Тази година бяха имали няколко неприятни срещи с дребосъците от Общинската прогимназия, които Хенри наричаше „ситни лайна“. Хенри имаше навика да властвува над ситните лайна чрез терор и насилие, но от месец март насам все по-често се случваше дребосъците да го прецакат. В универмага бяха подгонили един от тях — очиларката Тозиър — и по някакво невероятно стечение на обстоятелствата го бяха изтървали, тъкмо когато мислеха, че им е паднал безвъзвратно в ръчичките. По-късно, през последния учебен ден, дебелакът Ханском…
Ала Виктор не обичаше да си спомня за това.
Безпокоеше го една простичка истина: Хенри можеше да ПРЕКАЛИ. Виктор крайно рядко и крайно неохотно си задаваше въпроса какво ли ще е това ПРЕКАЛЯВАНЕ… но този път мисълта упорито изплува от тревожното му сърце.
— Ще го спипаме и ще го отмъкнем в ямата за въглища — поясни Хенри. — Мисля да му пъхнем по един фишек в патъците, че да го видим как ще танцува.
— Ама не от каменарските капсули, нали, Хенри?
Ако Хенри се канеше да върши нещо подобно, Виктор щеше да зареже компанията. Чифт М-80 щяха да оставят негрото без крака, а това беше
— А, те са ми само четири — отвърна Хенри, без да откъсва поглед от гърба на Майк Хенлън. Вече бяха скъсили дистанцията на седемдесет и пет метра и всички говореха шепнешком. — Да не мислиш, че ще ги хабя за някаква скапана чернилка?
— Не, Хенри. Разбира се, че не.
— Само ще му пъхнем по една „Черна котка“ в гуменките — добави Хенри, — после ще го съблечем по гол гъз и ще му метнем дрехите в Пущинака. Дано да налети на отровен бръшлян, додето ги търси.
— Трябва и да го овъргаляме в кюмюра — обади се Бълвоча. Мътните му очи сега искряха от възторг. — Навит ли си, Хенри? Нали е гот?
— Адски гот — небрежно каза Хенри и гласът му не се понрави на Виктор. — Ще го овъргаляме в кюмюра, както го овъргалях в калта тая пролет. И… — Хенри се ухили, разкривайки зъби, които бяха почнали да прогниват още на дванайсетгодишна възраст. — И освен това имам да му кажа нещо. Мисля, че предния път не ме чу.
— Какво, Хенри? — обади се Питър.
Питър Гордън изпитваше само интерес и спортна възбуда. Беше от заможно семейство; живееше на Западния булевард и след две години щеше да постъпи в подготвителния курс на колежа в Гротън… или поне така си мислеше през онзи юлски ден. Имаше повече ум от Виктор Крис, но не скиташе с компанията достатъчно често, за да усети бавния упадък на Хенри.
— Ще разбереш — каза Хенри. — Сега си затваряйте човките. Наближаваме.
Бяха само на двайсет и пет метра от Майк и Хенри тъкмо отваряше уста да даде заповед за атака, когато откъм Садлър Лоса долетя първата експлозия за деня. Предната вечер Лоса бе изплюскал три паници боб и пръднята му отекна почти като гърмеж от ловна пушка.
Майк се озърна. Хенри видя как очите му се разшириха.
— Дръжте го! — изрева Хенри.
За миг Майк застина; после хукна да си спасява живота.
6.
Неудачниците се провираха през бамбуковите гъсталаци в следния ред: Бил; Ричи; след него Бевърли, стройна и красива в чисти джинси и бяла блузка без ръкави, с джапанки на бос крак; зад нея Бен се мъчеше да не пухти прекалено шумно (макар че температурата наближаваше трийсет градуса, той пак беше с един от раздърпаните си анцузи); Стан; и в края на колоната крачеше Еди с щръкнал от задния джоб инхалатор.
Както често му се случваше из тая област на Пущинака, Бил фантазираше на тема „сафари в джунглата“. Високите белезникави стъбла закриваха всичко освен пътечката, която си бяха проправили. Земята беше черна и лепкава, осеяна с мочурливи петна, които трябваше да заобикаляш или да прескачаш, ако не искаш да си напълниш обувките с кал. По локвичките застояла вода трептяха странни дъгоцветни отблясъци. Из въздуха се носеше противен мирис на боклук и гниещи растения.
На първия завой след потеглянето от речния бряг Бил спря и обърна глава към Ричи.
— Т-т-тигър отпред, Т-т-тозиър.
Ричи кимна, завъртя се към Бевърли и прошепна:
— Тигър.
— Тигър — съобщи тя на Бен.
— Човекоядец ли? — запита Бен, полагайки героични усилия да не пухти.
— Целият е в кръв — кимна Бевърли.
— Тигър-човекоядец — промърмори Бен на Стан, а той предаде известието на Еди, чието личице бе пламнало от вълнение.
Шестимата потънаха в бамбуковия гъсталак и лъкатушната черна пътека опустя като по вълшебство. Тигърът мина пред тях и всички имаха чувството, че го виждат: тежък, може би двеста килограма, с черни ивици по копринената козина, под която изящно играят могъщи мускули. Стори им се, че виждат зелените очи и муцуната, опръскана с кръвта на последните неколцина пигмеи, които е изял живи.
Над бамбука се разнесе мелодично и призрачно шумолене, сетне всичко затихна отново. Може би из върхарите полъхваше летен ветрец… или пък африкански тигър пресичаше Пущинака на път към Олд кейп.
— Отиде си — каза Бил.
Той дълбоко си пое дъх и излезе на пътеката. Останалите го последваха.
Единствено Ричи бе дошъл въоръжен — носеше строшен тапешник, омотан с лейкопласт.
— Трябваше да мръднеш малко настрани, Шеф Бил, щях да го гръмна — зловещо изрече той и побутна очилата си нагоре с дулото на пистолета.
— Н-наоколо има цъ-цъ-цяло п-племе ватуси — отвърна Бил. — Н-никаква стре-е-елба. И-ххи-искаш ли да ни п-п-погнат?
— О — искрено се стресна Ричи.
Бил махна с ръка и отново пое по пътеката, която изтъняваше преди да излезе от бамбука. Озоваха се на брега на Кендъскиг, където преди няколко дни бяха направили брод. Бен им беше показал как става. Хвърляш голям камък във водата, после взимаш втори, стъпваш върху първия и го мяташ по-навътре, след това трети и тъй нататък, докато пресечеш цялата река (през този сезон тя беше дълбока само педя и тук- там стърчаха песъчливи островчета), без да си намокриш краката. Номерът се оказа безкрайно прост, едва ли не детински, но без Бен никога нямаше да се сетят. Много го биваше за такива работи, а най-хубавото беше, че не ги караше да се чувствуват глупаци, докато им обясняваше.
Спуснаха се надолу в индийска нишка и закрачиха по сухите заоблени камъни.
— Бил! — тревожно подвикна Бевърли.
Без да се обръща, той застина на място с леко разперени ръце. Водата се плискаше и бълбукаше наоколо.
— Какво?
— Тук гъмжи от пирани. Преди два дни видях как изядоха цяла крава. Падна вътре и след минута останаха само кокали. Гледай да не се подхлъзнеш!
— Правилно — каза Бил. — Внимавайте, братчета.
Петимата предпазливо заподскачаха от камък на камък. Бяха насред реката, когато по близкия железопътен насип профуча товарен влак и от изненадващия рев на свирката Еди Каспбрак загуби равновесие. За миг надникна в бистрата вода между слънчевите зайчета, които отскачаха в очите му, и наистина
