То

отвратителен обяд в търговската зона. Когато днес Ричи видя Майк да седи до Бен и Еди във фоайето на ресторанта, през главата му мина: Ето един човек, който бавно полудява и може би се готви за самоубийство. Но сега онова изражение е изчезнало. Не просто забравено, а наистина изчезнало. Ричи седи точно отсреща и гледа как последните остатъци от безумие напускат лицето на Майк, докато той отново преживява срещата с птицата и разтварянето на албума. В Майк е нахлула енергия. И същото става с всички тях. Усеща се по лицата, по гласовете, по жестовете.

Еди си налива още малко джин със сливов сок. Бил гаврътва чаша бърбън, а Майк отваря нова бира. Бевърли хвърля поглед към балоните, които Бил е завързал за микрофилмовия проектор, и бърза да надигне чашата. Всички пият със завиден ентусиазъм, но никой не е пиян. Ричи не знае откъде идва този прилив на енергия, ала твърдо разбира, че не е от бутилките.

НЕГРИ В ДЕРИ — ЧИК-ЧИРИК — син балон.

НЕУДАЧНИЦИТЕ ПРОДЪЛЖАВАТ ДА ГУБЯТ, НО СТАНЛИ ЮРИС ВЗЕ ЕДНА ГЛАВА ПРЕДНИНА — оранжев балон.

Господи, мисли Ричи, докато си отваря нова бира, не стига, че То може да се превръща в което си иска чудовище, да го вземат мътните; не стига, че се храни със страховете ни. Отгоре на всичко То се оказва и цар на рекламното слово.

Еди пръв нарушава мълчанието:

— Как мислите, дали знае какво правим сега?

— То е идвало тук, нали? — отговаря Бен.

— Питам се дали това има значение — възразява Еди.

Бил кимва.

— Това са само картинки. Не съм сигурен дали тия образи означават, че То може да ни види или да разбере какво сме замислили. Например по телевизията виждаме говорителя, обаче той не ни вижда.

— Онези балони не са само образи — намесва се Бевърли и сочи с палец през рамо. — Реални са.

— Не си права — казва Ричи и всички извръщат глави към него. — Всички образи са реални. Много ясно. Те…

И изведнъж нещо ново хлътва с щракане в старото гнездо — хлътва с такава сила, че той неволно притиска ушите си с длани. Очите му се разширяват зад дебелите стъкла.

— Боже мой! — възкликва Ричи.

Прегъва се, пипнешком дири опора в ръба на масата, сетне тялото му омеква и той рухва на стола. Посяга за бирата, събаря кутията, вдига я и отпива колкото е останало. Поглежда към Майк, а всички останали гледат него с тревога и недоумение.

— Парливата болка! — крещи той. — Болката в очите ми! Майк! Болката в очите ми…

Майк кимва и леко се усмихва.

— Р-ричи? — обажда се Бил. — Какво и-ххи-има?

Но Ричи почти не го чува. Споменът нахлува в душата му като неудържим прилив, облива го ту с горещи, ту със студени вълни и той изведнъж разбира защо паметта се завръща капка по капка. Ако всичко дойде едновременно, психологическият ефект би бил като изстрел с ловна пушка на сантиметър от ухото му. Ничия глава не би издържала подобна канонада.

— Ние видяхме как е дошло То! — обръща се той към Майк. — Видяхме идването му, нали? Ти и аз… или… само аз ли бях? — Ричи посяга през масата и сграбчва ръката на Майк. — И ти ли видя, Майк, или бях само аз? Видя ли го? Горския пожар? Кратера?

— Видях го — тихо казва Майк и стиска ръката му.

За миг Ричи затваря очи и си мисли, че никога до днес не е изпитвал толкова мощна и топла вълна на облекчение — дори и онзи път, когато трябваше да лети от Лос Анджилис за Сан Франциско, а самолетът излезе от пистата и спря сред тревата. Нямаше убити, нямаше ранени. Няколко чанти се изръсиха от багажниците и толкоз. Ричи се спусна по жълтата пързалка под аварийния изход и помогна на една жена да се отдалечи от самолета. Тя си беше навехнала глезена на някаква къртичина. Смееше се и повтаряше: „Не мога да повярвам, че съм жива, не мога да повярвам, просто не мога да повярвам.“ Ричи я влачеше през рамо с едната ръка, с другата махаше на пожарникарите, които трескаво подканваха пътниците да излизат. По някое време не издържа и рече: „Добре де, не си жива, умряла си, олекна ли ти сега?“ И двамата се разсмяха като луди от облекчение… но днешното облекчение е много по-силно.

— Какво говорите, момчета? — пита Еди, прехвърляйки поглед ту към единия, ту към другия.

Ричи поглежда Майк, но той поклаща глава.

— Твой ред е, Ричи. Стига ми толкова за тая вечер.

— Вие не знаете или може би не си спомняте, защото излязохте преди нас — казва Ричи. — Ние с Майк бяхме последните индианци в димната яма.

— Димната яма — тихо прошепва Бил. Очите му са сини и унесени.

— Паренето в очите ми — казва Ричи, — под контактните лещи. За пръв път го усетих когато Майк ми се обади в Калифорния. Тогава не знаех какво е, но сега знам. Пушек. Пушек отпреди двайсет и седем години. — Той поглежда Майк. — Сигурно ще кажеш, че е психологическо явление? Психосоматично? Нещо от подсъзнанието?

— Не бих казал така — спокойно отвръща Майк. — Бих казал, че онова, което усещаш, е също толкова реално, колкото тези балони, или главата в моя хладилник, или срещата на Еди с трупа на Тони Тракър. Разправяй, Ричи.

И Ричи подхваща:

— Беше четири пет-дни след като Майк донесе татковия си албум в Пущинака. Трябва да е било през втората половина на юли. Къщичката беше готова. Но… онзи номер с димната яма беше твоя идея, Камара. Ти го издири в някаква книжка.

Леко усмихнат, Бен кимва.

Ричи си мисли: Онзи ден беше облачен. Безветрен. Отдалече долитаха гръмотевици. Съвсем като другия ден, около месец по-късно, когато застанахме в кръг сред потока и Стан ни наряза дланите със строшена бутилка от Кока Кола. Въздухът просто висеше неподвижно, сякаш чакаше нещо да се случи и после Бил каза, че именно затова вътре толкова бързо стана непоносимо — защото нямаше вятър.

17 юли. Да, точно така, денят на димната яма. 17 юли 1958, почти месец след като започна ваканцията и в Пущинака се сбра бъдещото ядро на Неудачниците — Бил, Еди и Бен. Извадете ми прогнозата за времето през онзи ден преди двайсет и седем години, мисли Ричи, и без да я чета ще ви кажа каква е. Фокус на Ричи Тозиър, Великият Телепат: „Горещо, влажно, на места гръмотевични бури. Ако ще влизате в димна яма, пазете се от видения…“

Преди два дни беше открит трупът на Джими Кълъм; на следващия ден мистър Нел отново мина през Пущинака и седна да си почине право върху къщичката, ала не забеляза нищо, защото вече я бяха покрили и Бен лично ръководеше наместването на чимовете. Човек можеше да открие нещо подозрително само ако застанеше на четири крака и забиеше нос в земята. Също като бента, новото творение на Бен имаше фантастичен успех, обаче този път мистър Нел изобщо не узна за него.

Разпита ги подробно, официално, като записваше отговорите в черното си тефтерче, но те нямаха кой знае какво за казване — поне що се отнася до Джими Кълъм — и мистър Нел си замина след ново напомняне, че не бива да играят в Пущинака сами… никога. Навярно просто би им казал да се пръждосват, ако в полицейското управление вярваха искрено, че Джими Кълъм (или някое друго дете) е бил убит в Пущинака. Но полицаите отлично разбираха, че останките просто отиват натам поради дъждовете и наводненията в дренажната система.

Да, мистър Нел дойде на 16-ти — горещ и влажен, но слънчев ден. На 17-ти беше облачно.

— Ей, Ричи, ще разказваш ли или не? — пита Бев. Очите й блестят и тя леко се усмихва с пухкавите си, бледорозови устни.

— Тъкмо се чудя откъде да започна — казва Ричи.

Сваля очилата си, избърсва ги в ризата и внезапно се сеща откъде да започне — от мига в който земята се разтвори пред него и Бил. Разбира се, той знаеше за къщичката — също като Бил и всички останали — но въпреки всичко по гърба му полазиха тръпки, когато сред поляната неочаквано зейна мрачен процеп.