То

Зловещо озъбени, пираните кръжаха из плитката вода.

Еди отчаяно размаха ръце. Падам, помисли той. Падам и те ще ме изядат жив…

После Станли Юрис здраво го стисна за китката и Еди се удържа на крака.

— Размина се — каза Стан. — Ако беше паднал, майка ти щеше да вдигне голям скандал.

Но точно сега Еди изобщо не мислеше за майка си. Другите вече бяха на отсрещния бряг и брояха товарните вагони. Еди слисано се втренчи в очите на Стан, после пак сведе поглед надолу. По дъното пробяга смачкано пакетче от пържени картофки… и нищо друго. Той надигна глава.

— Стан, видях…

— Какво?

Еди тръсна глава.

— Май нищо нямаше — каза той. — Просто съм малко

(но те бяха тук да тук бяха и щяха да ме изядат жив)

изнервен. Сигурно от тигъра. Да вървим.

По време на дъждовете и пролетните наводнения западният бряг на Кендъскиг — откъм квартала Олд кейп — се превръщаше в истинско тресавище, но в Дери не бе валяло от две седмици и сега напуканата глинеста кора по сухия бряг приличаше на другопланетен пейзаж, от който стърчаха няколко бетонни цилиндъра, хвърлящи зловещи къси сенки. Двайсетина метра по-надолу широка циментова тръба изливаше в реката струйка зловонна кафява течност.

— Страшничко е тук — тихо промърмори Бен и другите кимнаха.

Бил ги поведе по брега към гъстите шубраци, където жужаха бръмбари и щурци. От време на време подплашена птица излиташе с шумно пърхане. Веднъж през пътеката пробяга катеричка, а около пет минути по-късно, докато наближаваха неравния нисък насип зад края на градското сметище, пред Бил изскочи едър плъх с парче целофан в зъбите, устремен по някаква своя тайна задача из тези миниатюрни дебри.

Сега тежкият мирис на сметището висеше навсякъде; стълб черен дим се издигаше към небето. Гъсталакът още не свършваше, но тук-там сред храстите взеха да се мяркат боклуци. Веднъж Бил бе нарекъл това „сметищен пърхот“ и когато го чу, Ричи се разсмя до сълзи. „Непременно си го запиши, Шеф Бил — заръча той. — Страхотен лаф.“

Смачкани хартии се люшкаха по вейките като мизерни хоругви; през зеления гъсталак лятното слънце хвърляше отблясъци по купища смачкани тенекиени кутии; ослепителни искри танцуваха над назъбени парчета от бирени бутилки. Бевърли забеляза пластмасова кукла с толкова ярко розово телце, че изглеждаше като попарена. Вдигна я и веднага я захвърли с тих вик на погнуса, когато видя гъмжилото белезникави бръмбари по прогнилите крака под мухлясалата рокличка. После избърса пръсти в джинсите си.

Изкатериха се по насипа и отправиха погледи към сметището.

— Мама му стара! — възкликна Бил и пъхна ръце в джобовете, докато останалите идваха подир него.

Днес гореше северният край, но тук, точно под тях, пазачът на сметището — стар ерген на име Армандо Фейзио (приятелите го наричаха Манди) и по-голям брат на прислужника в Общинската прогимназия — човъркаше двигателя на вехтия булдозер от времето на Втората световна война, с който събираше боклуците на купища преди да ги подпали. Беше гол до кръста. От седалката под брезентовия навес на булдозера портативен радиоприемник предаваше подготовката за бейзболния мач между „Червените чорапи“ и „Сенаторите“.

— Няма начин да слезем — кимна Бен.

Манди Фейзио не беше лош човек, но видеше ли деца на сметището, прогонваше ги незабавно — заради плъховете, заради редовно разпръскваната отрова, с която се мъчеше да ограничи гъмжилото от гризачи, заради опасността от рани, травми и изгаряния… но най-вече защото смяташе, че бунището не е място за деца. „Не сте ли добри деца?“ — крещеше той по хлапетата, идващи да гърмят с флоберките си по бутилки (евентуално плъхове и чайки), или просто привлечени от екзотичното очарование на „сметищното иманярство“; тук можеше да намериш съвсем запазена играчка, сравнително здрав стол за бараката, в която се събираш с приятелите, или развален телевизор с цял-целеничък кинескоп — като му метнеш един камък, избухва разкошно, съвсем като бомба. „Не сте ли добри деца? — ревеше гръмогласно Манди (не толкова от яд, колкото защото беше глух и не носеше слухов апарат). — Не ва ли учат у дома да сте добри? Добрите момчета и момичета не одат по боклучарника! Бягайте у парка! Бягайте у билбутеката! Бягайте у младежкия дом да играйте хокей на маса! Искам да гледам добри деца!“

— Хич — потвърди Ричи. — Сметището отпада.

Поседяха да гледат как Манди човърка булдозера. Таяха смътна надежда, че ще му омръзне и ще си тръгне, но не им се вярваше; радиото на седалката подсказваше, че смята да стои тук до вечерта. Направо да се скапеш от яд, помисли Бил. В целия град нямаше по-хубаво място за хвърляне на бомбички от сметището. Тук човек можеше да захлупи фишеците с консервна кутия и да я гледа как хвръква във въздуха, или пък да им палне фитила, да ги пъхне в бирена бутилка и да си плюе на петите. Понякога бутилките оставаха здрави, но най-често се пръскаха.

— Ех, да имахме каменарски капсули — въздъхна Ричи, без да подозира колко скоро мечтаният експлозив ще полети към главата му.

— Мама казва, че човек трябва да се задоволява с каквото има — изрече Еди толкова поучително, че цялата компания се разсмя.

Когато смехът затихна, всички отново впиха погледи в Бил. Той се позамисли и заяви:

— Знъ-знъ-знам к-къде. О-ххо-ттатък П-пущинака зад де-е-епото има стара к-к-кариера…

— Аха! — възкликна Стан и скочи на крака. — Знам я! Ти си гениален, Бил!

— Страхотно ще кънтят там — подкрепи го Бевърли.

— Ами хайде да вървим — обади се Ричи.

И те се упътиха напред по дъгата на насипа край бунището — бяха шестима, до магическото число не им достигаше само още един. Манди Фейзио се озърна и ги видя да крачат на фона на синьото небе като индианско племе, тръгнало да дири плячка. Искаше да им викне, че Пущинакът не е място за деца, но вместо това поклати глава и пак се зае с двигателя. Добре поне, че не скитосваха из сметището.

7.

Майк Хенлън профуча без да спира край Църковното училище и хукна по Нийбълт стрийт право към депото. В училището имаше прислужник, но мистър Джендън беше стар и по-глух от Манди Фейзио. Освен това през лятото обичаше по цял ден да дреме на хлад долу в мазето край парния котел, изтегнат в кривия си вехт шезлонг с „Дери нюз“ в скута. Майк можеше да блъска по вратата и да крещи колкото си иска, но додето старецът дойде да отвори, Хенри Бауърс вече щеше да си е свършил работата.

Затова Майк продължи да бяга.

Но не слепешком; мъчеше се да влезе в ритъм, да овладее дишането си и да запази сили за по-късно. Хенри, Бълвоча и Садлър Лоса не представляваха заплаха; макар и сравнително отпочинали, те търчаха като ранени биволи. Обаче Виктор Крис и Питър Гордън бяха много по-бързи. Докато минаваше край къщата, където Бил и Ричи бяха срещнали клоуна — или върколака — Майк хвърли поглед през рамо и с тревога откри, че Питър Гордън вече съвсем е стопил дистанцията. По устните на Питър грееше радостна усмивка — достойна за конни състезания, футболен мач или комично представление — и Майк си помисли: Интересно дали щеше да се хили така, ако знаеше какво ще ме правят ония като им падна… Да не си въобразява, че ще рекат: „Ти гониш“ и ще хукнат обратно?

Когато отпред се извиси портата на депото с грамадна табела — ЧАСТНА СОБСТВЕНОСТ ВХОД ЗАБРАНЕН НАРУШИТЕЛИТЕ СЕ ПОДВЕЖДАТ ПОД ОТГОВОРНОСТ — Майк напрегна всички сили, за да ускори крачка. Още не усещаше болка — дишаше бързо, но отмерено — обаче знаеше, че ако поддържа този ритъм, скоро ще грохне.

Мрежестата порта беше открехната. Той отново хвърли поглед през рамо и видя, че се е откъснал от Питър. Виктор тичаше на десетина крачки зад Питър, а другите бяха изостанали с четиридесет-петдесет