То

глава.

 — Не можете да ме спрете, аз съм мъртвите момчета!

— Не! — изкрещя Стан Юрис. Очите му бяха изхвръкнали над дъги от напрегната, сбръчкана плът — шокова плът, мина през ума на Бил и дванайсет години по-късно той щеше да използува тази дума в един роман, без да подозира откъде е дошла; просто щеше да изпише подходящата дума на подходящото място, както правят всички писатели, и щеше да я сметне за най-обикновен дар от онова пространство

(странство)

откъдето понякога изплуват оригиналните изрази.

Стан изтръгна албума от ръцете му и яростно захлопна кориците. Отчаяно го стискаше с длани и по ръцете му трептяха обтегнати сухожилия. Огледа приятелите си с почти обезумели очи.

— Не — бързо изрече той. — Не, не, не.

Внезапно Бил осъзна, че се плаши не толкова от клоуна, колкото от упоритата съпротива на Стан; разбра, че То се надява тъкмо на такава реакция, защото…

Защото може би То се бои от нас… изпитва истински страх за пръв път в своя дълъг, много дълъг живот.

Сграбчи раменете на Стан и го разтръска с всичка сила. Стан изтрака със зъби и изтърва албума. Майк го вдигна и побърза да го остави настрани — след видяното едва смееше да докосне кориците. Но все пак албумът беше на баща му и някаква смътна интуиция му подсказваше, че Уил Хенлън никога няма да види онова, което зърнаха преди малко.

— Не — тихо изрече Стан.

— Да — каза Бил.

— Не — повтори Стан.

— Да. Ние вси-и-ички…

— Не.

— … г-го ви-ххи-идяхме, Стан — довърши Бил и се огледа към останалите.

— Да — потвърди Бен.

— Да — каза Ричи.

— Да — кимна Майк. — О, Боже мой, да.

— Да — каза Бев.

— Да — едва изпъхтя Еди през задръстеното си гърло.

Бил се обърна и очите му повеляваха на Стан да го погледне.

— Н-не му по-ххо-зволявай д-да те по-о-одлъже, човече. И т-ти го в-в-видя.

— Не исках! — проплака Стан. По челото му се стичаха струйки лъскава, мазна пот.

— Обаче г-го ви-ви-видя.

Стан ги оглеждаше един по един. Зарови пръсти в късо подстриганата си коса и от гърдите му се отрони дълбока, трепереща въздишка. Очите му като че се избистриха след оная прииждаща лудост, която бе стреснала Бил.

— Да — каза той. — Да. Добре де. Да. Това ли искаш? Да.

И Бил си помисли: Все още сме заедно. То не успя да ни спре. Все още можем да го убием. Все още можем… ако сме храбри.

Завъртя се към останалите и във всички очи зърна частица от истерията на Стан. Не чак толкова безумна… но все пак реална.

— А-а-аха — каза той и се усмихна на Стан. След кратко колебание Стан отвърна на усмивката и ужасеното му лице се поотпусна. — Точно това и-ххи-исках, ш-ш-шубе такова.

— Бибип, тъпчо — отвърна Стан и всички се разсмяха. Смехът беше писклив, истеричен, но Бил реши, че е по-добре така, отколкото изобщо да не се смеят.

— Хъ-хъ-хайде — подкани ги той, защото все някой трябваше да каже нещо. — Дайте да д-д-довършим къщичката. Какво ще ре-ххе-ечете?

Видя в очите им облекчение и благодарност… но тази благодарност не му помагаше да се спаси от собствения си ужас. Нещо повече — част от тяхната признателност го караше да ги ненавижда. Нима нямаше правото на страх, нима трябваше вечно да крие истинските си чувства, за да не разруши крехката връзка, която ги сливаше в едно цяло? А от друга страна… не беше почтено дори да си мисли подобно нещо, нали така? Защото в известен смисъл той ги използуваше — използуваше приятелите си, рискуваше живота им — само и само да отмъсти за мъртвия си брат. И нима всичко свършваше дотук? Не, защото Джордж беше мъртъв, а ако изобщо имаше начин да отмъсти, Бил подозираше, че това непременно ще стане за сметка на живите. И в какво го превръщаше всичко това? В ситен дрислив егоист, който размахва тенекиен меч и се прави на крал Артур.

О, Господи, мислено изстена той, ако възрастните трябва вечно да мислят за подобни неща, изобщо не искам да порасна.

Решението му беше непоклатимо, но и горчиво.

Горчиво.

Петнадесета главаДимната яма

1.

Ричи Тозиър побутва очилата си нагоре (жестът вече е станал съвсем привичен, макар че от двадесет години насам носи контактни лещи) и с леко учудване си мисли, че атмосферата в залата изведнъж се е променила след като Майк си припомни за птицата в стоманолеярната и заговори за оживялата снимка в бащиния му албум.

Ричи усеща как из залата приижда някаква лудешка, опияняваща енергия. През последните години му се е случвало десетина пъти да опита действието на кокаина — най-често на сбирки в нечия чужда къща; за един известен дисководещ би било истинско безумие да държи наркотици в дома си — и сегашното чувство е подобно, но не съвсем. Усеща го някак по-чисто, по-възвишено. Струва му се, че го познава от детството, когато то идваше всеки ден и изглеждаше съвсем естествено. Ако в ония далечни времена би му хрумнало да се замисли над този бездънен извор на енергия (не помни някога да му е идвала подобна мисъл), навярно просто би решил, че тя е най-нормален житейски факт и че никога няма да го напусне — също като цвета на очите му или като грозните криви палци на краката.

Ала не е така. Енергията, която тъй безгрижно прахосваш в детството и която тогава изглежда неизчерпаема… между осемнадесетата и двадесет и четвъртата ти година тази енергия отлита нанякъде, а вместо нея идва нещо много по-тъпо, нещо фалшиво като кокаиновата възбуда: може би целенасоченост, или идеали, или някоя друга глупост от речника на младоците в Търговската камара. Всичко става незабелязано, без гръм и трясък. И Ричи си мисли, че може би това е най-страшното. Че не напускаш детството изведнъж, с оглушителен взрив като някой от ония клоунски балони с идиотските надписи. Хлапето в душата ти просто изтича навън като въздух от спукана гума. И ето че един ден заставаш пред огледалото, а отсреща те гледа възрастен мъж. Можеш пак да носиш джинси, можеш да ходиш по концертите на Спрингстийн и Сигър, можеш да си боядисваш косата, но онова лице в огледалото ще си остане лице на възрастен мъж. Може би всичко е станало докато си спал, сякаш е минала Феята на зъбките.

Не, мисли си той. Не Феята на зъбките, а Феята на старостта.

Тази нелепа, екстравагантна картина го кара да се разсмее на глас и когато Бевърли го поглежда учудено, той махва с ръка.

— Няма нищо, малката. Мисля си разни работи.

Ала днес онази енергия се завръща. Не изцяло — поне засега — но все пак се завръща. И не само у него; усеща я как изпълва цялата зала. Майк изглежда добре — за пръв път откакто се събраха на онзи