То

Клубът на Неудачниците си е поставил за цел да го унищожи… каквото и да представлява.

Вечерта, докато се прибираше към къщи, Майк щеше да си помисли, че би трябвало да ги изслуша с недоверие, прерастващо в ужас, а сетне да си плюе на петите и да хукне без да се обръща, твърдо убеден, че тия бели дечурлига не обичат негрите и си правят жесток майтап с него, или пък че е попаднал сред шестима съвсем откачени, които са прихванали лудостта един от друг, както става в училище през грипните сезони.

Но Майк не избяга, защото въпреки ужаса усещаше някакво странно облекчение. А заедно с него идваше още нещо, по-простичко и първично — чувството, че си е у дома. Сега сме седмина, отново помисли той, когато Бил привърши разказа си.

Отвори уста, без сам да знае какво ще каже.

— Аз видях клоуна — излетя от устата му.

— Какво? — запитаха едновременно Ричи и Стан, а Бевърли врътна глава толкова рязко, че дългата й коса прехвръкна от лявото рамо на дясното.

— Видях го на Четвърти — бавно продължи Майк, обърнат към Бил. Острият, съсредоточен поглед на Бил се впиваше в очите му, заповядваше да продължи. — Да, на Четвърти юли…

Той млъкна за миг и си помисли: Но го познах. Познах го, защото не го виждах за пръв път. И не за пръв път виждах нещо… нещо нередно.

После си припомни птицата — за пръв път от май месец насам си позволяваше истински да мисли за нея (ако не се броят кошмарите). По онова време се боеше, че полудява. Сега знаеше, че не е така и усещаше облекчение… ала с облекчението идваше и страхът. Той облиза устни.

— Продължавай — нетърпеливо го подкани Бев. — По-бързо.

— Ами, аз бях на парада. И…

— Видях те — обади се Еди. — Свиреше на саксофон.

— Всъщност беше тромбон — уточни Майк. — Свиря в оркестъра на Църковното училище. Както и да е, тогава видях клоуна. Стоеше на тройното кръстовище в центъра и раздаваше балони на децата. Изглеждаше точно както разправят Бен и Бил. Сребрист костюм, оранжеви копчета, бяло лице и широка червена усмивка. Не знам дали беше червило или грим, обаче ми приличаше на кръв.

Сега другите кимаха развълнувано, но Бил само продължаваше да се вглежда в лицето на Майк.

— О-о-оранжеви к-кичури? — запита той и неволно разпери пръсти край ушите си.

Майк кимна.

— Като го видях така… стана ми страшно. Докато гледах, той се завъртя и ми махна с ръка, сякаш усещаше мислите ми, или чувствата, наречете го както щете. И това… май ме уплаши още повече. Тогава не знаех защо, обаче за една-две секунди толкова се стреснах, че спрях да свиря на тромбона. Устата ми пресъхна и имах чувството…

Той се озърна към Бевърли. Толкова ясно си спомняше как слънцето изведнъж избухна в непоносими, ослепителни блясъци по лъскавата мед на тромбона и хромираните части на колите, как музиката стана прекалено гръмка, а небето прекалено синьо. Клоунът вдигна ръка в бяла ръкавица (с другата стискаше връвчиците на грозд балони) и бавно я размаха, а кървавата му усмивка беше прекалено широка и алена като обърнат наопаки писък на ужас. Спомняше си как по тестисите му полазиха тръпки, как вътрешностите му изведнъж пламнаха и се разпуснаха, сякаш само след миг щеше да напълни гащите с гореща рядка струя. Но не можеше да го каже пред Бевърли. Такива неща не се говорят пред момиче — дори пред мъжко момиче, което не обръща внимание на думички като „копеле“ и „майната му“.

— … стана ми страшно — довърши той.

Усещаше, че думата е прекалено слаба, но не знаеше как да разкаже останалото. Ала всички кимаха с разбиране и в душата му се надигна вълна на неописуемо облекчение. Погледът на онзи клоун, широката червена усмивка, бавното полюшване на бялата ръкавица… това беше някак по-страшно, отколкото да го преследва цялата банда на Хенри Бауърс. Много по-страшно.

— После отминахме — продължи Майк. — Изкачихме се по Горната миля. И там отново го видях да раздава балони на децата. Само че повечето не ги искаха. Някои дребосъци плачеха. Нямах представа как е стигнал дотам толкова бързо. Помислих си, че трябва да са двама, нали разбирате, с еднакви костюми. Екип. Но после клоунът пак ми махна с ръка и аз разбрах, че е той. Същият човек.

— Не е човек — каза Ричи и Бевърли потрепера. Бил я прегърна за миг и тя го изгледа с благодарност.

— Махна с ръка… и после ми намигна. Като че си имахме тайна. Или като… може би като да усещаше, че съм го познал.

Бил отдръпна ръка от рамото на Бевърли.

— П-по-по-хоо-знал си го?

— Мисля, че да — потвърди Майк. — Ще трябва да проверя нещо, преди да кажа със сигурност. Татко има снимки… Събира ги… Слушайте, момчета, вие нали често играете тук?

— Естествено — каза Бен. — Затова си строим къщичка.

Майк кимна.

— Ще проверя дали съм прав. Ако е тъй, мога да донеса снимките.

— Ста-а-ари с-снимки ли?

— Да.

— Има ли о-о-още н-нещо? — запита Бил.

Майк отвори уста и пак я затвори. Огледа ги неуверено, после каза:

— Ще ме сметнете за луд. Или за лъжец.

— Т-ти ми-ми-мислиш ли ни з-за лу-хху-уди?

Майк поклати глава.

— Ха на бас — каза Еди. — Доста работи не са ми наред, обаче нямам бръмбари в куфалницата. Поне тъй мисля.

— Не — каза Майк. — Не ви смятам за луди.

— Е, т-тогава и н-ние няма да те с-с-сметнем за лъ-лъ-лъ… за шантав — увери го Бил.

Майк пак ги огледа един по един, изкашля се и каза:

— Видях една птица. Преди два-три месеца. Птица.

Стан Юрис го погледна с интерес.

— Каква птица?

Този път Майк отговори много по неохотно:

— Беше нещо като врабче, ама малко приличаше и на червеношийка. Имаше оранжеви гърди.

— И какво толкова? — запита Бен. — В Дери има сума ти птици.

Но го обземаше тревога и като погледна Стан, Бен разбра, че той си спомня какво бе срещнал във Водонапорната кула и как по някакъв незнаен начин се бе спасил, крещейки имената на птици. Ала само след миг тая мисъл отлетя, защото Майк продължаваше разказа си.

— Беше по-голяма от камион — каза той.

Огледа изумените, стреснати лица на слушателите. Очакваше смях, но всички мълчаха. Стан се бе втрещил като ударен с тухла. Лицето му беше толкова бледо, че напомняше цвета на сумрачен ноемврийски ден.

— Истина е, кълна се — каза Майк. — Беше гигантска птица, като ония праисторически чудовища от филмите на ужаса.

— Да, като в „Гигантският нокът“ — обади се Ричи. Спомни си, че оная птица му изглеждаше доста фалшива, но когато взе да опустошава Ню Йорк, той толкова се развълнува, че си разсипа пуканките от балкона на „Аладин“. Ако филмът не беше привършил, Фокси Фоксуърт сигурно щеше да го изхвърли от салона. Е, всяко зло за добро, както обичаше да казва Шеф Бил.

— Само че не изглеждаше праисторическа — каза Майк. — И не приличаше на онуй чудовище, дето го разправят в разните приказки, гръцки ли бяха, римски ли…

— П-птицата Р-р-рух? — подсказа Бил.

— Да, май така й викаха. Не беше и като нея. Просто изглеждаше нещо средно между врабче и червеношийка. — Майк се изсмя смутено. — Двете най-често срещани птици.