То

— Е, да, определено изглеждаше по-голяма. Освен ако е било от пушека.

— Не беше от пушека — възрази Ричи. — Спомням си как точно преди да се случи — преди да излезем — помислих, че е грамадна като бална зала във филмите. Като в някоя музикална комедия. „Седем годеници за седмина братя“, нещо от този сорт. Майк седеше до отсрещната стена и едва го различавах.

— Преди да излезете? — смаяно повтори Бевърли.

— Ами… всъщност… такова…

Тя се вкопчи в ръката му.

— Значи е станало, нали? Наистина е станало! Имали сте видение, съвсем като в книгата на Бен. — Лицето й сияеше. — Наистина е станало!

Ричи сведе очи към продраните си джинси, през които надзъртаха ожулени до кръв колене, после погледна Майк. Единият крачол на кадифените му панталони беше разкъсан.

— Ако е било видение, повече не искам и да чуя за такива работи — каза той. — Не знам какво ще рече нашият мургав приятел, обаче по моите гащи нямаше никакви дупки. Съвсем новички бяха, дявол да го вземе. Какво конско ме чака у дома…

— Какво стана? — обадиха се едновременно Бен и Еди.

Ричи и Майк се спогледаха, после Ричи запита:

— Да ти се намира цигара, Беви?

Намираха й се две, увити в парцалче. Ричи лапна едната и когато Бев му поднесе огънче, той се разкашля толкова зле, че трябваше да й върне цигарата.

— Не мога. Извинявай.

— Бяхме в миналото — каза Майк.

— Дрън-дрън! — заяви Ричи. — Не беше просто миналото. Беше отдавна.

— Да, точно така. Бяхме в Пущинака, обаче Кендскиг течеше със сто километра в час. И беше дълбок. А пък наоколо едни дебри — мамата си трака. Извинявай, Беви, ама така си беше. И в реката имаше риба. Мисля, че беше сьомга.

— Тъ-тъ-татко к-казва, че в К-кендъскиг много о-ххо-тдавна няма н-никаква ри-ри-риба. З-заради к-ка- а-нализацията.

— Да, много отдавна беше — каза Ричи и плъзна наоколо неуверен поглед. — Трябва да е било поне преди милион години.

Всички млъкнаха като ударени от гръм. Най-сетне Бев наруши мълчанието:

— Но какво стана?

Ричи усещаше как думите се въртят на езика му, но трябваше да ги изкарва насила. Имаше чувството, че пак ще повърне.

— Видяхме как е пристигнало То. Мисля, че това беше.

— Боже мой — прошепна Стан. — О, Боже мой.

Раздаде се хриптене и съскане — Еди търсеше помощ от инхалатора.

— То дойде от небето — каза Майк. — И вече никога през живота си не искам да видя такава гледка. Беше толкова нажежено, че просто не можех да го гледам. Наоколо му трещяха светкавици. А тътенът… — Той тръсна глава и погледна към Ричи. — Беше като края на света. Когато падна, край него пламна горски пожар. Това видяхме.

— Космически кораб ли беше? — запита Бен.

— Да — каза Ричи.

— Не — каза Майк.

Двамата се спогледаха.

— Е, май все пак беше — съгласи се Майк и в същото време Ричи каза:

— Не, знаете ли, в действителност не беше космически кораб, а…

Пак млъкнаха, а другите ги гледаха объркано.

— Разправяй ти — каза Ричи. — Мисля, че говорим за едно и също, но те не ни разбират.

Майк се изкашля в шепа и вдигна към другите почти виновен поглед.

— Просто не знам как да ви обясня.

— О-о-опитай — настоя Бил.

— То дойде от небето — повтори Майк, — обаче не беше космически кораб в истинския смисъл на думата. Не беше и метеор. По-скоро беше като… ами… като библейския кивот, в който бил Божият дух… само че не беше от Бога. Още щом го усетих, щом го видях как идва, разбрах, че То замисля зло, че То самото е зло.

Майк млъкна и огледа приятелите си.

Ричи кимна.

— То идваше… от другаде. Това усетих. От другаде.

— Какво другаде, Ричи? — запита Еди.

— Нейде извън всичко — каза Ричи. — А когато падна… издълба адска яма, такава яма не сте и сънували. Направи един огромен хълм на кайма. Приземи се точно там, където днес е центърът на Дери. — Той се озърна. — Схващате ли?

Бевърли изтърва недопушената цигара и я смачка с крак.

Майк добави:

— То винаги е било тук, още открай време… още преди да е имало хора където и да било … или най-много в Африка шепа първобитни хора да са живели из пещерите и по дърветата. Днес кратерът е изчезнал, а ледниците сигурно са разширили долината, изменили са релефа, запълнили са кратера… но То е било тук, може би е дремело и чакало ледът да се стопи, чакало хората да дойдат.

— Затова То използува дренажите и каналите — вметна Ричи. — За него сигурно са същински магистрали.

— Не видяхте ли как изглежда? — внезапно запита Стан Юрис с леко дрезгав глас.

Двамата поклатиха глави.

— Можем ли да го победим? — запита сред мълчанието Еди. — Такова чудовище…

Никой не отговори.

Шестнадесета главаСчупената ръка на Еди

1.

Когато Ричи привършва разказа си, всички задружно кимат. Еди кима заедно с тях, припомня си заедно с тях, и изведнъж остра болка пронизва лявата му ръка. Пронизва ли? Не. Направо я раздира — сякаш някой се мъчи да наточи ръждив трион върху оголената кост. Той присвива лице, бърка в джоба на спортното си яке, опипва няколко шишенца и безпогрешно вади тубичка Екседрин. Преглъща две таблетки с малко джин и сливов сок. През целия ден болката ту се е засилвала, ту е затихвала. Отначало я е сметнал за някой от леките ревматични пристъпи които го спохождат преди времето да се развали. Но към средата на разказа в главата му прещраква още един спомен и Еди разбира откъде идва болката. Вече не бродим по Булеварда на спомените, мисли си той, цялата работа все повече заприличва на скоростна магистрала.

Преди пет години, по време на контролен медицински преглед (Еди минава на контролен преглед всеки шест седмици), лекарят небрежно подхвърли: „Тук имаш старо счупване, Ед… Да не си паднал от някое дърво като малък?“

„Нещо подобно“ — кимна Еди, без да споменава на доктор Робинс, че майка му би се гътнала от мозъчен кръвоизлив, ако беше видяла или дори само чула, че нейният Еди се катери по дърветата. Откровено казано, той просто не помнеше как си е счупил ръката. А и тая стара история му се струваше маловажна (ала сега си мисли, че самата липса на интерес е била твърде странна — та нали той обръща внимание на