дайте да идем някъде. Сплеска ми се задникът.

— Харесва ми тук — каза Бевърли. — Сенчесто и прохладно. — Тя хвърли поглед към Стан. — Сигурно ще предложиш някоя детинщина, например да замеряме бутилки на сметището.

— Аз обичам да замерям бутилки — каза Ричи и се изправи до Стан. — Престъпен съм си по душа. — Той вдигна яка и закрачи насам-натам с котешка стъпка като Джеймс Дийн в