То

— К-к-къде… — започна Бил.

— Разкажи ни — простичко изрече Бевърли.

Майк помълча за момент, колкото да подреди мислите си, после започна да разказва. И докато говореше, докато гледаше как лицата им се изпълват с тревога и страх, но без следа от недоверие и присмех, той усети, че от душата му се отронва неописуем товар. Също като Бен с мумията, Еди с прокажения или Стан с удавените момчета, той бе видял нещо, което би подлудило някой възрастен — не само заради ужаса, но и заради зашеметяващата сила на чудовищната нереалност, която не може да бъде обяснена. Или пък възрастният, лишен от разумно обяснение, просто не би обърнал внимание на събитието. Майк бе чел, че лицето на пророк Илия почерняло от светлината на Божията слава; но в Библията пишеше, че по онова време Илия бил вече стар и това навярно имаше значение. А не се ли разказваше и за един друг библейски герой, почти хлапак, който направо се преборил с ангела?

Беше видял ужаса и след това бе продължил да живее; бе вградил спомена в мирогледа си. Все още беше млад и имаше безкрайно широки представи за света. Но въпреки всичко споменът за онзи ден се зъбеше в най-мрачните кътчета на душата му и го караше насън да бяга отново и отново от чудовищната птица, която хвърля над него огромната си сянка. Едни от тези кошмари оставаха в паметта му, други сякаш изчезваха, но всъщност всички си бяха тук — мрачни сенки, надарени със свой собствен живот.

Колко малко бе забравил и колко непосилни тревоги бе изпитал (докато крачеше през баналното ежедневие: да помага във фермата, да ходи на училище, да кара велосипед, да тича до магазина, да сяда вечер пред телевизора, чакайки „Американски подиум“ с новите негърски състави) — навярно всичко това можеше да се измери само с облекчението, което изпита от възможността да сподели страховете си. В хода на разказа той бавно осъзна, че за пръв път е позволил на спомена да изплува изцяло. За пръв път от онова ранно утро край Канала, когато бе видял странните бразди… и кръвта.

4.

Майк им разказа как бе срещнал птицата в старата стоманолеярна и как се бе спасил в падналия комин. По-късно същия ден трима от Неудачниците — Бен, Ричи и Бил — тръгнаха към Общинската библиотека. Бен и Ричи се озъртаха непрестанно, очаквайки всеки миг отнякъде да изникне бандата на Хенри Бауърс, но Бил само се взираше замислено в тротоара. Около час след като им разказа за клоуна, Майк заяви, че баща му го чакал да се прибере към четири, щели да берат грах. Бевърли каза, че трябвало да отскочи до магазините и после да сготви вечеря за татко си. Еди и Стан също имаха работа. Но преди да се разделят, те направиха първата копка на онова, което щеше да стане — ако Бен не грешеше — тяхна подземна къщичка. За Бил (а навярно и за всички останали) първата копка носеше дълбок символичен смисъл. Бяха започнали. Каквото и да се очакваше от тях като група, като цяло, бяха го започнали.

Бен го попита дали вярва на Майк. Тъкмо отминаваха сградата на Общинския съвет и отпред се издигаше библиотеката — дълго каменно здание сред уютната сянка на вековни брястове, все още незасегнати от пагубната болест, която след години щеше да ги унищожи.

— Да — отвърна Бил. — М-мисля, че казва и-ххи-истината. Б-безумна, но истина. Ами ти, Ръ-ръ-ричи?

Ричи кимна.

— Тъй е. Не искам да вярвам, нали ме разбираш, обаче май няма накъде. Помните ли какво рече за езика на птицата?

Бил и Бен кимнаха. Покрит с оранжеви топчета.

— Там е цялата работа — каза Ричи. — Като в комиксите. Като Лекс Лутър, Джокера или някой друг злодей. Винаги си оставя белега.

Бил кимна замислено. Наистина беше като злодей от комиксите. Дали защото го виждаха така? Защото мислеха така? Да, навярно. Детски работи, но тази твар сякаш се хранеше тъкмо с това — с детски работи.

Пресякоха улицата и тръгнаха по тротоара пред библиотеката.

— Пи-и-итах Стъ-стъ-стан дали е чу-чу-чувал за п-подобна птица — каза Бил. — Н-не за-хха-дължително чак т-т-толкова го-о-ляма, п-п-просто…

— Истинска? — подсказа Ричи.

Бил кимна.

— Т-той ръ-ръ-рече, че м-може да има в Ю-хху-ужна Америка или А-а-африка, обаче н-н-не и ту-ту- тука.

— Значи не вярва? — запита Бен.

— Въ-въ-вярва — поклати глава Бил. И после разказа какво бе подхвърлил Стан, докато двамата отиваха да му приберат колелото. Според Стан никой не би могъл да види оная птица преди разказа на Майк. Всичко друго — да, само не и птицата, защото тя била личното чудовище на Майк Хенлън. Но сега… е, сега птицата ставала собственост на целия Клуб, нали така? Всеки от тях можел да я види. Не непременно същата — за Бил, например, можела да е като гарван, за Ричи като ястреб, за Бевърли като златен орел и кой знае още какво — но сега То можело да бъде птица за всички тях. Бил бе отвърнал, че ако е вярно, значи сега всички могат да видят прокажения, мумията, и евентуално мъртвите момчета.

„А това означава, че ако ще правим нещо, трябва да побързаме — бе добавил Стан. — То знае…“

„Кха-а-кво? — тревожно бе запитал Бил. — Вси-ххи-ичко, к-което знаем ли?“

„Ако беше така, отдавна да ни е видяло сметката, мой човек — бе отвърнал Стан. — Обаче То знае, че ние знаем за него, бас държа. Мисля, че То ще опита да ни убие. Още ли държиш на онова, за което говорихме вчера?“

„Да.“

„Жалко, че не мога да дойда.“

„Бъ-бъ-бен и Ри-и-ичи ще д-дойдат. Бен е много у-хху-умен, а и Р-р-ричи съ-съ-също, к-когато не се б- бъзика.“

Докато наближаваха входа на библиотеката, Ричи запита Бил какво точно смята да прави. Бил им разказа бавно, за да не заеква прекалено. Идеята му се въртеше из главата от две седмици насам, ала се бе прояснила едва след разказа на Майк.

Какво правиш, ако искаш да се отървеш от птица?

Лесна работа — грабваш пушката и я пращаш по дяволите.

Какво правиш, ако искаш да се отървеш от чудовище?

Лесна работа (според филмите) — теглиш му един сребърен куршум и го пращаш по дяволите.

Бен и Ричи го изслушаха почтително. После Ричи запита:

— Как смяташ да намериш сребърен куршум, Шеф Бил? По каталог ли ще го поръчаш?

— Мно-ххо-ого с-с-смешно. Ще т-т-трябва да с-си го на-а-правим.

— Как?

— Сигурно точно затова отиваме в библиотеката — каза Бен. — Там ще открием.

Ричи кимна и си намести очилата. Бил забеляза, че зад дебелите стъкла очите му са умни, замислени… и пълни със съмнение. Съмнението не го разтревожи, той самият не беше чак толкова уверен. Засега му стигаше, че в очите на Ричи нямаше и следа от подигравка.

— За татковия си Валтер ли мислиш? — запита Ричи. — Онзи, дето го носихме на Нийбълт стрийт.

— Да — каза Бил.

— Дори и да можем да отлеем сребърни куршуми, откъде ще намерим сребро?

— Това е моя грижа — тихо каза Бен.

— Ами… добре — съгласи се Ричи. — Оставяме тоя въпрос на Камарата. И после какво? Пак на Нийбълт стрийт ли?

Бил кимна.

— П-пак на Ни-ни-нийбълт стрийт. И ще му пъ-пъ-пръснем скапаната т-т-тиква.

Тримата постояха, впили сериозни погледи един в друг, сетне влязоха в библиотеката.