То

5.

— Брех, да го вземат мътните, пак довтаса черният момчурляк! — провикна се Ричи с Гласа на Ирландското ченге.

Беше отминала една седмица; наближаваше средата на юли и работата по къщичката отиваше към края си.

— Добро ти утро, мистър О’Хенлън, сър! Убав, ама убав ден се задава, цял ден картофи да садиш, дето викаше старата ми майчица…

— Доколкото знам, „добро утро“ се казва до пладне, Ричи — уточни изникналият от ямата Бен, — а пък вече е два следобед.

Двамата с Ричи укрепваха дъски по стените на изкопа. Горещият ден и тежката работа бяха заставили Бен да свали анцуга. Подгизналата от пот тениска лепнеше по гърдите и корема му. Сякаш не даваше пет пари за външния си вид, но Майк беше сигурен, че само да се зададе Бевърли, Бен тутакси ще нахлузи раздърпания анцуг.

— Не ставай буквоядец, почваш да приличаш на Стан Мъжагата — заяви Ричи. Преди пет минути бе напуснал изкопа, твърдейки, че е време да палнат по цигара.

„Мислех, че нямаш цигари“ — бе казал Бен.

„Нямам — бе отвърнал Ричи, — но въпросът е принципен.“

Майк носеше под мишница албума на баща си.

— Къде са другите? — запита той.

Беше оставил колелото си под моста при Силвър и знаеше, че Бил трябва да е нейде наоколо.

— Бил и Еди отскочиха преди половин час до бунището да реквизират още дъски — обясни Ричи. — Стани и Бев са в магазина на Рейнолдс за панти. Не знам какво крои Камарата, ама сам виждаш, че има долни замисли — ха-ха, долни замисли, чаткаш ли? — и току-виж оплескал работата. Трябва някой да го наглежда, разбираш. Между другото, ако още искаш да влезеш в клуба, дължиш ни двайсет и три цента. За пантите.

Майк прехвърли албума под лявата мишница и бръкна в джоба си. Внимателно отброи исканата сума (оставяйки в личната си хазна богатството от пет цента) и подаде парите на Ричи. После пристъпи към ямата и надникна.

Само че отвътре вече не приличаше на яма. Стените бяха грижливо изравнени и укрепени с дъски. Отначало разнокалибрените дъски не си пасваха, но Бен, Бил и Стан бяха хвърлили много труд, за да ги изравнят с инструменти от работилницата на Дзак Денброу (при което Бил педантично държеше инструментите да се връщат всяка вечер и точно в същото състояние, в което са взети). Бен и Бевърли бяха ги укрепили с напречни летви. Еди все още се стряскаше малко от ямата, но това си му беше в кръвта. Отстрани бяха подредени грижливо квадратните чимове, които по-късно щяха да заемат място върху капака.

— Вие май си разбирате от работата — каза Майк.

— Естествено — кимна Бен и посочи албума. — Какво носиш?

— Татковия албум за Дери. Той събира стари снимки и изрезки за града. Това му е хоби. Преди два дни го прегледах… нали ви бях казал, че клоунът ми се струва познат отнякъде. И наистина съм го виждал. Тук, в албума. Затова го донесох. — Срамуваше се да признае, че не бе посмял да поиска разрешение от татко си. Тъй като се боеше, че подобна молба може да предизвика неудобни въпроси, той отмъкна албума като крадец, докато баща му садеше картофи на западната нива, а майка му простираше пране в задния двор. — Мислех си, че и вие трябва да хвърлите едно око.

— Добре де, дай да видим — каза Ричи.

— Нека най-напред да се съберем всички. Така ще е по-добре.

— Окей. — Честно казано, Ричи не гореше от нетърпение да гледа стари снимки от Дери. Случката в стаята на Джорджи го бе отвратила от всякакъв род албуми. — Ще ни помогнеш ли да довършим укрепването?

— Дадено.

Майк внимателно остави албума на татко си по-далече от ямата, за да не го изцапат с пръст, после взе лопатата на Бен.

— Копай тук — посочи Бен. — Като стигнеш на педя и половина, слагам вътре дъската и я притискам към стената, а ти връщаш пръстта обратно.

— Мъдър план, мой човек — одобри Ричи и провеси крака през ръба на изкопа.

— Ами ти защо не работиш? — запита Майк.

— Много съм болен, мой човек — радостно извести Ричи. — Имам кокали в краката.

— Как вървят проучванията, дето ги правите с Бил?

Майк смъкна ризата си и почна да копае. Беше горещ ден, жегата тегнеше дори и в Пущинака. Из храсталака щурците жужаха като часовници, които лениво отмерват хода на лятото.

— Е… вървят горе-долу — отвърна Ричи и стрелна поглед към Бен, сякаш искаше да го предупреди за нещо. — Тъй ми се струва.

— Защо не пуснеш радиото, Ричи? — запита Бен.

Той сложи една дъска в изкопаната от Майк дупка и я притисна към стената. Както винаги, транзисторът висеше под най-дебелия клон на съседния храст.

— Батериите се скапаха — каза Ричи. — Ако не си забравил, свихте ми последните двайсет и пет цента за някакви си панти. Жестоко, Камара, много жестоко. Пък и тук долу се хваща само една станция, дето все пуска шкембест рок.

— Ъ? — надигна глава Майк.

— Камарата мисли, че Томи Сандс и Пат Бун пеят рокендрол — обясни Ричи. — Какво да го правиш, завалията, хабер си няма от тия работи. Елвис пее рокендрол. Ърни Доу пее рокендрол. Карл Пъркинс пее рокендрол. Боби Дарин. Бъди Холи. „О-оу Пеги… моя Пеги Сю-у-у-у…“

— Моля те, Ричи! — възкликна Бен.

— Освен това — добави Майк, като се подпря на лопатата, — рокендрол пеят Фетс Домино, Чък Бери, Литъл Ричард, Шеп и „Лаймлайтс“, Лавърн Бейкър, Франки Лаймън и „Тинейджърс“, Ханк Болард и „Миднайтърс“, „Костърс“, „Айсли брадърс“, „Крестс“, „Кордс“, Стик Макгий…

Двамата го зяпнаха толкова изумено, че Майк се разсмя.

— Подир Литъл Ричард изтървах нишката — каза Ричи.

Той обичаше Литъл Ричард, но в тайната му класация през това лято на първо място стоеше Джери Ли Луис. Наскоро майка му бе влязла в хола тъкмо когато по телевизията вървеше „Американски подиум“. Джери Ли се беше метнал върху пианото и свиреше с главата надолу, а дългите кичури коса провисваха пред лицето му. Пееше „Поверително от гимназията“. За момент Ричи помисли, че майка му ще припадне. Не припадна, но бе толкова потресена, че на вечеря предложи да пратят Ричи за цяло лято в някой от ония военизирани младежки лагери.

Ричи тръсна коса пред очите си и запя:

— Ела в школото, бейби, там всички котки друсат рок…

Бен сграбчи огромния си търбух, люшна се из ямата и се престори, че драйфа. Майк демонстративно си запуши носа, но се смееше до сълзи.

— Какво има? — запита Ричи. — Сериозно, какво ви става бе, момчета? Тоя път беше добре! Честна дума, наистина беше добре!

— Леле, братко — едва изпъшка през смях Майк. — Безценно беше. Честна дума, безценно.

— Негрите нямат вкус — заяви Ричи. — Мисля, че и в Библията го пишеше.

— Олеле мамо! — превиваше се от смях Майк.

Когато Ричи запита с искрено недоумение какво означава това, Майк тежко рухна долу, стисна се за корема и с буен кикот се запремята насам-натам.

— Сигурно мислиш, че ти завиждам — каза Ричи. — Сигурно мислиш, че искам да съм негър.

Тук вече Бен не издържа и грохна до Майк. Цялото му тяло се тресеше от смях. Очите му бяха готови да