То

проблемите си. Тази… тази душевна болест. Питай ги какво мислят за нея.

Еди не отговори. Вече не искаше да приказва с мистър Кийн; най-разумното беше да си мълчи. А освен това се боеше, че ако не излезе оттук, скоро ще се разплаче.

— Е, добре — каза мистър Кийн и стана от стола. — Мисля, че изчерпахме темата, Еди. Извинявай, ако съм те разтревожил. Просто си изпълнявах дълга тъй, както го разбирам. Аз…

Но още преди мистър Кийн да довърши, Еди грабна инхалатора, пъхна под мишница книжната торба с лекарства и хукна навън. С единия крак се подхлъзна върху сладоледеното петно на пода и едва не падна. А сетне вече тичаше към изхода, спасяваше се от аптеката, бягаше като луд въпреки новия пристъп на задух. Зяпнала от почуда, Руби го гледаше над разгърнатото списание.

Стори му се, че усети как мистър Кийн излиза на прага на канцеларията и гледа позорното му отстъпление отвъд тезгяха. Гледа го и стои неподвижно — мършав, спретнат и усмихнат. С оная суха, пустинна усмивка.

Спря се едва край кръстовището на Канзас и Сентър Стрийт с Главната улица. Докато седеше на ниската каменна оградка край автобусната спирка, той извади инхалатора и си пръсна още малко лекарство — познатият медицински вкус вече лепнеше по цялото му гърло

(най-обикновена вода с мъничко камфор)

и имаше чувството, че ако още веднъж си пръсне от него, ще драйфа до припадък.

Пъхна инхалатора в джоба си и се загледа как автобусите сноват по Главната улица и Горната миля. Мъчеше се да не мисли. Жаркото слънце напичаше тила му. Хромираните части на всяка минаваща кола хвърляха в очите му ослепителни стрелички и в главата му отново взе да приижда тъпа болка. Въпреки всичко не можеше да се сърди на мистър Кийн, но пък за сметка на това беше толкова лесно да оплаква бедния Еди Каспбрак. Искрено съчувствуваше на клетника. Знаеше, че Бил Денброу никога не си хаби времето за толкова глупави терзания, но просто не можеше да прогони нещастните мисли.

Сега копнееше да постъпи точно както бе казал мистър Кийн — да отиде в Пущинака и да разкаже на приятелите си всичко, за да получи от тях мнение и съвет. Но не можеше. Майка му щеше да го чака

(твоето съзнание… или майка ти)

и ако не се прибереше скоро с лекарствата,

(твърдото убеждение на майка ти, че си болен)

щеше да си има неприятности. Тя щеше да реши, че е скитосвал с Бил, Ричи или „еврейчето“, както наричаше Стан (според нея да се говори така не беше предразсъдък, а доблестна „игра с открити карти“). И докато стоеше на ъгъла, опитвайки отчаяно да внесе малко яснота в обърканите си мисли, Еди знаеше какво би казала, ако можеше да разбере, че отгоре на всичко синът й дружи с негър и с момиче — голямо момиче, с истински цици.

Бавно закрачи към Горната миля и се запита със страх как ли ще изкатери стръмния склон в тая горещина. Жегата беше невероятна — направо яйца да пържиш на тротоара. За пръв път му се прииска ваканцията вече да е свършила, та да си има грижи и занимания с новия клас, с навиците и чудатостите на новия учител.

Към средата на хълма, недалече от мястото, където след двадесет и седем години Бил щеше да открие Силвър, Еди спря и измъкна инхалатора от джоба си. ХидрОкс аерозол, пишеше на етикета. Да се прилага при необходимост.

И в мозъка му прещрака още нещо. Беше едва единайсетгодишно хлапе, имаше жълто около човката (както казваше майка му, когато й хрумнеше да „играе с открити карти“), но дори едно малко момче разбираше отлично, че не може току-тъй да раздаваш истински лекарства и да пишеш на етикета: Да се прилага при необходимост. Ако лекарството беше истинско, някой тъпак за нула време щеше да се вкара в гроба, като вземе да го прилага „при необходимост“ за щяло и нещяло. Сигурно човек можеше да се самоубие и с най-обикновен аспирин, стига само да се постарае.

Той се втренчи в инхалатора, без да усеща колко любопитно го огледа някаква възрастна дама, слизаща към Главната улица с пазарска кошница в ръка. Чувствуваше се предаден от всички. И за миг едва не запокити пластмасовото шишенце в канавката… или още по-добре, помисли той, в канализационната решетка. Ами да! Защо не? Нека То да си го има там долу, в мокрите шахти и тръби. На ти пла-цее-бо, гадняр многолик! Той избухна в безумен смях и беше само на косъм от храбрата постъпка. Но в крайна сметка навикът просто се оказа по-силен. Еди прибра инхалатора в десния джоб на джинсите си и продължи нагоре, почти без да чуе клаксона и тежкото дизелово бучене на минаващия автобус за Баси парк. Още не подозираше колко скоро ще узнае какво е да изпиташ болка — истинска болка.

3.

Когато след двайсет и пет минути излезе от супера на Костело авеню с Пепси в едната ръка и две шоколадчета „Пейдей“ в другата, Еди бе неприятно изненадан да види Хенри Бауърс, Виктор Крис, Садлър Лоса и Патрик Хокстетър коленичили на чакълестата площадка вляво от магазина. За миг помисли, че готвят някаква пакост, после разбра, че броят джобните си пари върху бейзболната фланелка на Виктор. Отстрани се валяха на безредна камара учебниците за лятната занималня.

При други обстоятелства Еди тихичко би хлътнал обратно в супера и би помолил мистър Гедро да го пусне през задната врата, ала този ден не беше като другите. Еди замръзна на място, хванал с една ръка мрежестата врата, върху която бяха залепени реклами на цигари (УИНСТЪН ИМА ВКУС ЧУДЕСЕН, С НЕГО ВСЕКИ ДЕН Е ПЕСЕН; ДВАДЕСЕТ И ЕДИН СОРТА ЧУДЕСЕН ТЮТЮН ЗА ДВАДЕСЕТ ВЕЛИКОЛЕПНИ ЦИГАРИ; усмихнатият пиколо, който подвиква: ТЪРСИ СЕ ФИЛИП МОРИС), а с другата притиснал към гърдите си двете кафяви кесии от магазина и бялата книжна торба с лекарствата.

Виктор Крис го видя и сръчка с лакът Хенри. Хенри надигна глава; Патрик Хокстетър също. Лоса, чиито реотани загряваха по-бавно, продължи да брои центовете още около пет секунди, преди внезапното мълчание да му подскаже, че има нещо нередно.

Хенри се изправи, изтупвайки ситни камъчета от коленете на работния си гащиризон. Бинтованият му нос беше пристегнат с дъсчици и гласът му звучеше глухо като корабна сирена в мъгла.

— Брей, гръм да ме удари! — възкликна той. — Тоя май беше от каменарите. Ей, педал, де ти приятелите? Вътре ли са?

Еди тъпо поклати глава, преди да осъзнае, че допуска още една грешка.

Усмивката на Хенри се разтегна до ушите.

— А, добре. Нямам нищо против да ви пребия един по един. Идвай тук, нещастнико.

Виктор се изправи до Хенри; Патрик Хокстетър стоеше малко по-назад и по лицето му играеше оная унесена мръснишка усмивка, която Еди бе виждал в училище. Лоса все още се чудеше дали да стане.

— Хайде бе, нещастник — продължаваше Хенри. — Ела да ни разкажеш как се хвърлят камъни. Не ти ли е кеф, а?

Едва сега, когато бе станало късно, Еди реши, че най-разумното ще е да потърси убежище в магазина. Вътре имаше възрастен. Но докато отстъпваше натам, Хенри се хвърли напред и го сграбчи за ръката. Дръпна с все сила и усмивката му се превърна в хищна гримаса. Пръстите на Еди се откъснаха от вратата. Той полетя надолу по стъпалата и щеше да се строполи върху чакъла, ако Виктор не го бе подхванал грубо под мишниците. После Виктор го блъсна настрани. Еди се завъртя като пумпал, но все пак се задържа на крака. Сега четиримата хулигани стояха на около три метра от него. Хенри беше малко пред другите и пак се усмихваше. Косата по тила му стърчеше като лизната от крава.

Малко по-назад и отляво на Хенри стоеше Патрик Хокстетър — противно и някак зловещо хлапе. До днес Еди не го бе виждал да се събира с когото и да било. Беше възпълен и коремът му винаги леко провисваше над кожения колан с масивна медна катарама. Лицето му беше кръгло и бледо като сметана. Напоследък бе хванал малко тен — най-вече по олющения нос и отчасти по двете бузи. В училище Патрик обичаше да трепе мухи със зелената си пластмасова линийка и да ги събира в кутия за моливи. Понякога през междучасията показваше тази гнусна колекция на някой нов ученик и в такива моменти месестите му устни се усмихваха, но сивозелените очи си оставаха сериозни и унесени. Каквото и да му кажеше новото момче, при демонстрацията на мъртвите мухи той не обелваше нито дума. А сега лицето му имаше точно същото изражение.