изплашено момче и не му се вярваше този подвиг да ги поставя наред с крал Артур и Рицарите на Кръглата маса. Един от камъните сцепи лявата вежда на врага. Лоса зави от болка.
Еди и Стан Юрис дотичаха край Бил и Ричи. Бевърли ги следваше с окървавена ръка и свирепо блеснали очи. Посипаха се камъни. Бълвоча Хъгинс изпищя, когато един от тях го улучи по лакътя, точно където „удря ток“. Той заподскача тромаво, разтривайки ръката си. Хенри се изправи — ризата му висеше на парцали, но по някакво чудо кожата отдолу беше незасегната. Преди да се завърти, Бен го халоса с камък по тила и той отново рухна на колене.
През този ден Виктор Крис нанесе най-голямо поражение на Неудачниците — отчасти защото беше отличен бейзболист, но най-вече (колкото и да е странно) защото беше най-безстрастният от всички участници в схватката. Все по-малко му се искаше да бъде тук. Боят с камъни беше опасна работа; можеха да ти сцепят главата, да ти потрошат зъбите или дори да ти извадят око. Но щом
Благодарение на хладнокръвието си той пожертвува трийсет секунди, за да събере шепа едри камъни. Докато Неудачниците отново оформяха бойната редица, Лоса метна първия снаряд и улучи Еди по брадата. Еди изкрещя и падна окървавен. Бен се наведе над него, но той вече ставаше с присвити от болка очи и кръвта аленееше зловещо по бледата му кожа.
Виктор замахна повторно и камъкът отскочи от гърдите на Ричи. Ричи отвърна на удара, но Вик се приведе пъргаво и обстреля странично водача им. Бил отметна глава, ала не бе достатъчно бърз; камъкът дълбоко раздра бузата му.
Бил се обърна към Виктор. Погледите им се срещнаха и Виктор зърна в очите на пелтека нещо, което го смрази от страх. На устните му изплуваха нелепите думи
Бил тръгна срещу Виктор и Виктор закрачи насреща му. Сякаш по някакъв телепатичен сигнал, двамата едновременно почнаха да се замерят с камъни, продължавайки да скъсяват дистанцията. Сражението наоколо затихна и всички се обърнаха да ги гледат; даже Хенри извърна глава.
Виктор приклякаше и отскачаше, но Бил не си даваше труд да отбягва попаденията. Камъните го удряха по гърдите, по рамото, по корема. Един профуча край ухото му. Спокоен и невъзмутим, Бил изстрелваше камък подир камък с убийствена сила. Третият улучи с пукот коляното на врага и Виктор глухо изстена. Беше останал без боеприпаси. Бил имаше още един камък. Камъкът беше бял и гладък, осеян с кварцови люспици. По форма и размери напомняше паче яйце. Изглеждаше ужасно корав.
Бил беше само на метър и половина от Виктор.
— С-се-е-га с-се ма-ма-махай — каза той, — инак ще ти пъ-пъ-пръсна гла-а-вата. С-с-сериозно.
Виктор го погледна в очите и разбра, че казва истината. Безмълвно се завъртя и пое натам, накъдето бе избягал Питър Гордън.
Бълвоча и Садлър Лоса се оглеждаха неуверено. От устната на Лоса се стичаше алена струйка, а по лицето на Бълвоча шуртеше кръв от рана на главата.
Хенри размърда устни, но не издаде никакъв звук.
Бил се обърна към него.
— Мъ-мъ-махай се.
— Ами ако не се махна?
Хенри се мъчеше да говори предизвикателно, ала Бил виждаше истината в очите му. Врагът се боеше и щеше да избяга. Това би трябвало да му вдъхва радост — дори възторг — но Бил усещаше само умора.
— Ако не с-се мъ-мъ-махнеш — заяви той, — нъ-нъ-ние ще те м-махнем. Мисля, че ше-ххе-естимата м- можем да те вка-ка-караме в болница.
— Седмината — поправи го Майк Хенлън и пристъпи напред. Във всяка ръка държеше по един камък колкото бейзболна топка. — Само ела да се бием, Бауърс. Знаеш ли откога ми се ще?
—
— Омитайте се — каза Бевърли.
— Млък, путко скапана — сопна се Хенри. — Ти…
Четири камъка едновременно профучаха из въздуха и се стовариха върху него. Той изкрещя и пролази назад през буренака, развявайки парцаливите останки от ризата си. Прехвърли поглед от суровите детско- старчески лица на хлапетата към слисаните физиономии на Бълвоча и Лоса. Нямаше да дочака помощ от тях; никаква помощ. Лоса смутено извърна глава.
Ридаейки и подсмърчайки с разбития си нос, Хенри се изправи на крака.
— Ще ви избия всичките — закани се той и изведнъж хукна по пътеката. След миг изчезна сред храстите.
— Въ-въ-вървете — обърна се Бил към Бълвоча. — М-махайте се. И п-п-повече да не идвате ту-ту-тук. Пу-хху-ущинакът е н-наш.
— Ще съжаляваш, че си се изпречил пред Хенри, малчуган — каза Бълвоча. — Хайде, Лос, да си вървим.
И те поеха към храстите с наведени глави, без да поглеждат назад.
Седмината стояха в широк полукръг. Всички бяха окървавени. Апокалиптичният бой с камъни бе траял по-малко от четири минути, но Бил имаше чувството, че е минал през всички схватки на Втората световна война — две полувремена и продължение без нито една почивка.
Тишината бе нарушена от мъчително, стенещо хлипане — Еди Каспбрак се мъчеше да диша. Бен тръгна към него, после усети как в стомаха му почват да парят и подскачат трите вафли и четирите шоколадчета, които бе изял на идване към Пущинака… и стремително хлътна в храстите, за да повърне колкото се може по-тайно и безшумно.
Вместо него с Еди се заеха Ричи и Бев. Бевърли прегърна мършавото момченце през кръста, докато Ричи измъкваше инхалатора от задния му джоб.
— Гълтай, Еди — нареди той и щом Еди изпъшка задавено, Ричи натисна спусъка.
— Благодаря — изломоти Еди.
Изчервен като домат, Бен се измъкна от храстите, бършейки устата си с длан. Бевърли изтича към него и го хвана за ръцете.
— Благодаря, че се застъпи за мен — възкликна тя.
Бен кимна и се вторачи в мръсните си кецове.
— А, няма нищо — промърмори той.
Един по един Неудачниците се обръщаха да огледат Майк — момчето със странна, тъмна кожа. Гледаха го сдържано, предпазливо, замислено. Майк бе срещал подобно любопитство и преди — всъщност даже не помнеше някога да е било другояче — и им отвърна с кротък, свенлив поглед.
Бил се завъртя към Ричи. Ричи срещна очите му. И Бил сякаш съвсем ясно чу как нещо изщраква — как последната липсваща част хлътва на място в някаква машина с незнайно предназначение. По гръбнака му плъзнаха ледени тръпки.
— Как се казваш, момче? — запита Бевърли.
— Майк Хенлън.
— Искаш ли да гръмнем няколко фишека? — запита Стан и Майк му отвърна с красноречива усмивка.
Четиринадесета глава
Албумът
