То

и Ричи, че куршумите ще помогнат в опасния миг, а защото — ако нещо се случеше в онази къща — оръжието щеше да бъде в ръцете

(на Бил)

на някой друг.

Но фактите си оставаха факти. И шестимата бяха изпробвали с прашката по десет изстрела срещу консервни кутии, подредени на двадесет метра разстояние. Ричи улучи само една мишена (а и то беше страничен удар), Бен две, Бил четири, Майк пет.

Бевърли стреляше почти небрежно, сякаш изобщо без да се цели, но порази девет от десетте кутии право в средата. Десетата се катурна, когато камъкът я чукна по ръба.

— Обаче о-ххот-начало т-трябва да приготвим бъ-бъ-боеприпасите.

— Вдругиден значи? — кимна Еди. — Дотогава трябва да ме изпишат.

Майка му щеше да протестира… но не прекалено. Не и след днешния следобед.

— Боли ли те ръката? — запита Бевърли. Беше с розова рокля (не роклята от съня; но може би наистина бе дошла със зелена рокля днес, когато мама ги пропъди), върху която бе апликирала пъстри цветчета. По краката й се обтягаше копринен или найлонов клин; с него изглеждаше като възрастна дама и същевременно приличаше на съвсем малко момиченце, навлякло дрехите на майка си. Лицето й беше спокойно и мечтателно. Еди си помисли: Бас държа, че точно така изглежда, когато спи.

— Не много — каза той.

Побъбриха малко под съпровода на далечните гръмотевици. Еди не ги попита какво е станало при предишното им идване в болницата и никой не спомена за това. Ричи извади йо-йо, раздвижи го нагоре- надолу по конеца и пак го прибра.

Разговорът се влачеше мудно и в една от паузите тихо щракане накара Еди да вдигне глава. Бил държеше нещо и Еди усети как за миг сърцето му тревожно подскочи. За част от секундата бе помислил, че е нож. Но после Стан включи лампата, сенките се разбягаха и Еди видя, че Бил е извадил обикновена химикалка. Под електрическите лъчи всички отново изглеждаха естествени, реални, просто приятели — и нищо повече.

— Мисля, че трябва да се подпишем на гипса ти — каза Бил. Погледът му се впи в очите на Еди.

Но не е само това, тревожно помисли Еди във внезапен пристъп на прозрение. Договор е. Договор е, нали, Шеф Бил, или поне най-близкото подобие на договор, до което някога ще стигнем. Изпита страх… а после срам и гняв към самия себе си. Ако си бе счупил ръката преди това лято, кой щеше да подпише гипса? Никой освен майка му и може би доктор Хандор. Кой още? Лелите от Хейвън?

Те бяха негови приятели, а майка му грешеше — не бяха лоши приятели. Може би, помисли той, изобщо не съществуват добри и лоши приятели… може би просто има приятели, хора, които се застъпват за теб, когато страдаш и ти помагат да не си толкова самотен. Може би заради тях винаги си струва да се боиш, да се надяваш, да живееш. И дори да умреш, ако трябва. Няма добри приятели. Няма лоши приятели. Има само хора, с които желаеш да бъдеш, не можеш да не бъдеш; хора, които изграждат дома си в сърцето ти.

— Добре — дрезгаво прошепна Еди. — Добре, Шеф Бил, ще бъде чудесно.

Бил тържествено се наведе над леглото и с едри, криви букви изписа името си върху грапавия гипс около заздравяващата ръка на Еди. Ричи се подписа със замах. Дебелият Бен имаше поразително строен, наклонен почерк. Буквите сякаш бяха готови да се килнат при най-лекия допир. Майк се подписа бавно и неумело, защото беше левак и не можеше да подбере удобен ъгъл. Намести името си над лакътя и го обгради с кръгче. Когато Бевърли се приведе напред, Еди долови аромата на някакъв лек парфюм с дъх на цветя. Тя се подписа със заоблен, ученически почерк. Стан беше последен и вмъкна името си със ситни, икономични буквички до китката на Еди.

Сетне всички отстъпиха назад, сякаш съзнаваха какво са направили. Навън отново тътнеха гръмотевици. Мълнии хвърляха кратки, тръпнещи отблясъци по дъсчените стени на болницата.

— Това ли е? — запита Еди. Бил кимна.

— Ако мо-о-ожеш, ела у нъ-нъ-нас вдру-хху-угиден след ве-ве-вечеря.

Еди кимна и темата бе приключена.

Отново подхванаха разхвърлян, почти безцелен разговор. Част от него засягаше най-популярната тема в Дери през този месец — съдебния процес срещу Ричард Маклин за кървавото убийство на доведения му син Дорси и изчезването на по-големия брат Еди Коркоран. Оставаха още два дни до рухването на Маклин и неговата изповед през сълзи от подсъдимата скамейка, но Неудачниците единодушно смятаха, че той едва ли има нещо общо с изчезването на Еди. Момчето бе избягало… или бе станало жертва на То.

Тръгнаха си към седем без четвърт, а дъждът все се бавеше. Продължи да се бави още дълго след като майката на Еди дойде, поседя и си отиде (беше ужасена от подписите върху гипса и още по-ужасена от неговото решение да напусне болницата на следващия ден — тя бе разчитала да го остави поне седмица в абсолютен покой, та „да се слепне“ счупеното, според нейния израз).

След време буреносните облаци се разпаднаха и вятърът ги отнесе. В Дери не падна нито капка дъжд. Въздухът продължаваше да тегне от влага и хората спяха на верандите, по моравите пред къщи или дори си изнасяха спални чували в близките ниви.

Заваля на следващия ден, малко след като Бевърли видя как с Патрик Хокстетър се случи нещо ужасно.

Седемнадесета главаОще един от изчезналите: Смъртта на Патрик Хокстетър

1.

Когато привършва, Еди си налива ново питие с леко трепереща ръка. Поглежда към Бевърли и казва:

— Ти го видя, нали? Видя как То грабна Патрик Хокстетър на другия ден след като подписахте гипса ми.

Другите се привеждат напред.

Бевърли отмята глава и косите се разпиляват по гърба й като пламтящ облак. На техния фон лицето изглежда поразително бледо. С несигурни пръсти тя измъква от пакета нова цигара — последната — и щраква запалката. След миг Бил я хваща за китката и насочва пламъчето натам, където трябва да бъде. Бевърли му хвърля признателен поглед и издишва облаче сиво-синкав дим.

— Да — казва тя. — Видях как се случи.

Разтърсва я тръпка.

— Той беше лу-хху-уд — казва Бил и си мисли: Самият факт, че в разгара на лятото Хенри разреши на смахнат като Патрик Хокстетър да се влачи с компанията му… това подсказва много неща, нали? Или че Хенри губеше част от своя чар, от своята привлекателност, или че собственото му безумие бе стигнало вече дотам, че Хокстетър му се струваше нормален. И едното, и другото води до същия извод — Хенри стремглаво затъваше в своето… какво? израждане? Това ли е точната дума? Да, сега, когато знам какво му се случи и докъде го доведе всичко, мисля, че думата е точна.

Има и още нещо в подкрепа на тази идея, мисли Бил, но засега си го спомня съвсем смътно. Заедно с Ричи и Бевърли бяха отскочили до гаража на братя Тракър — беше в началото на август и летните занимания, които толкова дълго ги спасяваха от Хенри, скоро щяха да свършат — и не бе ли дошъл тогава при тях Виктор Крис? Не беше ли много изплашен? Да, точно така. Тогава събитията вече стремглаво препускаха към края и днес Бил си мисли, че всяко хлапе в Дери го усещаше — но най-вече Неудачниците и бандата на Хенри. Ала това беше по-късно.

— О, да, съвършено си прав — глухо изрича Бевърли. — Патрик Хокстетър беше луд. В училище нито едно момиче не искаше да седи до него. Седиш си, решаваш задача по математика или пишеш съчинение, и изведнъж усещаш ръката му… лека като перце, но гореща и потна. Месеста. — Тя