То

метра. Макар и само за част от секундата, Майк различи мрачната ярост, изписана по лицето на Хенри.

Шмугна се в депото, рязко се завъртя и захлопна портата. Чу как щракна резето. След миг Питър Гордън налетя върху металната мрежа, а в следващата секунда до него дотича и Виктор Крис. Усмивката на Питър бе изчезнала; сега по лицето му се изписваше унило, озадачено изражение. Той опипа портата, но, разбира се, нямаше смисъл да дири — резето беше от вътрешната страна.

После Питър изрече нещо невероятно:

— Хайде бе, момче, отвори портата. Не е честно.

— Ти кое смяташ за честно? — изпъшка Майк. — Петима срещу един ли?

— Не е честно — повтори Питър, сякаш изобщо не го бе чул.

Майк погледна Виктор, видя тревогата в очите му и се накани да заговори, но в това време дотичаха останалите.

— Отваряй, маймуно! — изрева Хенри и разтръска мрежата с такава ярост, че Питър го изгледа стреснато. — Отваряй! Отваряй незабавно!

— Няма — тихо отвърна Майк.

— Отваряй! — кресна Бълвоча. — Отваряй, чернилко шибана!

Майк отстъпи от вратата, усещайки как сърцето подскача в гърдите му. Не помнеше друг път да е бил толкова изплашен и объркан. Враговете се бяха струпали от другата страна и крещяха прозвища, каквито не бе и сънувал: кюмюрджия, черен дивак, къпина, катраносан задник и тъй нататък. Съвсем замаян, той едва различи как Хенри извади нещо от джоба си и драсна с нокът клечка универсален кибрит — после нещо кръгло и червено прелетя над портата и Майк инстинктивно се сви, когато бомбичката избухна отляво сред облак прах.

От гърмежа враговете млъкнаха за миг — Майк ги зяпаше изумено през мрежата, те пък зяпаха него. Питър Гордън явно беше дълбоко потресен, а дори и Бълвоча изглеждаше смаян.

Сега се боят от него, внезапно помисли Майк и може би за пръв път в главата му отекна нов, отчайващо възрастен глас. Боят се, но това няма да ги спре. Трябва да бягаш, Мики, инак ще стане нещо. Може би не всички го искат — Виктор е против, сигурно и Питър Гордън не иска — но то ще стане, защото Хенри ще го направи. Затова бягай. Бягай час по- скоро.

Той отстъпи още две-три крачки и в този момент Хенри каза:

— Псето ти аз го претрепах, негро.

Майк се вцепени. Имаше чувството, че са го блъснали в корема с топка за боулинг. Втренчи се в очите на Хенри Бауърс и разбра, че Хенри съобщава простата истина: той беше убил мистър Чипс.

За Майк този миг на осъзнаване трая сякаш цяла вечност — докато гледаше безумните очи на Хенри сред потното, изкривено от ненавист лице, той за пръв път проумя много неща от живота и най- незначителното сред тях бе фактът, че досега не е и сънувал колко смахнат е Хенри в действителност. Но най-вече разбра, че светът не е нито добър, нито милостив и точно това изтръгна от гърлото му яростния вик:

— Гадно, дрисливо, подло копеле!

Хенри изписка от злоба, скочи напред и се закатери по мрежата с маймунска сръчност и ужасяваща, първобитна сила. Майк постоя още малко, изчаквайки да разбере дали онзи възрастен глас в главата му е бил прав — да, прав беше; след едва доловимо колебание останалите се пръснаха наоколо и също атакуваха портата.

Майк се завъртя и хукна стремглаво през депото, влачейки под нозете си къса, безформена сянка. Товарният влак, видян от Неудачниците в Пущинака, бе отминал отдавна и сега наоколо царуваше тишина, нарушавана само от собственото му глухо дишане и музикалния звън на мрежата под тежестта на Хенри и останалите.

Вдигайки облачета черен прах, Майк дотича до три коловоза и се втурна да ги пресече. На втория се препъна и през глезена му пробяга огнена болка. Стана и продължи да тича. Чу как зад гърба му Хенри се приземява с глух тътен в подножието на портата.

— Ето ме, негро, идвам да ти спукам задника! — изрева Хенри.

Хладният разум подсказваше на Майк, че сега Пущинакът е единственото му спасение. Добереше ли се дотам, можеше да се скрие из храсталака, в бамбуковата горичка… а ако станеше съвсем напечено, можеше да пролази в някоя дренажна тръба докато заплахата отмине.

Навярно можеше да го стори… ала искрящият огън на яростта в гърдите му нямаше нищо общо с разума. В известна степен разбираше защо Хенри го тормози при всеки удобен случай — но мистър Чипс?… Да убие мистър Чипс. Моето КУЧЕ не беше негро, копеле подло, помисли в движение Майк и слепият гняв избухна с нова сила.

Сега чуваше още един глас — гласа на баща си. Не искам цял живот да се завираш в миша дупка… всичко опира до едно: подбирай кога да си траеш и кога да вирнеш глава. Сам решаваш дали да си цапаш ръцете с Хенри Бауърс…

Майк тичаше през депото право към заоблените покриви на складовите бараки. Металната мрежа зад тях ги делеше от Пущинака. Само преди минути той възнамеряваше да се изкатери през оградата и да скочи оттатък. Но сега рязко зави надясно, към кариерата.

До 1935 година на това място бе имало грамадна яма със запаси от въглища за преминаващите влакове. Сетне дойде времето на електричеството и дизела. След изчезването на въглищата (по неведоми пътища значителна част от запасите попадна в мазетата на някои хора, които се отопляваха с въглища) един местен предприемач превърна ямата в кариера за чакъл, но през 1955 година предприятието фалира и кариерата опустя. Един стар коловоз все още заобикаляше край нея в широка дъга и се насочваше към депото, но релсите отдавна бяха ръждясали и между прогнилите траверси избуяваха плевели. Същите плевели обгръщаха и самата кариера, вкопчени в жестока схватка за жизнено пространство със златничетата и клюмналите слънчогледи. Сред буренака и до днес се валяха купища сгурия.

Докато тичаше към това място, Майк смъкна в движение ризата си. На ръба на кариерата спря и се озърна. Хенри се задаваше по линията, следван от приятелите си. Е, навярно така беше по-добре.

С цялата бързина, на която бе способен, Майк нахвърля в ризата си куп корави сгуриени буци. После я грабна за ръкавите и хукна към задната ограда. Но вместо да се изкатери по мрежата, той спря в подножието и обърна гръб на Пущинака. Изсипа сгурията от ризата си, наведе се и взе две парчета.

Хенри не забеляза сгурията; виждаше само едно — че негрото е заклещен пред оградата. С боен вик той се втурна напред.

— Това да ти е за кучето, копеле! — изкрещя Майк, без да усеща, че е започнал да плаче.

Той отметна ръка и запрати първия снаряд. Буцата се стрелна направо, цапардоса врага по челото със звучно кънтене и отскочи нагоре. Хенри рухна на колене. Дланите му излетяха към челото. Като по вълшебство между пръстите мигом рукна кръв.

Другите рязко спряха и по лицата им се изписа единодушно изумление. Хенри пронизително изпищя от болка и се изправи, без да отлепва ръце от челото си. Майк запрати ново парче сгурия. Хенри отскочи. После тръгна напред и когато Майк го замери с трета буца, Хенри отдели ръка от раздраното си чело и небрежно отблъсна сгурията настрани. Хилеше се зловещо.

— О, сега те чака голяма изненада — изрече той. — Такава голяма… О БОЖЕ!

Опита се да каже още нещо, но от устата му излитаха само нечленоразделни бълбукащи звуци.

Майк бе изстрелял следващото парче сгурия и то бе улучило противника право в гърлото. Хенри отново рухна на колене. Питър Гордън гледаше със зяпнала уста. Садлър Лоса бърчеше чело, сякаш се мъчеше да реши сложна математическа задача.

— Какво чакате бе, момчета? — изгъгна Хенри. Между пръстите му шуртеше кръв. Неузнаваемият му глас скърцаше като ръждива панта. — Дръжте го! Дръжте ситния дупедавец!

Майк не изчака да види дали ще го послушат или не. Заряза ризата и се хвърли върху оградата. Докато се катереше нагоре, усети как в крака му се впиват железни пръсти. Погледна надолу и видя сгърченото лице на Хенри, изпоцапано с кръв и въглищен прах. Майк отчаяно дръпна крак. Гуменката му остана у врага.