То

тежестта му. Отстрани няколко жени с бонета гледаха презрително тази проява на скудоумие и невъздържаност. Текстът отдолу гласеше: ОТ ПОЛИТИКАТА В ДЕРИ СЕ ОЖАДНЯВА, КАЗВА СЕНАТОР ГАРНЪР!

— Татко казва, че такива картинки били страшно популярни двайсетина години преди Гражданската война — обясни Майк. — Наричали ги „смехоринки“ и си ги пращали по пощата. Сигурно са били нещо като днешните майтапи в списание „Мад“.

— Съ-съ-сатира — уточни Бил.

— Аха — кимна Майк. — Обаче вижте тук, в долното ъгълче.

Картинката напомняше карикатурите от „Мад“ в още едно отношение — имаше безброй подробности и допълнителни закачки, съвсем като в грамадните графики на Морт Дръкър. Някакъв ухилен шишко изливаше халба бира в гърлото на петнисто куче. Една жена бе пльоснала по задник сред кална локва. Две улични хлапета пъхаха клечки серен кибрит в обувките на заможен бизнесмен, а малко момиченце се бе закачило с колене за клона на близкия бряст и гащичките му се подаваха изпод провисналата рокличка. Но въпреки объркващата плетеница от детайли беше излишно Майк да им сочи клоуна. Облечен в пъстрата униформа на военен барабанчик, той разиграваше пред неколцина пияни секачи старата игра с трите миди. Намигаше на един от тях, който (ако се съди по смаяно зяпналата уста) току-що бе избрал празната мида. Барабанчикът- клоун посягаше да вземе монета от ръката му.

— Пак той — промълви Бен. — Колко… сто години по-късно ли?

— Горе-долу — потвърди Майк. — А ето една от 1891.

Този път беше изрезка от първата страница на „Дери нюз“. УРА! — възторжено съобщаваше огромно заглавие — СТОМАНОЛЕЯРНАТА ПОЧВА РАБОТА! И малко по-долу: „Общината устройва тържествен пикник“. Гравюрата изобразяваше церемонията по прерязване на лентата пред стоманолеярната на Кичънър; макар да не беше чак толкова изпипана, стилът напомняше гравюрите на Къриър и Айвис, които майката на Бил бе закачила в столовата. Някакъв джентълмен с фрак и цилиндър беше разтворил широко ножици пред лентата, а наоколо се трупаха поне петстотин зяпачи. Отляво клоунът — техният клоун — се премяташе пред група деца. Художникът го бе уловил с главата надолу и изрисуваната усмивка се превръщаше в писък.

Бил побърза да подаде албума на Ричи.

Под следващата снимка беше изписано с почерка на Уил Хенлън: 1933 — отмяна на Сухия режим в Дери. И макар че момчетата не знаеха почти нищичко за Сухия режим и отмяната му, снимката говореше красноречиво. Изобразяваше „Барачката на Уоли“ сред Дяволския декар. Заведението беше претъпкано буквално до тавана от мъже с леки летни ризи, сламени шапки, дърварски ризи, тениски, строги банкерски костюми. Всички победоносно размахваха чаши и бутилки. На витрината имаше две големи табели. ЧЕСТИТО ЗАВРЪЩАНЕ НА ДЖОН ЕЧЕМИЧЕНОТО ЗЪРНО! — гласеше едната. Другата обявяваше: ДОВЕЧЕРА БЕЗПЛАТНА БИРА. Облечен като най-големия денди на света (бели обувки, гетри, раирани гангстерски панталони), клоунът бе положил крак върху стъпенката на автомобил Рео и пиеше шампанско от дамска обувка с високо токче.

— 1945 — каза Майк.

Отново „Дери нюз“. Огромно заглавие: ЯПОНИЯ КАПИТУЛИРА — СВЪРШИ СЕ! СЛАВА БОГУ, СВЪРШИ СЕ! Парадно шествие от танцуващи хора се виеше по Главната улица към Горната миля. А на втори план се мяркаше клоун в сребрист костюм с оранжеви копчета, застинал в точковия растер на вестникарската снимка — и сякаш самото му присъствие искаше да подскаже (поне на Бил), че нищо не се е свършило, че никой не е капитулирал, че мъдрите още мъдруват, а лудите още лудуват… и най-вече, че всичко е загубено веднъж завинаги.

Бил изтръпна от сух, вледеняващ страх.

Изведнъж точиците на растера изчезнаха и снимката се раздвижи.

— Това е… — започна Майк.

— Г-г-гледайте — прекъсна го Бил. Думата се отрони от устните му като полуразтопено ледено кубче. — Гъ-гъ-гледайте вси-ххи-ички!

Другите се струпаха наоколо.

— Боже мой! — прошепна поразената Бевърли.

— Това е ТО! — почти изкрещя Ричи, блъскайки развълнувано с юмрук по гърба на Бил. Озърна се към пребледнелия, напрегнат Еди, иззад когото се подаваше вкамененото лице на Стан. — Това видяхме в стаята на Джордж. Точно това ви…

— Шшшшт — обади се Бен. — Слушайте. — Той почти изрида: — Чуват се… Господи, всичко се чува отвътре.

И сред безмълвието, нарушавано само от мекия шепот на летния ветрец, седмината осъзнаха, че наистина всичко се чува. Оркестърът свиреше военен марш, изтънял и затихнал от разстоянието… или от времето… или от нещо друго. Възторжените крясъци на тълпата сякаш долитаха от зле настроено радио. Към тях се примесваше глух, едва доловим пукот, като че някой си разтягаше ставите на пръстите.

— Фишеци — прошепна Бевърли и разтърка очите си с треперещи ръце. — Това са фишеци, нали?

Никой не отговори. Момчетата гледаха снимката с огромни, широко разтворени очи.

Парадът лъкатушеше насреща, но точно преди да стигнат най-отпред — там, където сякаш би трябвало да напуснат фотографията и да излязат на бял свят тринайсет години по-късно — хората изчезваха в някакво незнайно измерение. Най-отпред бойците от Първата световна война с удивително състарени лица под вехтите плоски каски носеха плакат ВЕТЕРАНИТЕ ОТ ДЕРИ ПОЗДРАВЯВАТ НАШИТЕ ХРАБРИ МОМЧЕТА, след тях се задаваха скаутите, индустриалците-идеалисти, милосърдните сестри, оркестърът на християнското дружество, сетне идваха самите ветерани от Втората световна война, следвани от гимназиалния оркестър. Тълпата се люшкаше насам-натам. От горните прозорци на деловите сгради край улицата хвърчаха конфети и серпантини. Клоунът танцуваше по тротоара, премяташе се, козируваше, целеше се с невидима пушка. И Бил забеляза за пръв път, че хората се извръщат от него — но не като да го виждаха; по-скоро сякаш бяха усетили студен полъх или неприятна миризма.

Виждаха го само децата — и разтреперани се дърпаха настрани.

Бен протегна ръка към снимката както бе сторил Бил в стаята на Джордж.

— Нъ-нъ-нъ-НЕ! — изкрещя Бил.

— Мисля, че няма страшно, Шеф Бил — каза Бен. — Гледай. — И той положи длан върху найлоновото покритие, после я отдръпна. — Но ако не беше найлонът…

Бевърли изпищя. Когато Бен отдръпна ръка, клоунът прекрати номерата си. Втурна се напред, а широката му кървава уста се хилеше и бръщолевеше нещо неясно през кикота. С изкривено лице Бил се отметна назад, ала все пак удържа албума — беше убеден, че клоунът ще изчезне също като началото на шествието с оркестъра, скаутите и открития Кадилак, возещ Мис Дери 1945.

Но клоунът не изчезна в онова измерение, което сякаш слагаше граница на миналото. С ужасяваща, хищна пъргавина То се метна върху един уличен стълб, стърчащ най-отпред на снимката. Изкатери се ловко като маймуна — и изведнъж притисна лице към здравия прозрачен найлон, с който Уил Хенлън бе покрил страниците на албума. Бевърли изкрещя отново и този път с нейния глас се сля тъничкият, немощен писък на Еди. Найлонът се изду — по-късно всички щяха да потвърдят това. Бил видя как червеният топчест нос на клоуна се сплеска върху прозрачното препятствие.

— Всички ви ще избия! — крещеше клоунът през смях. — Само опитайте да ме спрете и ще избия всички ви! Първо ще ви побъркам и после ще ви избия! Не можете да ме спрете! Аз съм Джинджифиловият човек! Аз съм Младият върколак!

И за миг То наистина се превърна в Младия върколак — над жабото на сребристия костюм изникна посребрената от луната вълча муцуна, оголила насреща им хищни бели зъби.

 — Не можете да ме спрете, аз съм прокаженият!

И ето че прокаженият се втренчи насреща им с очите на оживял мъртвец, изцъклени сред прогнилите язви на страшното, разложено лице.

 — Не можете да ме спрете, аз съм мумията!

Лицето на прокажения внезапно се сбръчка, прорязано от сухи, прашни пукнатини. От кожата му се лющеха прастари, полуизтлели превръзки. Бен пребледня като извара, притисна бузата си с длан и извърна