То

Спомня си как Бил го откара със Силвър до обичайното място на Канзас стрийт и двамата смъкнаха колелото под моста. Спомня си как тръгнаха по пътеката и на места трябваше да се провират с рамото напред през буйните храсталаци — вече наближаваше средата на лятото, а през онази година зеленината в Пущинака беше невероятно пищна. Спомня си как размахваха ръце по комарите, които прелитаха с подлудяващо бръмчене край ушите им; спомня си даже как Бил каза (о, колко ясно го чува, сякаш е било не вчера, а днес, току-що):

— З-з-задръж за с-с-с…

2.

екунда, Ръ-ричи. Имаш един стра-а-ахотен на въ-въ-врата.

— О, Господи — изпъшка Ричи. Ненавиждаше комарите. Дребни летящи вампири, това бяха всъщност проклетите гадинки. — Убий го, Шеф Бил.

Бил го зашлеви по врата.

— Оу!

— Гле-ххе-едай!

Бил протегна длан пред лицето на Ричи. Около размазания комар тъмнееше безформено кърваво петънце. Моята кръв, помисли Ричи, ще я смучете, а, твари гадни!

И от устата му излетя нечленоразделно възклицание на погнуса.

— Н-не бо-о-ой се — каза Бил. — Т-тоя скапаняк в-вече няма да та-та-танцува.

Те продължиха напред, разпъждайки с ръце комарите и облаците ситни мушици, привлечени от нещо в аромата на тяхната пот — много години по-късно това нещо щеше да бъде наречено „феромони“.

— Бил, кога ще разкажеш на другите за сребърните куршуми? — запита Ричи докато наближаваха полянката. В случая „другите“ означаваше Бев, Еди, Майк и Стан — но Ричи подозираше, че Стан вече има доста ясна представа какво издирват в Общинската библиотека. Стан беше умен — прекалено умен, а много хубаво не е на добро, мислеше си понякога Ричи. Онзи ден, когато Майк донесе в Пущинака татковия си албум, Стан едва не откачи. Всъщност Ричи беше почти уверен, че повече няма да го видят и Клубът на Неудачниците ще се превърне в секстет (Ричи много обичаше тази дума и винаги натъртваше на първата сричка). Но на следващия ден Стан пристигна както винаги и от тогава Ричи взе да го уважава още повече. — Днес ли ще им кажеш?

— Н-не дъ-дъ-днес — отвърна Бил.

— Не ти се вярва да стане, нали?

Бил сви рамене и Ричи, който навярно разбираше Бил Денброу както никой друг (по-добре щеше да го разбира единствено Одра Филипс, но дотогава имаше още много години), усети какво би казал Бил, ако можеше да се отърве от товара на заекването: че хлапета, които отливат сребърни куршуми, се срещат само в детските книжки и комикси. С други думи — щуротии. Опасни щуротии. Да, можеха да опитат. Да, Бен Ханском можеше и да успее. Да, на кино би станало както трябва. Но…

— Е?

— Имам и-ххи-дея — каза Бил. — По-проста. Но само ако Бе-бе-бевърли…

— Какво Бевърли?

— Нищо.

И Бил прекрати разговора.

Излязоха на полянката. Ако човек се вгледаше по-внимателно, би му се сторило, че тревата изглежда посмачкана — някак овехтяла. Дори би могъл да си помисли, че има нещо изкуствено — едва ли не нарочно търсено — в шарката от сухи листа и борови иглички по чимовете. Бил се наведе, вдигна хартийка от шоколадов десерт „Ринг Динг“ — личеше, че Бен е минавал оттук — и разсеяно я пъхна в джоба си.

Момчетата пристъпиха към средата на полянката… и изведнъж отпред с ръждиво скърцане се надигна парче земя с размери десет на трийсет сантиметра. От мрака на черния отвор надничаха нечии очи и за миг Ричи потрепера. Но това бяха очите на Еди Каспбрак… и именно Еди, когото след седмица щяха да посещават в болницата, изрече с глух глас:

— Кой ли прави троп-троп-троп по моя мост?

Долу се разкискаха, просветна лъчът на фенерче.

Ричи приклекна, засука невидим мустак и обяви с Гласа на Панчо Ваниля:

— Селски доброволци от ла полициа пристигнали тук, сеньоррр.

— Тъй ли? — обади се изпод земята Бевърли. — Разбойници, доброволци, всички сте от един дол дренки.

— Дренки? — възторжено се провикна Ричи. — Не ти щем смрадливите дренки!

— Върви по дяволите, Панчо! — отвърна Еди и захлопна прозорчето. Отдолу пак долетя приглушен смях.

— Излезте с вдигнати ръце! — заповяда Бил с плътен, възрастен глас и закрачи напред-назад по чимовете над къщичката. Забеляза, че земята поддава под тежестта му, но само едва- едва; бяха свършили добра работа. — Нямате никакъв шанс! — изрева той и в този миг се виждаше като безстрашния Джо Фрайди от радиопиесите. — Излизайте, гадове! Инак ще влезем със СТРЕЛБА!

И за да подчертае заплахата, той подскочи на място. Отдолу се раздадоха писъци и смях. Бил се усмихваше, без да усеща замисления поглед на Ричи — в този кратък миг Ричи го наблюдаваше тъй, както възрастен гледа дете.

Той не знае, че понякога не заеква, помисли Ричи.

— Пусни ги, Бен, преди да са продънили покрива — каза Бев.

След малко вратичката се отвори като люк на подводница. Бен подаде глава. Беше изчервен до уши. Ричи веднага се досети, че е седял до Бевърли.

Двамата се спуснаха долу и Бен затвори капака. Сега всички седяха със свити колене край дъсчените стени и фенерчето на Бен едва осветяваше лицата им.

— Е, к-какво ста-а-ава? — запита Бил.

— Нищо особено — каза Бен. Наистина седеше до Бевърли и зачервеното му лице изглеждаше невероятно щастливо. — Просто…

— Кажи им, Бен — прекъсна го Еди. — Кажи им всичко! Да видим какво мислят!

— Няма да ти се отрази добре на астмата — обади се Стан с подчертано практичен и трезв глас, сякаш искаше да добави: „все някой трябва да е разумен в тази компания“.

Прегърнал коленете си с ръце, Ричи седеше между Майк и Бен. Тук долу царуваше прекрасна, тайнствена прохлада. Следейки как светлият лъч прескача от лице на лице, той забрави за момент онова, което го бе поразило само преди минута.

— За какво става дума? — запита той.

— А, Бен ни разправяше за някаква индианска церемония — обясни Бев. — Обаче Стан е прав, няма да ти се отрази добре на астмата, Еди.

— Може пък нищо да не ми стане — възрази Еди. Ричи с уважение забеляза, че в гласа му почти не се долавя тревога. — Обикновено имам пристъпи само когато съм нервен. Както и да е, бих искал да опитам.

— К-какво да о-о-опиташ? — запита Бил.

— Церемонията на Димната яма.

— К-к-какво е това?

Фенерчето подскочи нагоре и Ричи надигна очи. Докато Бен обясняваше, лъчът танцуваше безцелно по дъсчения покрив на къщичката. От време на време осветяваше олющената и нащърбена махагонова врата, която седмината бяха домъкнали от сметището преди три дни — един ден преди да се разчуе за убийството на Джими Кълъм. Ричи си спомняше за Джими Кълъм, че беше кротко момченце, също носеше очила и в дъждовните дни обичаше да играе на думи. Вече няма да играе на думи, помисли