То

широките бели ръкавици. После се впусна в буен танц — ту се премяташе на ръце, ту правеше великолепно задно салто, а в това време мисис Каспбрак жестоко гълчеше Неудачниците и те един по един се свиваха зад Бил, който стоеше с пребледняло, но спокойно на вид лице, пъхнал ръце в джобовете на джинсите (може би за да скрие от всички, дори от себе си, че треперят). Никой не виждаше клоуна… само едно бебе, което до този момент спеше спокойно в ръцете на майка си, изведнъж се събуди и зарева отчаяно.

Достатъчно беди му причинихте! — крещеше майката на Еди. Знам кои са били ония момчета! Цялото училище ги знае, даже полицията ги знае! И ако имат нещо против вас, това не е причина да се заяждат с него. Казах му и той е съгласен. Иска да ви кажа да си вървите, вече не ви е приятел, вече не желае да ви вижда. Не му трябва вашето „приятелство“! Не иска да види никого от вас! Знаех си, че ще стане нещо лошо и ето на! Моят Еди в болницата! Толкова крехко дете…

Клоунът се премяташе, скачаше, правеше шпагати, заставаше на една ръка. Сега усмивката му беше истинска и спящият Еди осъзна, че чудовището иска тъкмо това — да вбие клин между тях, да ги раздели и така да погуби всяка надежда за дружна съпротива. В пристъп на гнусен възторг клоунът направи двойно салто и подигравателно млясна майка му по бузата.

Тъ-тъ-тия м-момчета дето г-го на-на-направиха… — опита се да обясни Бил.

Не смей да спориш! — изкрещя мисис Каспбрак. Не смей да спориш с мен! Той не иска да ви вижда, казах вече! Не иска…

После някакъв санитар дотича в чакалнята и каза на мисис Каспбрак, че ако не пази тишина, ще трябва да напусне болницата. Клоунът взе да избледнява, да чезне и в същото време се преобразяваше. Еди видя прокажения, мумията, птицата, върколака; видя вампир, чиято уста беше пълна с ножчета за бръснене „Жилет“, безумно разкривени насам-натам като огледала в панаирджийски лабиринт; видя Франкенщайн, Чудовището от Черната лагуна и нещо месесто, пихтиесто, което се отваряше и затваряше като уста; видя още десетки, стотици ужаси. Но точно преди клоунът да изчезне, Еди видя най-ужасното: лицето на мама.

Не! — помъчи се да изкрещи той. Не! Не! Не е тя! Не е мама!

Но никой не се обръщаше; никой не чуваше. И в кратките мигове на гаснещия сън Еди осъзна с хладен, лепкав ужас, че хората не могат да го чуят. Той беше мъртъв. То го бе убило. Сега беше призрак.

6.

Горчиво-сладкият триумф на Соня Каспбрак от победата над „приятелите“ на Еди се изпари още щом пристъпи в болничната стая рано следобед на следващия ден, 21 юли. Сама не знаеше защо тържеството й повехва така, заменено от чувство на неопределен страх; тревожеше я нещо в бледото лице на сина й — вместо да се криви от болка и ужас, то бе застинало в изражение, каквото не помнеше да е виждала до днес. Беше станало някак остро. Остро, напрегнато и решително.

За разлика от съня, нейният сблъсък с приятелите на Еди не бе станал в чакалнята. Тя от самото начало знаеше, че ще дойдат — тия „приятели“, които сигурно учеха Еди да пуши цигари въпреки астмата; тия „приятели“, които му оказваха тъй нездраво влияние, че от сутрин до вечер говореше само за тях; тия „приятели“, които го вкараха в болницата със счупена ръка. Преди време бе говорила за това на съседката мисис Ван Прет. „Дошъл е моментът — мрачно заяви мисис Каспбрак, — да играем с открити карти.“ Но онзи път мисис Ван Прет, която си имаше ужасни неприятности с кожата и охотно, едва ли не предано подкрепяше всяка дума на Соня Каспбрак, внезапно прояви нахалството да възрази.

А пък аз мислех, че би трябвало да се радвате задето си е намерил приятели, каза мисис Ван Прет, докато си простираха заедно прането в прохладното ранно утро, преди да потеглят за работа — беше през първата седмица на юли. Освен това с другите деца ще е в безопасност, мисис Каспбрак, не мислите ли? Толкова ужасии стават из града, знаете, толкова невинни душици загинаха…

Вместо отговор мисис Каспбрак само изсумтя ядно (честно казано, тогава просто не успя да измисли подходяща реплика, макар че по-късно й хрумнаха десетки — някои от тях извънредно язвителни), а когато същата вечер мисис Ван Прет доста тревожно я запита по телефона дали ще ходят заедно да играят Бинго както винаги, тя хладно отвърна, че тази вечер предпочита да си отмори нозете у дома.

Е, дано сега мисис Ван Прет да е доволна, мислеше си тя. Дано мисис Ван Прет да е разбрала, че в Дери има и други опасности освен сексуалния маниак, дето убива невръстни дечица. Ето го сина й — на смъртно ложе в Общинската болница, може би вече никога няма да си служи с дясната ръка, ставали са такива неща, или пък, пази Боже, костици от счупеното да стигнат по кръвоносната система до сърцето, да го пронижат и да убият горкото дете, о не, Господ не би позволил да стане така, но тя бе чувала за такива случаи, а това значеше, че Господ може и да позволи. Понякога.

Затова застана на сянка пред широкия болничен портал. Беше уверена, че те ще се появят и я изпълваше хладна решимост да сложи веднъж завинаги край на така наречената им „дружба“ — на тая сбирщина, която води до строшени ръце и свършва на смъртното ложе.

Както бе очаквала, те пристигнаха и мисис Каспбрак с ужас видя, че единият е негър. Не, нямаше нищо против негрите; смяташе, че те имат пълното право да сядат в автобусите където си искат, да влизат във всяка закусвалня и да не се свират на отделни редове в кината, стига да не досаждат на белите

(жени)

хора, ала от друга страна твърдо вярваше в нещо, което наричаше Теория на птиците: косовете летят с косове, а не с червеношийки. Гаргите кацат при гарги; не се мешат със сойки или чучулиги. Всекиму своето, бе нейният девиз и когато видя как Майк Хенлън си кара колелото сред другите, сякаш там му е мястото, гневът и ужасът припламнаха още по-силно, за да укрепят нейното решение. Никога не си ми казвал, че един от „приятелите“ ти е негър, помисли тя укоризнено, сякаш Еди беше наблизо и можеше да я чуе.

Двадесет минути по-късно, докато влизаше в болничната стая, където лежеше синът й с огромен гипс пред гърдите (сърцето й се късаше от гледката), тя си помисли, че бе свършила чудесна работа — отпрати ги за нула време барабар с негрото (не че имаше нещо против негрите). Единствено хлапето на Денброу, дето заекваше толкова отвратително, прояви наглостта да възрази. Непознатата хлапачка, която ги придружаваше, стрелна Соня с дълбоко порочните си зелени очи — трябва да е от бордеите по Долна главна, или от още по-лошо място, реши мисис Каспбрак, — но се оказа достатъчно благоразумна да премълчи. Само да бе гъкнала, Соня щеше да й каже какво мисли за повлеканите, дето хойкат в мъжки компании. За такива момичета си имаше название и тя не желаеше синът й да общува по какъвто и да било начин с особи от тоя сорт.

Другите само пристъпваха от крак на крак и се взираха в земята. Точно това бе очаквала. Когато им каза каквото имаше за казване, те си яхнаха велосипедите и се отдалечиха. Хлапето на Денброу возеше сина на Тозиър върху багажника на някаква грамадно, ужасно нестабилно колело и потресената мисис Каспбрак се запита колко ли пъти нейният Еди е предприемал подобно безумие с риск за ръцете, краката, врата и живота си.

Направих го заради теб, Еди, помисли тя, докато влизаше в болницата с гордо вдигната глава. Знам, че отначало може да се обидиш малко; това е нормално. Но родителите разбират по-добре кое е полезно за децата им; Бог е създал родителите най-вече за да упътват, да възпитават… и да закрилят. След първоначалната обида той щеше да я разбере. И ако сега я изпълваше дълбоко облекчение, то бе заради Еди, естествено, а не заради самата нея. Облекчението е нещо съвсем нормално, когато спасяваш детето си от лоша компания.

Ала облекчението бе помрачено от нова тревога, когато мисис Каспбрак видя лицето на сина си. Противно на нейните очаквания, Еди не спеше. Вместо тежкия наркотичен сън, от който щеше да се пробуди объркан, затъпял и психологически уязвим, тя срещна будни, проницателни очи, нямащи нищо общо с познатия боязлив, неуверен взор. Също като Бен Ханском (макар че Соня не знаеше това), Еди беше от