всяка кихавица, стряска се от най-леката промяна в цвета на изпражненията си). В края на краищата, ставаше дума само за някакво старо счупване, дребна неприятност от далечното минало, от детството, за което почти не си спомняше и не желаеше да си спомня. Понаболяваше го, ако му се случеше в дъждовен ден дълго да седи зад волана. Един-два аспирина пропъждаха болката. Дреболия.
Но сега не е просто дребна неприятност; сякаш някакъв безумец скрибуца с ръждивия трион по костта му като цигулар и той си спомня, че точно така беше в болницата през първите три-четири дни след нещастието, особено късно привечер. Лежеше изпънат и потен от лятната жега, чакаше сестрата да му донесе хапче, а сълзите тихичко се стичаха по бузите към ушите му и той си мислеше:
Без сам да знае, че ще заговори, той казва:
— Хенри Бауърс ми счупи ръката. Помните ли?
Майк кимва.
— Беше точно преди изчезването на Патрик Хокстетър. Не си спомням датата.
— Аз си я спомням — глухо изрича Еди. — Беше на 20 юли. Хокстетър се води изчезнал от… кога? От 23 -ти ли?
— Двайсет и втори — поправя го Бевърли Рогън, макар че не казва защо е толкова сигурна в датата: защото е видяла как То грабна Хокстетър. Не им казва и защо още тогава е вярвала, както вярва и днес, че Патрик Хокстетър беше луд, може би даже по-луд от Хенри Бауърс.
— Двадесети юли… — тихо мърмори Еди, търкаляйки инхалатора напред-назад по масата. — Три или четири дни след оная история с димната яма. Мъкнах гипса до края на лятото, помните ли?
Ричи се плесва по челото с онзи типичен жест, който всички помнят от някогашните времена и Бил си мисли със странна смес от веселие и тревога, че за момент Ричи е заприличал на Умното бобърче.
— Да бе, точно така! Когато отидохме на Нийбълт стрийт, ти беше гипсиран, нали? И по-късно… в тъмното…
Ричи изведнъж се запъва и озадачено тръска глава.
— Какво, Р-ричи? — пита Бил.
— Това още не си го спомням — споделя Ричи. — А ти?
Бил бавно поклаща глава.
— През онзи ден и Хокстетър беше с тях — казва Еди. — Тогава за последен път го видях жив. Може би е заел мястото на Питър Гордън. Сигурно Бауърс не е искал Питър да му се мярка пред очите след боя с камъни.
— Всички умряха, нали? — тихо пита Бевърли. — След Джими Кълъм единствените загинали бяха от приятелите на Хенри Бауърс… или от бившите му приятели.
— Всички освен Бауърс — потвърждава Майк и се озърта към балоните над микрофилмовия апарат. — А той е в „Джунипър хил“. Частна психиатрична лечебница в Огъста.
— К-к-как ти счупиха ръката, Е-е-еди? — обажда се Бил.
— Заекваш все по-зле, Шеф Бил — тежко изрича Еди и довършва питието си на един дъх.
— Остави т-това сега — казва Бил. — Ра-ра-разправяй.
— Разкажи ни — подкрепя го Бевърли и лекичко докосва ръката на Еди. Болката пак припламва.
— Добре — съгласява се Еди. Налива си ново питие, оглежда го замислено и казва: — Два дни след като се прибрах от болницата, вие дойдохте у нас да ми покажете сребърните топчета. Помниш ли, Бил?
Бил кимва.
Еди поглежда Бевърли.
— Бил те запита дали си готова да ги изстреляш, ако се стигне дотам… защото имаше най-точно око. А ти май каза, че не искаш… че от страх нищо няма да можеш да направиш. И после ни каза още нещо, но не помня какво. Като че беше… — Еди изплезва език и докосва връхчето му, сякаш нещо е залепнало там. Ричи и Бен се ухилват едновременно. — Не беше ли нещо за Хокстетър?
— Да — потвърждава Бевърли. — Ще разкажа когато свършиш. Започвай.
— След като си тръгнахте, майка ми влезе в стаята и имахме страшен скандал. Тя не искаше вече да дружа с вас. И сигурно щеше да ме застави — имаше си начини да обработи човека, знаете…
Бил отново кимва. Спомня си мисис Каспбрак, чудовищно дебела жена със странно, шизофренично лице, което можеше да изглежда едновременно застинало, яростно, нещастно и изплашено.
— Да, сигурно щеше да ме застави — повтаря Еди. — Но през онзи ден, когато Бауърс ми счупи ръката, стана и още нещо. Нещо, което наистина ме разтърси.
Той тъничко се разсмива и мисли:
Изведнъж пред очите на всички инхалаторът се търкулва като жив по дългата маса. При всяко превъртане издава сухо потракване — малко като звук на маракас, малко като зарчета… и малко като смях. Когато достига края между Ричи и Бен, инхалаторът се премята във въздуха и пада на пода. Ричи стреснато посяга напред, но ръката му застива от резкия вик на Бил:
— Не го п-п-пипай!
— Балоните! — възкликва Бен и всички извръщат глави.
Върху двата балона, привързани за микрофилмовия апарат, сега е изписано: ОТ ЛЕКАРСТВОТО ПРОТИВ АСТМА СЕ ХВАЩА РАК! Под предупреждението са изрисувани ухилени черепи.
Балоните се пръскат с трясък.
Еди гледа с пресъхнала уста и познатото чувство на задух стяга гърдите му като железен обръч.
Бил се обръща към него.
— К-кой ти го каза и к-к-как точно?
Еди облизва устни. Иска да вдигне инхалатора, но не смее. Кой знае какво има вътре сега.
Мисли си колко горещо беше на онзи 20 юли, как получи от майка си готов чек с непопълнена сума и един долар в брой — за джобни пари.
— Мистър Кийн — казва той и дори за самия него гласът е далечен и немощен. — Мистър Кийн беше.
— Не бих рекъл, че е от най-добродушните хора в Дери — обажда се Майк, но унесеният в мисли Еди почти не го чува.
Да, през онзи ден беше горещо, но в аптеката на Сентър стрийт цареше прохлада, дървените перки на вентилатора се въртяха лениво под тавана и наоколо се разнасяха утешителните аромати на прахчета и сиропи. Тук се продаваше здраве — това беше негласното, но очевидно убеждение на майка му, а в този късен летен предиобед Еди не можеше дори да допусне, че майка му е способна да сгреши в каквото и да било.
Спомня си как спря за малко край стойката за комикси и разсеяно я завъртя, за да види дали няма нещо ново за Батман, за Супермомчетата или за личния му любимец, Пластмасовия човек. Беше предал списъка и чека (майка му го пращаше в аптеката както други майки пращат децата си до бакалницата) на мистър Кийн; аптекарят щеше да изпълни поръчката и да впише сумата в чека, после щеше да даде на Еди разписка, за да знае майка му с колко е намалял банковият й баланс. Фасулска работа. Три лекарства за майка му плюс
