То

1.

Оказва се, че Бил не е единствен; всички си носят пиене.

Бил е донесъл бърбън, Бевърли вади бутилка водка и кутия портокалов сок, Ричи мъкне шесторка бири, Бен Ханском си е подбрал шише „Дива пуйка“. Майк също е заредил шест бири в малкото служебно хладилниче.

Последен пристига Еди Каспбрак с кафява книжна кесия в ръцете.

— Какво си носиш, Еди? — пита Ричи. — Капки за нос или сироп за кашлица?

Виновно усмихнат, Еди изважда първо бутилка джин, после шише сливов сок.

Всички млъкват като ударени от гръм и сред гробовната тишина се раздава гласът на Ричи:

— Някой да викне хората с бели престилки. Еди Каспбарк най-сетне се е побъркал.

— Ама джинът със сливов сок е много здравословно питие — оправдава се Еди… сетне всички избухват в лудешки смях и веселите им гласове отекват из смълчаната читалня, тътнат и се понасят на вълни по остъкления коридор към детския отдел.

— Къркай, Еди — окуражава го Бен, бършейки просълзените си очи. — Къркай на екс. Бас държа, че спасява от запек.

Еди се усмихва, напълва картонената си чашка почти догоре със сливов сок, после съсредоточено отмерва две капачки джин.

— О, Еди, толкова те обичам — възкликва Бевърли и Еди стреснато надига глава, но продължава да се усмихва. Бевърли оглежда приятелите си, които седят около масата. — Обичам всички ви.

— И н-ние те обичаме, Б-бев — казва Бил.

— Да — кимва Бен. — Обичаме те. — Очите му леко се разширяват и той се разсмива. — Мисля, че все още се обичаме… Знаете ли колко рядко става така?

Настава тишина и Майк без никаква изненада забелязва, че Ричи отново носи очила.

— Контактните лещи взеха да ме дразнят и трябваше да ги сваля — лаконично отговаря Ричи на въпроса му. — А сега не е ли време да преминем на съществената част?

Както някога, в кариерата, всички отправят погледи към Бил и Майк си мисли: Когато им трябва водач, гледат Бил; когато им трябва навигатор, търсят Еди. Да преминем на съществената част, какъв идиотски израз. Трябва ли да им кажа, че и някога, и сега, убитите деца не са били жертви на сексуално нападение, даже не са били осакатени в истинския смисъл на думата, а разкъсани и частично изядени? Трябва ли да им кажа, че у дома съм приготвил седем миньорски каски с мощни прожектори — едната за някой си Стан Юрис, който закъснява за веселбата, както се изразявахме някога? Или просто да им заръчам да се наспят хубавичко, защото до утре вечерта всичко ще свърши и някой ще трябва да си отиде веднъж завинаги — или ние, или То.

Но може би няма смисъл да казва всичко това и причината е ясна — те все още се обичат. Много неща са се променили за двайсет и седем години, ала някакво чудо е съхранило обичта. И там е единствената ни надежда, мисли Майк.

Остава им само една съществена задача — да довършат прехода, да наваксат изгубеното, да скърпят миналото с настоящето, тъй че лентата на жизнения им път да оформи някакво недодялано колело. Да, мисли си Майк, това е. Тази вечер задачата е да сътворим колелото; утре ще видим дали още може да се върти… както преди години, когато прогонихме големите момчета от кариерата и Пущинака.

 — Спомни ли си останалото? — обръща се Майк към Ричи.

Ричи отпива глътка бира и поклаща глава.

— Спомням си как ни разказа за птицата… помня и димната яма. — Устните му се разтягат в широка усмивка. — Спомних си ямата тази вечер, докато идвахме насам с Беви и Бен. Голяма страхотия беше, същинско шоу на ужасите, мама му стара…

— Бибип, Ричи — весело се обажда Бевърли.

— Е, ти си знаеш — казва той, продължавайки да се усмихва, и побутва очилата си с жест, който поразително напомня за някогашния Ричи. После намига на Майк. — Бяхме двамата с теб, нали, Мики?

Майк се разсмива носово и кимва.

— Мис Скаалет! Мис Скаалет! — писка Ричи с Гласа на Пиканини. — Май ша става малко жежко у димната къщурка, мис Скаалет!

Бил добавя през смях:

— Още един архитектурен шедьовър на Бен Ханском.

Бен кимва.

— Тъкмо копаехме къщичката, когато ти дотича в Пущинака с албума на татко си, Майк.

— О, Господи! — възкликва Бил и подскача на стола си. — И снимките…

Ричи мрачно тръска глава.

— Същият номер, както в стаята на Джорджи. Само че тогава го видяхме всички.

— Спомних си какво стана с четвъртия сребърен долар — обажда се Бен.

Всички глави се обръщат към него.

— Другите три ги подарих на един приятел, преди да потегля насам — тихо добавя Бен. — За децата му. Спомнях си, че е имало и четвърти, но не знаех какво е станало с него. Сега знам. — Той поглежда Бил. — Направихме сребърно топче, нали? Ти, аз и Ричи. Отначало искахме да отлеем сребърен куршум…

— Ти беше сигурен, че можеш да го направиш — потвърждава Ричи. — Обаче накрая…

— Не п-п-посмяхме — бавно кимва Бил. Споменът просто и леко хлътва на старото си място и той чува онова познато тихо щракване. Наближаваме, мисли Бил.

— Върнахме се на Нийбълт стрийт — казва Ричи. — Всички заедно.

— Ти ми спаси живота, Шеф Бил — подхвърля внезапно Бен и Бил поклаща глава. — Спаси го — настоява Бен и този път Бил не възразява. Подозира, че може да го е сторил, макар че още не си спомня как… и наистина ли е бил той? Пита се дали не е била Бевърли… ала споменът не идва. Засега.

— Извинете ме за секунда — казва Майк. — Имам шест бири в служебната стая.

— Вземи една от моите — предлага Ричи.

— Горд Хенлън не вкусва бира на бял човек — отвръща Майк. — Особено пък твой бира, Мръсна уста.

— Бибип, Мики — тържествено обявява Ричи и Майк потегля за бирите, изпроводен от топлите вълни на задружния смях.

Той включва светлините в мизерната служебна стаичка с продънени кресла и отдавна немит под. На таблото за обяви висят стари известия, справки за работните смени и няколко пожълтели карикатури с подвити ъгълчета. Майк отваря малкия хладилник и усеща как ледено, бяло потресение го пронизва до мозъка на костите — също както те пронизват мразовитите февруарски дни, когато април сякаш никога няма да настъпи. Пред очите му изригва гъмжило от оранжеви и сини балони, десетки балони, съвсем като на новогодишен карнавал и през страха му прелита несвързана мисъл: Сега ни липсва само някой подпийнал веселяк да подхване коледна песен. Балоните прелитат край лицето му и се издигат към тавана. Майк се напъва да изкрещи, ала не може, защото вижда какво има зад балоните, какво му е пъхнало То в хладилника край бирите, като за среднощна закуска, след като жалките му приятели разкажат жалките си истории и се върнат в хотелските си легла сред този роден град, който вече не им е роден.

Майк прави крачка назад и дланите му политат към лицето, за да закрият видението. Препъва се в едно от креслата, едва не полита назад и трябва да отдръпне ръце. Видението не е изчезнало; край шестте бутилки светъл „Будвайзер“ все тъй стърчи отрязаната глава на Стан Юрис — не на мъжа, а на единайсетгодишното момче. Устата му е отворена в беззвучен вик, но Майк не вижда нито зъби, нито език, защото устата е натъпкана с пера. Перата са светлокафяви и неописуемо грамадни. Майк отлично знае на коя птица принадлежат. О, да. И още как. Виждал я е през май 1958 година, сетне всички са я видели в началото на август, а много години по-късно Майк е узнал от умиращия си баща, че и Уил Хенлън е видял същата птица след бягството от пожара в „Черното петно“. Кръвта от разкъсаната шия на Стан е прокапала надолу и върху дъното на хладилника засъхва тъмна локвичка. Безмилостните лъчи на вътрешната лампичка