Денброу щеше да го попита какво е да си негър.
Но вместо това Бил каза:
— Н-нали помниш к-как Лъ-лъ-ларсен хвана о-о-оная т-топка на с-световното първенство преди две го- о-одини. К-как мислиш, къ-ххъ-смет ли беше?
Ричи смукна дълбоко дима и се закашля. Бевърли добродушно го халоса по гърба.
— Още си новак, Ричи, ще свикнеш.
— Мисля, че ще се срути, Бен — боязливо каза Еди, оглеждайки заградения квадрат. — Не ми се ще да ида в гроба млад и зелен.
— Няма да идеш в гроба — успокои го Бен. — А пък ако стане нещо, дръж здраво инхалатора и дишай докато дойдат да ни изровят.
Кой знае защо, тия думи невероятно развеселиха Стан. Той се подпря на лакти, отметна лице към небето и спря да се смее чак когато Еди го ритна по пищяла.
— Късмет — каза най-сетне Майк. — Мисля, че с високите топки е повече късмет, отколкото майсторлък.
— И аз т-тъй ми-и-исля — кимна Бил.
Майк зачака следващия въпрос, но Бил изглеждаше напълно доволен от отговора. Той отново се излегна с ръце под главата и продължи да изследва отминаващите облаци.
— Какво сте намислили, момчета? — запита Майк, оглеждайки опънатите канапчета.
— А, това е поредната гениална идея на Камарата — обясни Ричи. — Миналия път наводни Пущинака и беше страшно гот, ама тоя път вече е върха. Обявяваме Месец на собственоръчно изкопаните къщички. А пък другия месец…
— Н-не се за-хха-акачай с Бъ-бъ-бен — скастри го Бил, без да откъсва поглед от небето. — Ще ста-а- ане.
— Божичко, Бил, аз само на майтап.
— П-понякога пре-е-екаляваш с мъ-мъ-майтапите, Р-ричи.
Ричи безмълвно прие упрека.
— Нищо не разбирам — каза Майк.
— Ами то е съвсем просто — каза Бен. — Момчетата искаха да си построим къщичка на дърво и наистина можем да го направим, обаче хората имат лошия навик да си трошат кокалите, като падат отвисоко…
— Таласъмчо… Таласъмчо… дай ми кокалче назаем… — рече Стан и пак се разсмя, а другите го гледаха озадачено. Не беше особено надарен с чувство за хумор и когато опиташе да се пошегува, излизаше нещо съвсем шашаво.
— Ти започва да откачасва, сеньоррр — заяви Ричи. — Аз мисли, че туй става щото било голяма жега и те полазили хлебарачките.
— Както и да е — продължи Бен, — смятаме да изкопаем тоя квадрат метър и половина на метър и половина, дето съм го очертал. Сигурно няма да стигнем много дълбоко. Подпочвените води са доста близо до повърхността. После ще укрепим стените, за да не се срутят.
При тия думи Бен многозначително погледна Еди, но това явно не разсея страховете му.
— А после? — заинтересува се Майк.
— Ще сложим таван.
— Ъ?
— Ще покрием ямата с дъски. Можем да сложим люк или нещо подобно, даже можем да си направим прозорци, ако искаме…
— Трябват ни пъ-пъ-панти — обади се Бил, без да откъсва поглед от облаците.
— Можем да купим от магазина на Рейнолдс — каза Бен.
— Н-нали имате джо-ххо-обни п-пари.
— Аз имам пет долара — съобщи Бевърли. — Тия дни наглеждах децата на съседката.
Ричи незабавно пролази на четири крака към нея.
— Обичам те, Беви — провикна се той, като я гледаше с кучешка преданост. — Искаш ли да се омъжиш за мен? Ще живеем в бунгало с чамова ламперия…
— В
Бен ги следеше с поглед и по лицето му се изписваше странна смес от тревога, веселие и размисъл.
— Чангало с лумова бамперия — поясни Ричи. — Пет долара ни стигат, скъпа, нали ще сме само тримата с детенцето…
Бевърли се разсмя, изчерви се и отстъпи настрани.
— Ще п-поделим ра-а-азходите — каза Бил. — Нали затова сме клуб.
— След като покрием ямата с дъски — продължи Бен, — ще ги намажем с онова специално лепило — нарича се С-200 — и ще върнем чимовете на място. Ще посипем и борови иглички. Можем да си седим долу, а някой — например Хенри Бауърс — да мине право над главите ни, без изобщо да разбере, че сме там.
— Сам ли го измисли? — възкликна Майк. — Леле, ти си голяма работа!
Бен се усмихна. Сега бе негов ред да се изчерви.
Изведнъж Бил се надигна и погледна Майк.
— И-и-искаш ли да п-помогнеш?
— Ами… да — каза Майк. — Сигурно ще е весело.
Другите се спогледаха — Майк не само видя, но и усети този поглед.
— Кога ще започнете?
— Съ-съ-скоро — каза Бил и Майк разбра — разбра — че не става дума само за подземната къщичка. Бен също разбра. Както и Ричи, Бевърли и Еди. Стан вече не се усмихваше. — За-а-почваме пъ-пъ-проекта с-съвсем ско-ххо-оро.
Сетне настана тишина и Майк изведнъж усети две неща — че те искат да кажат нещо, да споделят нещо с него… и че не е съвсем сигурен дали иска да го чуе. Бен драскаше безцелно с клечица из праха и провисналата коса закриваше лицето му. Ричи хапеше изгризаните си нокти. Само Бил гледаше право в лицето на Майк.
— Станало ли е нещо — тревожно запита Майк.
Бил изрече съвсем бавно:
— Н-ние сме клу-хху-уб. Ако и-и-искаш, м-можеш да влезеш в клуба, о-о-обаче ще трябва да п-пазиш та-а-айните.
— Например тая за къщичката? — запита Майк още по-тревожно. — Ами то се разбира от…
— Имаме и друга тайна, момче — каза Ричи, все тъй без да го поглежда. — Шеф Бил смята, че това лято ще имаме много по-важна задача от разните му там къщички.
— И е прав — добави Бен.
Внезапно се раздаде свистене и хлипане. Майк подскочи. Но това беше само инхалаторът на Еди. Дребното момченце погледна извинително Майк, вдигна рамене и кимна.
— Добре де — каза най-сетне Майк, — не ме карайте да чакам. Разправяйте.
Бил оглеждаше другите.
— Н-някой да не г-го иска в клу-у-уба?
Отново настана мълчание, но този път Бил търпеливо изчака. Накрая Бевърли въздъхна и вдигна очи към Майк.
— Убитите деца — каза тя. — Знаем кой ги убива. Не е човек.
3.
Разказаха му един по един: за клоуна върху леда, за прокажения под верандата, за кръвта и гласовете от мивката, за мъртвите момчета във Водонапорната кула. Ричи разправи какво се бе случило, когато двамата с Бил се върнаха на Нийбълт стрийт, а накрая Бил разказа за оживялата училищна снимка и за фотографията, в която бе пъхнал пръсти. Завърши с това, че чудовището е убило брат му Джорджи и че
