То

— Естествено, никога не можеш съвсем да го изтръскаш — не мирясваше Ричи. — Знаеш ли какво ми каза един умен човек, Едс?

— Не — отвърна Еди — и не искам повече да ми викаш Едс, Ричи. Сериозно ти казвам. Чувал ли си някога да река: „Дай малко дъвка, Дик“? Е, щом аз не ти викам Дик, откъде накъде…

— Този умен човек ми каза следното: „Както да друсате, както да дращите, капката пак ще отиде във гащите“. Затова има толкоз много рак по света, обични ми Еди.

— По света има толкоз много рак, щото галфони като теб и Бевърли Марш пушат цигари — заяви Еди.

— Бевърли не е галфон — заканително се обади Бен. — Внимавай какви ги плещиш, Мръсна уста.

— Бибип, м-момчета — разсеяно се намеси Бил. — Като стана дума за Б-б-бевърли, тя е много си-ххи- илна. Ще ни п-п-помогне за вра-а-тата.

Бен се заинтересува какво представлява тази врата.

— Мъх-мъх-хагонова, м-мисля.

— Някой е изхвърлил махагонова врата? — смая се Бен, но в гласа му не звучеше съмнение.

— Хората изхвърлят всичко — каза Майк. — Бунище ли? Призлява ми като ида там. Честно ви казвам, направо ми призлява.

— Аха — кимна Бен. — Сума ти нещо е можело да се оправи без никакъв труд. А в Китай и Южна Америка сиромасите нищичко си нямат. Тъй казва моята майка.

— Ако искаш да знаеш, слънчево момче, и в Мейн е пълно със сиромаси — мрачно добави Ричи.

— К-к-какво е това? — посочи Бил към албума.

Майк му обясни и каза, че ще разгледат снимката на клоуна, когато Стан и Бевърли се върнат с пантите.

Бил и Ричи се спогледаха.

— Какво ви тревожи? — запита Майк. — Онуй, дето е станало в стаята на брат ти ли, Бил?

— А-аха — потвърди Бил и млъкна.

Редуваха се да работят в изкопа, докато Стан и Бевърли пристигнаха с две издути книжни торбички. Майк подхвана разказа, а Бен седна по турски и се зае да изрязва в две от дългите дъски прозорчета, които да се отварят и затварят на панти. Може би само Бил забелязваше колко бързо и сръчно се движат пръстите му; колко са изкусни и точни — като пръсти на хирург. Възхищаваха го.

— Татко казва, че някои снимки са отпреди сто години — обясняваше Майк, прегърнал албума в скута си. — Купува ги от вехтошарски магазини или когато някой рече да си разпродава вехториите от тавана. Понякога прави трампа с други колекционери. Има и стереоснимки — две съвсем еднакви на дълго картонче, обаче щом ги погледнеш през нещо като бинокъл, става една картинка, само че обемна. Като ония филми — „Восъчният дом“ или „Чудовището от Черната лагуна“.

— Защо са му притрябвали тия вехтории? — запита Бевърли. Беше с най-обикновени джинси, но върху долните десетина сантиметра от шевовете бе зашила ивици шарена басма и крачолите изглеждаха много весело — като униформа на някакъв смахнат моряк.

— Да — подкрепи я Еди. — В Дери винаги е било адски скучно.

— Ами… не знам точно, но мисля, че го прави, защото не е роден тук — смутено отвърна Майк. — Като че… де да знам… като че всичко му е ново и интересно, или например като да е влязъл в киното насред филма…

— Я-а-асна работа, всеки иска д-да види на-а-чалото — обади се Бил.

— Да — каза Майк. — В Дери историята направо се валя по улиците. И на мен ми харесва. Мисля, че една част е свързана с оная твар — с То, както го наричате.

Той погледна към Бил и Бил замислено кимна.

— След парада на Четвърти юли прегледах албума, защото знаех, че вече съм виждал някъде онзи клоун. Знаех си. И гледайте тук.

Той отвори албума, прелисти страниците и го подаде на Бен, който седеше отдясно.

— Н-н-не п-пипай съ-съ-страниците! — провикна се Бил и в гласа му звучеше такова напрежение, че всички трепнаха. Ричи забеляза, че той е свил на юмрук ръката, която бе пострадала от албума на Джордж. Юмрук, готов да защитава.

— Бил е прав — намеси се Ричи. Покорният, съвършено нетипичен за него глас им подействува още по- убедително. — Внимавайте. Вярно казваше Стан. Щом ние го видяхме, значи вече и вие можете да го видите.

— Да го усетите — зловещо уточни Бил.

Албумът тръгна от ръка на ръка и всички го държаха боязливо, за ръбовете, сякаш беше стар динамитен заряд, по който избиват перлени капки нитроглицерин.

Когато албумът се върна обратно, Майк отвори на една от първите страници.

— Татко казва, че няма начин да се датира точно, но тази трябва да е от първата половина на осемнайсети век. Веднъж той поправи верижния трион на един човек срещу кашон стари книги и картички. Тази е от там. Според него сега струвала четирийсет долара, че и повече.

Старинната гравюра имаше размерите на голяма пощенска картичка. Когато стигна до Бил, той с облекчение забеляза, че бащата на Майк е използувал един от ония колекционерски албуми, в които снимките са защитени с найлоново покритие. Гледаше като хипнотизиран и през главата му мина:

Ето. Сега го виждам — това е То. Наистина го виждам. Ето лицето на врага.

На гравюрата беше изобразен смешник, който жонглира с грамадни кегли насред кална уличка. От двете страни имаше няколко къщи и дъсчени бараки — Бил предположи, че са магазини или фактории, както ги наричали по онова време. Мястото изобщо нямаше да прилича на Дери, ако не беше Каналът. Но Каналът се виждаше отлично и беше ограден по двата бряга с равен калдаръм. По-назад Бил различи впряг мулета, теглещи шлеп.

Около смешника се бяха стълпили пет-шест деца. Едното носеше старомодна сламена шапка. Друго стискаше пръчка и обръч от бъчва. Пръчката не беше като ония, струговани, гладки и лакирани, които днес можеш да си купиш от универмага; беше откъсната направо от дървото. Личаха си голите чепове там, където по-дребните вейки са били окастрени с нож или брадвичка. Не е произведена в Тайван или Корея, помисли Бил, гледайки като омагьосан — това момче би могъл да бъде самият той, ако се бе родил няколко поколения по-рано.

Лицето на смешника се разтягаше в широка усмивка. Не носеше грим или маска (само че за Бил цялото му лице приличаше на маска), но беше съвършено плешив, ако не се броят два рижави кичура, щръкнали като рога над ушите му, и Бил без затруднение разпозна онзи клоун. Преди повече от двеста години, помисли той и усети как в душата му се надига безумен прилив от ужас, гняв и вълнение. Двадесет и седем години по- късно, докато седеше в Общинската библиотека и си припомняше първия поглед в албума на Уил Хенлън, щеше да осъзнае, че е изпитвал онова, което навярно изпитва опитен ловец, когато среща първата прясна следа на стар тигър-човекоядец. Преди двеста години… толкова отдавна и един Господ знае колко по-отдавна. Това го накара да се запита откога всъщност се е заселил Пениуайз в Дери… но нямаше никакво желание да разсъждава по въпроса.

— Дай, Бил! — настоя Ричи, но Бил задържа албума още малко. Вглеждаше се съсредоточено, твърдо уверен, че гравюрата ще се раздвижи: кеглите (ако наистина бяха кегли) ще заподскачат нагоре-надолу в ръцете на смешника, децата ще почнат да се смеят и ръкопляскат (но може би не всички; може би някой ще побягнат с писъци), мулешкият впряг ще изтегли шлепа извън рамките на картината.

Гравюрата не помръдна и той подаде албума на Ричи.

След като албумът се върна при Майк, той нетърпеливо прелисти още няколко страници.

— Ето. Тая е от 1856, четири години преди Линкълн да стане президент.

Започна нова обиколка. Този път картинката беше цветна — нещо като карикатура — и на нея тълпа пияници стоеше пред кръчмата, а дебел политик с огромни мустаци им държеше реч от дъска, подпряна върху дървени магарета. В едната си ръка стискаше пенеста халба. Дъската забележимо се огъваше под