То

пристъпи наляво от Студебейкъра и се вмъкна в процепа между него и някакъв очукан Форд без врати. За момент спря там и се озърна, чувайки наближаващите им стъпки. Устата й бе пресъхнала като памук, по гърба й се стичаха парещи струйки пот; част от съзнанието й тъпо се питаше как ли ще изглежда в гипс като Еди с подписите на всички Неудачници. После се хвърли в кабината на Форда. Сгуши се долу, като се мъчеше да потъне в мръсното килимче на пода. Вътре беше непоносимо горещо и тегнеше толкова плътен мирис на прах, прогнила тапицерия и миши изпражнения, че само с отчаяни усилия се удържа да не кихне. Чу как Бълвоча и Виктор минаха съвсем наблизо, увлечени в тих разговор. Стъпките им бавно затихнаха.

Бевърли тихичко кихна в шепи, после още веднъж и още веднъж.

Навярно вече можеше внимателно да се оттегли. Най-добрият маршрут беше покрай волана, после през задната седалка и навън. Мислеше, че ще може да го направи, но засега бе останала без кураж след потресението от риска да бъде разкрита. В кабината на Форда се чувствуваше по-сигурна. А може би подир Виктор и Бълвоча скоро щяха да си тръгнат и другите двама. Тогава щеше да се върне при къщичката. Вече нямаше настроение за тренировки.

А освен това й се пишкаше.

Хайде де, помисли тя. Хайде, по-скоро се махайте, побързайте, МОЛЯ ВИ!

След малко чу Патрик да крещи едновременно от смях и болка.

— Два метра! — изрева Хенри. — Мама му стара, същинска бензинова лампа! Бога ми!

Настана тишина. По гърба й се стичаше пот. Слънцето я напичаше изотзад през напуканото стъкло на Форда. Болезнената тежест в мехура й се засилваше.

Хенри ревна толкова гръмко, че Бевърли, която бе взела да задрямва въпреки неудобната поза, едва не изпищя.

— Дявол да те вземе, Хокстетър! Опърли ми задника! Какво правиш с тая запалка?

— Три метра — изкиска се Патрик (самият му глас накара Бевърли да изтръпне от погнуса, като че бе видяла червей в салатата си). — Три метра и нито сантиметър по-малко, Хенри. Яркосин. Три метра и нито сантиметър по-малко. Бога ми!

— Дай ми я — изръмжа Хенри.

Хайде бе, простаци, хайде, вървете, махайте се!

След малко Патрик заговори отново с глух, едва доловим глас. Ако в жаркия следобед бе полъхнал и най-слаб ветрец, Бевърли навярно нямаше да чуе нищо.

— Дай да ти покажа нещо — каза Патрик.

— Какво? — запита Хенри.

— Нещо. — Патрик помълча. — Хубаво е.

— Какво? — повтори Хенри.

После настана тишина.

Не искам да гледам, не искам да виждам какво правят сега, освен това може да ме забележат, даже сигурно ще ме забележат, защото за днес вече си изчерпа всичкия късмет, момиченце. Тъй че кротувай тук и недей да надничаш…

Но любопитството беше по-силно от здравия разум. В това мълчание имаше нещо странно и малко зловещо. Тя надигна глава сантиметър по сантиметър, докато успя да надникне през прашното напукано стъкло на Форда. Нямаше опасност да я забележат; двете момчета бяха изцяло погълнати от онова, което вършеше Патрик. Бевърли не разбираше какво вижда, но знаеше, че е мръсно… пък и какво друго да очаква от Патрик, който беше толкова смахнат.

Патрик бе пъхнал едната си ръка между бедрата на Хенри, а другата — между своите. С едната ръка леко галеше онова на Хенри; с другата търкаше своето. Всъщност не го търкаше — някак го… изстискваше, изтегляше го, после го пускаше да отскочи назад.

Ама какво прави? — слисано се запита Бевърли.

Не знаеше със сигурност, но това я плашеше. Не помнеше да е изпитвала такъв страх откакто кръвта бликна през канала на мивката и опръска цялата баня. От дъното на душата й някакъв стреснат глас крещеше, че ако разберат какво е видяла, двамата не само ще я смажат от бой, а сигурно ще я убият.

И все пак не можеше да откъсне очи от тях.

Видя, че нещото на Патрик е станало малко по-дълго, обаче продължава да виси между краката му като умряла змия. Но онова на Хенри бе пораснало невероятно. Стърчеше вдървено нагоре, почти докосвайки пъпа му. Ръката на Патрик се плъзгаше нагоре- надолу, нагоре-надолу, ту спираше, за да стисне малко по-силно, ту гъделичкаше странната, тежка торбичка под оная работа на Хенри.

Това са му топките, помисли Бевърли. Значи момчетата трябва да ги мъкнат през цялото време? Божичко, на тяхно място бих откачила! А после някаква друга част от съзнанието й прошепна: И Бил ги има. Неволно си представи как ги докосва, как ги поема в шепа, как опипва меката плът… и отново се изчерви до кръв, усещайки мощния прилив на предишната гореща вълна.

Хенри гледаше ръката на Патрик като хипнотизиран. На каменистия сипей до него забравената запалка лъщеше под следобедното слънце.

— Искаш ли да го лапна? — запита Патрик и се усмихна с дебелите си, месести устни.

Хенри сякаш се стресна от сън.

— Ъ?

— Ако искаш, ще го лапна. Нямам нищо про…

Хенри замахна с полусвит юмрук. Патрик се просна на земята. Главата му глухо изкънтя върху чакъла. Бевърли мигом приклекна, стиснала зъби, за да заглуши тихия, жален стон, а сърцето й яростно блъскаше в гърдите. След като повали Патрик, Хенри се бе завъртял и погледите им сякаш се срещнаха за миг, преди тя да се свие на топка край изкъртения волан.

Моля Ти се, Боже, той гледаше срещу слънцето. Моля Ти се, Боже, съжалявам, че надничах. Моля Ти се, Боже.

Настана непоносима, мъчителна тишина. Бялата й блуза лепнеше от пот. По загорелите й ръце искряха бисерни капки пот. Пикочният й мехур тръпнеше болезнено. Усещаше, че съвсем скоро ще подмокри гащичките. Очакваше всеки миг през изкъртената врата на Форда да надникне яростното, безумно лице на Хенри. Беше сигурна в това — как можеше да не я забележи? Щеше да я измъкне навън и да я пребие. Щеше…

Ненадейно й хрумна една още по-страшна мисъл и тя поднови болезнените усилия да запази гащичките си сухи. Ами ако Хенри й стори нещо с онова? Ами ако поиска да й го вкара някъде? Тя изведнъж разбра къде трябва да се вкара; знанието сякаш изникна в съзнанието й наготово. Помисли, че сигурно ще полудее, ако Хенри опита да й вкара онова.

Не, Господи, не, моля Те, нека не ме е видял, няма да му позволиш, нали?

После Хенри заговори и тя осъзна с нарастващ ужас, че гласът звучи нейде съвсем наблизо.

— Не ми минават тия педалски номера.

Отдалече долетя гласът на Патрик:

— Хареса ти.

— Не ми хареса! — изкрещя Хенри. — Само да кажеш на някого, ще те убия, педераст скапан!

— Беше се надървил — каза Патрик. По гласа му личеше, че се усмихва. Въпреки целия си страх от Хенри Бауърс, Бевърли не се учуди. Патрик беше луд, може би по-луд и от Хенри, а когато човек е толкова луд, вече нищо не го плаши. — Видях те.

По чакъла захрущяха стъпки — все по-близо и по-близо. Изцъклена от страх, Бевърли надигна очи. През прашното стъкло зърна тила на Хенри. В момента той гледаше към Патрик, но ако се обърнеше…

— Ако кажеш на някого, аз пък ще кажа, че го духаш — закани се Хенри. — После ще те убия.

— Не ме плашиш, Хенри — изкиска се Патрик. — Обаче ако ми дадеш един долар, може и да не