То

изхвръкнат.

— Стига, Ричи — изпъшка той. — Ще се надрискам. Ще у-у-умра, ако не с-спреш…

— Не искам да съм негър — отсече Ричи. — Хич не ми трябва да живея в Бостън, да ходя с розови панталони и да купувам пица на резени. Искам да съм евреин като Стан. Искам да си имам заложна къща и да продавам на хората автоматични ножове, пластмасови фъшкии и вехти китари.

Бен и Майк вече пищяха от смях. Звуците се носеха над зелените гъсталаци на дълбоката низина със странното име Пущинака и ехото караше птиците да излитат, а катеричките да застиват изплашено по клоните. Смехът беше млад, пронизителен, буен, жизнен, искрен, свободен. Почти всяко живо същество, до което достигаше, реагира по своему, ала съществото, което се изсипа от една широка бетонна тръба над горното течение на Кендъскиг, не беше живо. Вчера следобед бе налетяла внезапна гръмотевична буря (къщичката не бе пострадала — откакто започнаха изкопните работи, Бен всяка вечер грижливо покриваше ямата с парцаливо парче насмолен брезент, което Еди бе отмъкнал иззад „Барачката на Уоли“; ужасно миришеше на боя, но вършеше работа) и из дренажите под Дери два-три часа бяха бушували мътни потоци. Именно този порой изхвърли под слънчевите лъчи ужасяващия товар — за радост на пълчищата лакоми мухи.

Това бе трупът на едно деветгодишно момче на име Джими Кълъм. От лицето му бе останал само носът. Всичко друго представляваше безформена, накълцана каша. Одраното кърваво месо беше осеяно с дълбоки черни дупки, които навярно само Стан Юрис би разпознал — следи от човка. От грамадна човка.

Тънки струйки вода пробягваха по калните памучни панталонки на Джими Кълъм. Белите му ръце се люшкаха из потока като мъртви риби. Те също бяха изкълвани, но не чак толкова. Пъстрата му риза се издуваше и спадаше, пак се издуваше и пак спадаше като някакъв ужасен мехур.

Натоварени с дъски, които бяха отмъкнали от бунището, Бил и Еди пресякоха Кендъскиг по камъните само на четиридесет метра от трупа. Чуха смеха на Ричи, Бен и Майк, неволно се усмихнаха и изтичаха покрай скритите останки на Джими Кълъм, за да разберат каква е тая веселба.

6.

Смехът все още не бе заглъхнал, когато на полянката изникнаха Бил и Еди, задъхани и потни под тежкия товар. Даже лицето на Еди — обикновено бяло като сирене — беше поруменяло. Двамата изсипаха новите дъски при почти изчерпаните резерви. Бен се измъкна от ямата да огледа материала.

— Бива си ги! — възкликна той. — Еха! Страхотно!

Бил се просна на земята.

— Сега м-може ли да п-предам Богу ду-у-ух, или д-да по-о-очакам м-малко?

— Почакай малко — разсеяно каза Бен.

Той също си беше донесъл инструменти и сега грижливо проверяваше всяка дъска — тук изтръгваше някой гвоздей, там развиваше стар винт. Отхвърли една, защото се оказа сцепена. Друга издаваше при почукване глух, неясен звук и Бен също я метна настрани. Седнал на купчинка пръст, Еди го наблюдаваше внимателно. Измъкна инхалатора от задния си джоб и налапа пръскалката, докато Бен вадеше с теслата още един ръждив пирон. Пиронът изскърца недоволно като настъпена гадинка.

— Ако се одраскаш на ръждив пирон, можеш да хванеш тетанус — съобщи Еди.

— Тъй ли? — обади се Ричи. — Какво е това цепеност? Звучи ми като женска болест.

— Тиквеник — заяви Еди. — Не е цепеност, а тетанус и означава схваната челюст. Има едни специални микроби, дето живеят в ръждата, разбираш ли, и ако се одраскаш, могат да проникнат в теб и… ъъъ… да ти преебат нервите.

Еди съвсем се изчерви и пак налапа инхалатора.

— Схваната челюст, Божичко — впечатли се Ричи. — Май не е на добро.

— И още как! Първо челюстите ти се стягат толкова, че даже не можеш да ядеш. Трябва да ти пробият дупка в бузата и да те хранят през тръбичка.

— Олеле, братко — рече Майк и подаде глава от изкопа. Разширените очи изглеждаха невероятно бели сред кафявото му лице. — Сигурно ли е?

— Мама ми каза — отвърна Еди. — После ти се схваща гърлото и умираш от глад, щото не можеш да преглъщаш.

Ужасяващата картина бе посрещната с всеобщо мълчание.

— Няма лечение — подчерта Еди.

Мълчание.

— Затова — рязко добави Еди — винаги се пазя от ръждиви пирони и тем подобни гадости. Веднъж ми биха инжекция против тетанус, знаете ли как боли?

— Ами тогава защо ходиш с Бил на бунището за тия боклуци? — запита Ричи.

Бил надничаше в ямата. Еди се озърна към него и в погледа му имаше толкова обич и преклонение, че въпросът повече не се нуждаеше от отговор, но все пак той тихо изрече:

— Някои работи трябва да се вършат въпреки риска. Това е първото важно нещо, което узнах сам, без мама.

Отново настана тишина, но в нея вече нямаше тревога. После Бен продължи да вади пирони, а след малко и Майк излезе да му помага.

Лекият ветрец полюшваше транзистора, лишен от право на глас до следващия щедър жест на мистър Тозиър (или докато Ричи успееше да окоси нечия ливада). Бил си мислеше колко е странно — странно и някак съвършено — че са успели да се съберат всички тук в този летен ден. Някои от познатите му хлапета гостуваха при роднини. Други бяха заминали с родителите си за Дисниленд в Калифорния или за Кейп Код, а едно приятелче даже бе потеглило към някакво безкрайно далечно място със странното, ала и някак многозначително название Гестаад. Други деца се бяха пръснали по лагерите — благотворителни, скаутски, или дори ония прескъпи лагери, където се учиш да плуваш, да играеш голф и да казваш „Великолепно!“ вместо „Мамка ти!“, когато на тенискорта противникът те изненадва с убийствен сервис; имаше и деца, чиито родители просто ги бяха отвели НЯКЪДЕ. Бил не се учудваше. Познаваше някои деца, които искаха да избягат НЯКЪДЕ, защото се бояха от страшилището, бродещо из Дери през това дълго лято. Но подозираше, че изплашените родители са много повече. Хора, които смятаха да прекарат цялото лято в Дери, изведнъж решаваха да

(Гестаад? В Швеция ли беше? Аржентина? Испания?)

заминат НЯКЪДЕ. Това донякъде напомняше големия страх от детски паралич през 1956 година, когато четири деца се заразиха в общинския басейн „О’Брайън“. И тогава възрастните — за Бил тая дума се покриваше плътно с думата „родители“ — бяха решили, че НЯКЪДЕ ще е по-добре. По-безопасно. Всеки, който можеше да си го позволи, избяга от града. Бил разбираше това НЯКЪДЕ и можеше да мечтае над вълшебния звук на странното име Гестаад, ала и най-приказното вълшебство помръкваше пред блясъка на желанието; Гестаад беше НЯКЪДЕ; Дери беше желание.

И никой от нас не замина НЯКЪДЕ, помисли той, гледайки как Бен и Майк изскубват криви пирони от вехтите дъски, как Еди лениво се отправя към храстите да пусне една вода (трябва да го правиш при първа възможност, за да избягваш претоварването на мехура, бе казал веднъж Еди, обаче трябва и да се пазиш от отровния бръшлян, инак знаеш ли как ще ти се подуе пишката). Всички сме тук, в Дери. За нас няма роднини, няма лагер, няма пътуване, няма НЯКЪДЕ. Всички сме тук. Готови за проверка.

— Там имаше и една врата — съобщи Еди, закопчавайки ципа си в движение.

— Изтръска ли го, Едс? — обади се Ричи. — Дано да си го изтръскал, щото ако не си, може да хванеш рак. Мама ми каза.

По лицето на Еди се изписа изненада и лека тревога, преди да забележи, че Ричи се хили. Изпепели го (или поне се опита) с презрителния поглед на възрастен, който търпеливо слуша бебешки глупости, после продължи:

— Беше много голяма, та нямаше как да я донесем. Обаче Бил каза, че ако идем всички заедно, ще се справим.