То

— Да, татко — каза Майк, мислейки как веднъж в училище Боб Готие се опита да му обясни, че „негро“ не била чак толкова лоша дума, защото неговият татко я употребявал непрекъснато. И после заяви най- искрено, че думата даже била добра. Когато в петък вечер по телевизията показвали как на ринга някой издържа сума ти млатене без да падне, татко му викал: „Тоя има чутура като негро“, или пък когато някой във фабриката не си щадял силите (мистър Готие работеше в „Телешка звезда“), татко му казвал: „Бачка като негро“. „А моят татко е толкова християнин, колкото и твоят“ — победоносно завърши Боб. Майк си спомни как гледаше сериозното бяло лице на Боб Готие, обрамчено от пухкавата качулка на зимното яке, и как изведнъж изпита не гняв, а ужасна печал, от която му се прииска да заплаче. Беше открил в това лице искреност и добри намерения, ала усещаше самота, откъснатост, бездънна ледена пропаст между себе си и другото момче.

— Виждам, че разбираш — каза Уил и разроши косата на своя син. — Всичко опира до едно: подбирай кога да си траеш и кога да вирнеш глава. Сам решаваш дали да си цапаш ръцете с Хенри Бауърс. Струва ли си?

— Не — каза Майк. — Мисля, че не.

Имаше още доста време до деня, в който щеше да промени мнението си — 3 юли 1958 година.

4.

Докато на километър от тях Хенри Бауърс, Виктор Крис, Бълвоча Хъгинс, Питър Гордън и един малоумен гимназист на име Стив Садлър (наричаха го „Лоса“, като един герой от комиксите) преследваха изнемощелия Майк Хенлън през депото по посока на Пущинака, Неудачниците седяха край Кендъскиг и разсъждаваха над кошмарния си проблем.

— Ми-ххи-исля, ч-че знам к-къде е То — най-сетне наруши тишината Бил.

— В каналите — каза Стан и всички подскочиха от някакво рязко съскане. Еди с виновна усмивка отпусна инхалатора в скута си.

Бил кимна.

— Т-тия дни ра-ххаз-питах тъ-тъ-татко за к-каналите.

„Първоначално цялата област е била блатиста — разказа Дзак на сина си, — а основателите си нямали друга работа, ами разположили днешния център точно на най-лошото място. Тази част от Канала, която минава под Главната улица и излиза край Баси парк, всъщност е най-обикновен дренаж за водите на Кендъскиг. Обикновено дренажните тръби са почти празни, но когато се случи дъждовна пролет или почнат наводнения, те имат важно значение… — Той помълча, може би прогонваше спомена как бе загубил детето си при последното наводнение. — … заради помпите.“

„Пъ-пъ-помпите ли?“ — запита Бил и без сам да усеща, завъртя глава настрани. Когато заекваше на звучна съгласна, от устните му пръскаше слюнка.

„Дренажните помпи — кимна баща му. — Те са в Пущинака. Бетонни цилиндри, които стърчат около метър над земята…“

„Бъ-бъ-бен Х-х-ханском им вика д-дупки на мо-ххо-рлоци“ — усмихнато съобщи Бил.

Баща му също се усмихна… ала това бе само бледа сянка на някогашната усмивка. Седяха в работилницата, където Дзак идваше понякога да се заеме неохотно с поправки на старите мебели.

„Всъщност са просто помпи за нечистотиите, момко — каза той. — Намират се на дълбочина три метра и прехвърлят отходните води през по-равните места и нагорнищата. Машинарията е овехтяла и би трябвало да закупим нова, но щом стане дума за това, Съветът все плаче, че нямало пари. Ако ми даваха по четвърт долар за всеки път, когато съм газил до колене из лайната да пренавивам електромоторите… ама не ти се слуша, нали, Бил. Тая вечер по телевизията май дават «Захарният крак». Я иди да го гледаш.“

„М-м-много ми се съ-съ-слуша“ — искрено възрази Бил и то не само защото бе стигнал до извода, че под Дери се спотайва нещо страшно.

„Какво толкова те интересуват някакви си канални помпи?“ — запита Дзак.

„У-хху-чилищно за-за-задание“ — излъга Бил.

„Нали сте във ваканция.“

„За д-д-догодина.“

„Скучна тема за съчинение — каза Дзак. — Най-много да приспиш учителя и да си докараш някоя двойка. Гледай сега, тук е Кендъскиг — той прокара с пръст черта през тънкия слой стърготини по плота на банцига, — а тук е Пущинакът. Центърът се намира по-ниско от другите квартали — например Канзас стрийт, Олд кейп или Западния булевард — затова отходните води трябва да се изпомпват в реката. По-нататък сами си изтичат към Пущинака. Разбираш ли?“

„Д-д-да“ — потвърди Бил и когато пристъпи да огледа чертите, рамото му докосна ръката на Дзак.

„Някой ден ще ни забранят да изливаме мръсните води в реката и всичко ще свърши. Но засега се оправяме с помпите в ония… как ги наричаше твоят приятел?“

„Дупки на морлоците“ — каза Бил, без изобщо да заекне. Не обърнаха внимание на това — нито той, нито баща му.

„Точно така. Затова са тия помпи в дупките на морлоците. Добра работа вършат, закъсват само когато е много дъждовно и реката прелее. Защото обикновените дренажи и помпената система уж трябва да са отделни, но се кръстосват из целия град. Виждаш ли? — Дзак надраска няколко пресечени линии край Кендъскиг и Бил кимна. — А за дренажите най-важно е да знаеш, че водата прониква навсякъде. Придойде ли реката, почва да пълни и дренажите, и канализацията. Когато залее помпите, става късо съединение. После аз трябва да си блъскам главата с моторите.“

„Татко, к-колко са г-големи каналите?“

„За диаметъра ли питаш?“

Бил кимна.

„Централните канали трябва да имат към два метра сечение. Периферните из жилищните квартали са до метър и двайсет. Може да има и по-широки. Чуй ме сега, Били, и го повтори на приятелите си: никога да не влизаш в тия тръби — нито на игра, нито на бас, нито за каквото и да било.“

„Защо?“

„От 1885 година насам са ги строили дванайсет различни градски управи. По време на Депресията Агенцията за борба с безработицата изгради цяла вторична дренажна система и периферна канализация; тогава отпускаха купища пари за благоустройство. Но онзи, дето ги беше проектирал, загина през Втората световна война, а пет години по-късно в кметството откриха, че почти всички проекти са изчезнали. Четири килограма чертежи просто се изпариха нейде по времето между 1937 и 1950 година. Искам да ти кажа, че никой не знае къде и защо минават тия проклети канали и шахти. Когато работят нормално, хората забравят за тях. А щом закъсаме, трима-четирима грешни дяволи от благоустройството трябва да открият коя помпа е изгърмяла и къде има задръстване. И като слизат, по-добре да си носят суха храна. Долу е тъмно, вони и има плъхове. Достатъчно убедителни причини, за да стоиш надалеч, но най-убедителната е, че можеш да се загубиш. И това е ставало.“

Да се загубиш под Дери. Да се загубиш из каналите. Да се загубиш сред мрака. В тази мисъл имаше нещо толкова вледеняващо и ужасно, че за момент Бил остана без глас. Накрая успя да изрече:

„Никога ли не са пъ-пъ-пращали хора да измерят…“

„Трябва да довърша тоя стол — рязко каза Дзак и му обърна гръб. — Върви да гледаш телевизия.“

„А-а-ама тъ-тъ-татко…“

„Върви, Бил“ — повтори Дзак и Бил отново усети студа. Вечерята сред този студ се превръщаше в истинско изтезание, когато баща му прелистваше електротехнически списания (надяваше се да го повишат догодина), а майка му четеше някоя от безконечните си английски кримки — Марш, Сейърс, Инес, Алингъм… Студът лишаваше ястията от всякакъв вкус; беше като да дъвчеш замразен полуфабрикат направо от хладилника. Понякога след вечеря Бил изтичваше горе да се просне на леглото с ръце върху парещия си стомах и мислено повтаряше: Троши стобора с трясък сух и пак крещи, че срещнал дух. След смъртта на Джорджи изречението взе да идва все по-често, макар че го бе научил от майка си още преди две години. То придобиваше в съзнанието му ореола на талисман: когато успееше да погледне майка си право в очите и да го изрецитира без нито едно запъване, всичко щеше да свърши; тя