То

какво.

5.

Вече не бяха вътре.

Двамата стояха един до друг сред Пущинака и здрачът прииждаше.

Знаеше, че това е Пущинакът, но всичко изглеждаше някак различно. Листакът беше по-пищен, по-гъст, наситен с диви аромати. Тук-там се мяркаха невиждани растения и Ричи осъзна, че някои от тях са гигантски папрати, а не дървета, както бе помислил отначало. Нейде наблизо бучеше река, но този звук беше много по-силен, отколкото можеше да се очаква — реката не бълбукаше лениво като Кендъскиг, а се носеше с грохот, както навярно Колорадо ривър влачи мътните си води по дъното на Гранд каньон.

И беше горещо. Не ще и дума, в Мейн през лятото също наставаха жеги, понякога влагата не оставяше човек да мигне по цяла нощ в лепкавото легло, но чак такава горещина и влага не бе виждал през целия си живот. Ниска, лепкава и гъста мъгла изпълваше долчинките и пълзеше край краката на момчетата. Из нея се носеше неясен тръпчив мирис, като от горящи сурови дърва.

Двамата с Майк мълчаливо се запровираха през странната растителност към шума на течаща вода. Дебели, жилави лиани провисваха между дърветата като раздърпани хамаци, а веднъж Ричи чу как нещо с трясък си пробива път през гъсталака. Ако се съдеше по-звука, трябва да беше по-едро от елен.

Спря колкото да се огледа и завъртя глава към хоризонта. Знаеше къде би трябвало да стърчи масивният бял силует на Водонапорната кула, но сега от нея нямаше и следа. Нямаше го железопътния насип, отиващ към депото в края на Нийбълт стрийт, изчезнал бе и кварталът Олд кейп — сега на негово място над боровите и папратови дебри стърчаха само ниски хълмчета и канари от червен пясъчник.

В небето отекна плющене. Момчетата боязливо приклекнаха и над главите им прелетя ято прилепи. Ричи никога не бе виждал толкова грамадни прилепи и за миг го обзе ужас, какъвто не бе изпитал дори когато Бил се мъчеше да подкара Силвър, а зад гърба им трополяха крачките на върколака. Местността беше ужасяващо чужда и неподвижна, но най-страшното бе, че изглеждаше някак позната.

Не бива да се боиш, каза си той. Помни, че това е само сън, или видение, наречи го както щеш. Всъщност двамата с Мики сме в къщичката и гълтаме пушилката. Скоро на Шеф Бил ще му се врътне чивията задето не отговаряме и двамата с Бен ще слязат да ни измъкнат. Както се казва, всичко е само вятър и мъгла.

Ала с очите си виждаше, че през раздраното крило на един от прилепите прозират бледи слънчеви лъчи; когато минаха под една от гигантските папрати, той зърна как по широката зелена вейка пълзи тлъста жълта гъсеница, влачейки подире си дълга сянка. По издутото й тяло подскачаха и се гърчеха дребни черни червейчета. Ако това бе сън, трябваше да признае, че за пръв път сънува толкова ясно.

Продължиха към ромона на водата и газейки до колене в гъстата мъгла, Ричи не можеше да разбере дали докосва земята с нозе или не. Скоро излязоха на място, където мъглата и земята свършваха едновременно. Отначало Ричи не повярва на очите си. Това не можеше да е Кендъскиг — и все пак беше. Пенестите струи летяха по тясно корито, прорязано в същата трошлива скала, а на отсрещния стръмен бряг епохите бяха застинали една върху друга в каменни пластове — червени, оранжеви, пак червени. През такава река не можеш да минеш по камъните, трябва да си построиш въжен мост, а паднеш ли вътре, вълните веднага ще те пометат. Реката ревеше със сляпа, безумна ярост и докато Ричи гледаше със зяпнала уста, една розово-сребриста риба излетя нагоре в изумително висока дъга, за да лапне някоя от мушиците, които се сливаха в трептящи облачета над водната повърхност. След миг тя плясна долу, още преди Ричи да осъзнае нейното присъствие и да си даде сметка, че никога не е виждал подобна риба — дори и на картинка.

Над главите им с дрезгави крясъци прелитаха птичи ята. Не бяха десетки или даже стотици; за момент небето просто почерня от тях и слънцето сякаш се скри зад облак. Още някакво същество запращя из храстите; последваха го и други. С разтуптяно до болка сърце Ричи се завъртя и зърна как някаква странна антилопа се стрелна наблизо, устремена на югоизток.

Нещо ще се случи. И те усещат.

Птиците все минаваха и минаваха — навярно излитаха масово нейде на юг от тук. Нов звяр затрополи из храсталака… и още един. Сетне настана тишина, нарушавана само от монотонния рев на Кендъскиг. В тишината тегнеше, назряваше някакво трепетно очакване и това разтревожи Ричи. Усети как се раздвижват настръхващите косъмчета по врата му и слепешком подири ръката на Майк.

Знаеш ли къде сме? — изкрещя той. Чатна ли точната дума?

Божичко, да! — изрева в отговор Майк. Чатнах я! Това е отдавна, Ричи! Отдавна!

Ричи кимна. Да, отдавна — както в приказките: имало едно време, много, много отдавна, когато всички живеехме из горите и нямахме друг дом. Стояха сред Пущинака — такъв, какъвто е бил преди Бог знае колко хиляди години. Намираха се в някакво невъобразимо минало, още преди ледниковата епоха, когато Нова Англия е била тропическа страна като Южна Америка днес… ако изобщо можеше да се говори за днес. Той пак се озърна нервно, очаквайки едва ли не да види как чудовищен бронтозавър издига грозната си глава на фона на небето и свежда очи към тях, а огромната му паст е пълна с кал и мокри изскубнати водорасли… или как през храсталаците се прокрадва саблезъб тигър.

Но наоколо тегнеше само оная тишина, която се възцарява броени минути преди да връхлети страховита буря, докато в небето оловните облаци пълзят все по-нагоре и по-нагоре, слънчевите лъчи придобиват странен, болнав пурпурно-жълтеникав оттенък, вятърът стихва и из въздуха плъзва тежък мирис като от презареден акумулатор.

Ние сме в миналото, може би преди милион години, или десет, или осемдесет милиона, все едно, тук сме и нещо ще се случи, не знам какво, но ще се случи и ме е страх, искам да свърши, искам да се върна и моля те, Бил, моля те, измъкни ни навън, ние сякаш сме пропаднали в някакъв филм, моля те, моля те, помогни…

Ръката на Майк го стисна още по-силно и той осъзна, че тишината вече не е пълна. Усещаше глухо равномерно бръмчене — да, не чуваше, а го усещаше как притиска плътната ципа на тъпанчетата му, как разтърсва ситните костици, които пораждат чувството за звук. Шумът постепенно се засилваше. Той нямаше тон; просто съществуваше —

(слово в началото бе слово в началото бе)

безформен, бездушен звук. Без да гледа, Ричи посегна към близкото дърво, докосна го и когато дланта му обгърна извивката на ствола, той усети пленената вътре вибрация. Същевременно осъзна, че я долавя и с краката си като равномерен, тръпнещ гъдел, който пълзеше нагоре през глезените и прасците към коленете, превръщайки сухожилията в камертони.

Засилваше се. Още. И още.

Долиташе от небето. Ричи не искаше да гледа, ала нямаше сили да се удържи и въпреки волята си вдигна глава. Слънцето беше като нажежена монета, прогаряща в надвисналите облаци малко кръгче, обкръжено от воднист ореол. Под него лежеше в пълно безмълвие буйната зеленина на Пущинака. И Ричи помисли, че разбира накъде ги води видението: щяха да видят пристигането на То.

Тръпката придоби глас — гръмовен тътен, който прерасна в буйство от оглушителни трясъци. Ричи притисна ушите си с длани и закрещя, ала не чуваше собствения си вик. До него Майк също крещеше и Ричи видя, че от носа му се стича тънка струйка кръв.

Сред облаците на запад лумна пурпурно зарево. То се носеше към тях, прерастваше от артерия в поточе, в река от злокобен цвят; сетне нещо пламтящо, падащо, продра облачната завеса и в същия миг налетя вихър. Горещ вихър, изпълнен с лют, задушлив дим. Нещото в небето беше огромно; гореше с болезнена, ослепителна сила като пламнала главичка на някаква титанична кибритена клечка. От него се разбягваха сините камшици на електрически мълнии, повлекли по дирите си гръмотевици.

Космически кораб! — изкрещя Ричи, докато падаше на колене и закриваше очите си с длани. Боже мой, това е космически кораб! Но мислеше — и по-късно