То

преглъща и всички чуват как гърлото й тихо прещраква. Гледат я замислено и сериозно. — Усещаш я върху бедрото или върху гърдите си. Не че имахме кой знае какви гърди по онова време. Но Патрик май не беше много придирчив. Усещаш този… този допир, отскачаш от него, после се обръщаш и ето го Патрик — хили се насреща ти с дебели, провиснали устни. Имаше кутия за моливи…

— Пълна с мухи — внезапно се обажда Ричи. — Точно така. Трепеше ги с оная зелена линийка и после ги събираше в кутията. Още помня каква беше — червена с бяло пластмасово капаче, което се плъзгаше по жлебове.

Еди кима.

— Отскачаш, а той се хили и понякога отваря кутията, за да видиш мъртвите мухи — продължава Бевърли. — И най-лошото… най-ужасното… беше оная негова безмълвна усмивка. Мисис Дъглас знаеше. Грета Бауи разнасяше клюки за Патрик, Сали Мюлер също дрънкаше от време на време. Но… мисля, че мисис Дъглас се боеше от него.

Бен е килнал стола назад и кръстосва ръце зад тила си. Бевърли още не може да повярва, че е толкова строен.

— Права си, няма съмнение — казва той.

— Кха-а-кво стана с не-не-него, Бевърли? — пита Бил.

Тя отново преглъща, опитвайки да се пребори с кошмарната мощ на видяното през онзи далечен ден, когато навлезе в Пущинака с преметнати през рамо летни кънки и с пареща болка в жестоко ожуленото коляно след неотдавнашното си падане на Сейнт Криспин лейн — още една от малките улички, които свършваха внезапно там, където теренът рязко се спускаше (спуска се и до днес) към Пущинака. Спомня си (о, тия спомени, когато идват, те са тъй ясни и могъщи), че беше с джинсови шорти — прекалено къси, трябва да се признае, едва й закриваха гащичките. През онази година — по-точно през последните шест месеца — бе започнала все по-ясно да усеща как тялото й се закръгля в нови, женствени очертания. Разбира се, една от причините за това повишено внимание бе огледалото, но не само то; главното бе, че напоследък баща й изглеждаше по-нервен, по-склонен да раздава плесници и даже юмруци. Бе станал неспокоен като звяр в клетка и когато общуваше с него, тя изпитваше растяща тревога и неувереност. Между тях сякаш тегнеше някакъв мирис — мирис, който изчезваше, когато беше самичка в апартамента; мирис, който никога не бе изниквал помежду им — до онова лято. А когато мама не беше у дома, ставаше още по-лошо. Ако наистина имаше мирис, то навярно баща й също усещаше, защото в разгара на жегите Бевърли взе да го вижда все по-рядко — отчасти заради летните състезания по боулинг, отчасти защото помагаше на Джо Тамърли да си поправи колата… но днес тя подозира, че е било отчасти и заради онзи мирис, който създаваха помежду си, не искаха да го създават, но нямаха сили да го спрат, както човек не може да спре потта през юли.

В главата й отново нахлува видение — стотици, хиляди птици кацат по покривите на къщите, по телефонните жици, по телевизионните антени.

— И отровен бръшлян — изрича тя.

— К-к-какво? — пита Бил.

— Нещо, свързано с отровен бръшлян — бавно повтаря тя, обърната към него. — Само че нямаше отровен бръшлян. Просто така се чувствувах. Майк…?

— Не се напрягай — казва Майк. — Ще си спомниш. Разкажи ни каквото можеш, Бев.

Спомням си сините шорти, иска да каже тя, колко бяха избелели, колко ми стягаха около бедрата и дупето. В единия джоб имах половин пакет „Лъки Страйк“, в другия беше прашката…

 — Помниш ли прашката? — пита тя Ричи и всички задружно кимват. — Бил ми я даде. Не исках, но после… той… — Тя се усмихва печално към Бил. — На Шеф Бил просто не можеше да се откаже, това е. Затова я носех през онзи ден и затова бях излязла сама. За тренировки. Все още не вярвах, че ще имам куража да стрелям, когато настане време. Само че… още същия ден прибягнах към прашката. Нямах изход. Убих едно от тях… една частица от То. Беше ужасно. Дори и днес ми е трудно да мисля за това. А друго от тях успя да се добере до мен. Вижте.

Тя навива ръкава си нагоре и всички виждат върху най-заоблената част на ръката голям назъбен белег. Сякаш нажежен кръгъл предмет с размерите на хаванска пура е бил притиснат върху кожата. Белегът е леко хлътнал и Майк Хенлън изтръпва от гледката. Досега само е подозирал за тази част от историята, както и за нежеланата интимна беседа на Еди с мистър Кийн, но никога не е чувал разказ за нея.

— За едно беше прав, Ричи — казва Бевърли. — Оная прашка беше същински убиец. Ужасно ме плашеше, но в същото време някак си я обичах.

Ричи избухва в смях и я плесва по гърба.

— По дяволите, ами че аз още тогава го знаех, фусто глупава.

— Наистина ли?

— Да, наистина — казва той. — Личеше ти по очите, Беви.

— Разбирате ли, прашката приличаше на играчка, но беше истинска. С нея можех да пробивам консервни кутии.

— А през онзи ден си пробила и нещо друго — подхвърля Бен.

Тя кимва.

— По Патрик ли си…

— Не, Боже мой, не! — възкликва Бевърли. — Беше другото… чакайте. — Тя смачква цигарата, отпива малко водка и полага усилия да се овладее. Най-сетне успява. Или може би… не. Но усеща, че тази вечер няма да се успокои докрай. — Бях излязла да карам летни кънки, обаче паднах и си ожулих коляното. Тогава реших да потренирам в Пущинака. Първо отскочих до къщичката да видя дали не сте там. Нямаше ви. Къщичката беше празна и все тъй миришеше на пушек. Помните ли колко дълго не можахме да проветрим?

Другите се усмихват и кимат.

— Всъщност така и не успяхме да проветрим докрай, нали? — обажда се Бен.

— Тогава потеглих към бунището — казва Бевърли, — защото там бяхме провели… квалификациите, сигурно тъй бихте ги нарекли, и знаех, че ще намеря по какво да стрелям. Може би даже по плъхове. — Тя млъква за малко. По челото й са избили ситни капчици пот. Най-сетне продължава: — Право да си кажа, точно това исках. Да стрелям по жива мишена. Не по чайка — знаех, че не мога да убия чайка — а по плъх… Исках да разбера дали ще мога… За щастие идвах от Канзас стрийт, а не откъм Олд кейп, защото край железопътния насип теренът е открит. Ония щяха да ме видят и Бог знае какво щеше да се случи.

— К-кои щяха да те ви-ххи-идят?

— Ония — казва Бевърли. — Хенри Бауърс, Виктор Крис, Бълвоча Хъгинс и Патрик Хокстетър. Те бяха на бунището и…

За всеобщо изумление тя изведнъж почва да се киска като малко момиченце и по бузите й плъзват пурпурни петна. Кикоти се до сълзи.

— Дявол да го вземе, какво става, Бев? — пита Ричи. — Кажи майтапа, та да се посмеем и ние.

— О, голям майтап беше — казва тя. — Голям майтап, обаче сигурно щяха да ме убият, ако знаеха, че съм ги видяла.

— Сега си спомням! — провиква се Бен и също започва да се смее. — Спомням си как ни разказа!

През безумния кикот Бевърли едва изговаря:

— Бяха без гащи и си палеха пръдните.

Всички млъкват като ударени от гръм, сетне дружен смях оглася библиотеката.

Докато мисли с какви думи да им разкаже за смъртта на Патрик Хокстетър, Бевърли най-напред се сеща, че приближаването до градското сметище откъм Канзас стрийт беше като навлизане в някакъв своеобразен астероиден пояс. От Канзас стрийт до сметището минаваше утъпкан черен път (всъщност продължение на една от градските улици; даже си имаше название — Олд лайм стрийт), единственият истински път през Пущинака, по който минаваха боклукчийските камиони. Бевърли мина съвсем близо до Олд лайм стрийт, но не тръгна по нея — както всички други от Клуба, бе станала още по-предпазлива след злополуката на Еди. Особено когато беше сама.

Провираше се през буйните храсталаци, заобикаляше червеникавите мазни листа на отровния бръшлян, усещаше откъм сметището дъх на пушек и гнило, чуваше крясъците на чайките. От време на време през