То

щеше да го каже на другите, доколкото му стигаха думите — че всъщност не е космически кораб, макар навярно да бе минало през пространството, идвайки насам. Незнайното нещо, което рухна в онзи древен ден, бе дошло отдалече, много по-далече от най- далечната звезда и галактика — и ако в първия миг Ричи помисли за космически кораб, причината бе само една: че в разсъдъка му нямаше друго название за онова, което виждаше с очите си.

После отекна експлозия — грохот, последван от тътнеща вълна, която повали двете момчета. Този път Майк се пресегна и сграбчи ръката на Ричи. Нова експлозия. Ричи отвори очи и видя как сред огнено зарево в небето се издига димен стълб.

То! — изкрещя той към Майк, обезумял от ужас. Никога през живота си не бе срещал и нямаше вече да срещне толкова дълбоко, зашеметяващо чувство. То! То! То!

Майк дръпна ръката му, накара го да се изправи и двамата хукнаха по високия бряг на младия Кендъскиг, без да забелязват, че стъпват на сантиметри от скалния ръб. Веднъж Майк се препъна и падна на колене. Малко по-късно Ричи на свой ред се просна долу и усети остра болка в брадичката, а панталонът му се раздра с пращене. Връхлитащият вихър носеше мириса на горски пожар. Пушекът ставаше все по-гъст и Ричи смътно осъзна, че двамата с Майк не са единствените бегълци. Животните препускаха наоколо, бягайки от дима, от пожара, от огнената смърт. Може би бягаха от То. От новия обитател на този свят.

Ричи се закашля. Чуваше до себе си кашлицата на Майк. Пушекът се сгъстяваше, поглъщаше зелените, сивите, червените багри на деня. Майк падна отново и Ричи изпусна ръката му. Заопипва слепешком, ала вече не можеше да я открие.

Майк! — панически изкрещя той през кашлицата. Майк, къде си? Майк! МАЙК!

Но Майк бе изчезнал; нямаше го никъде.

ричи! ричи! ричи!

(!!ПЛЯАААС!!)

— ричи! ричи! ричи, добре

6.

ли си?

Клепките му запърхаха, отвориха се и той видя, че коленичилата до него Бевърли бърше устата му с кърпичка. Другите — Бил, Еди, Стан и Бен — стояха зад нея със сериозни, изплашени лица. Лявата му буза беше изтръпнала от болка. Той се помъчи да каже нещо на Бевърли, но успя само да изграчи. Опита да се изкашля и едва не повърна. Имаше чувството, че гърлото и дробовете му са тапицирани с пушек.

Най-сетне намери сили да изпъшка:

— Ти ли ме зашлеви, Бевърли?

— Друго не ми идваше на ум — отвърна тя.

— Пляааас — промърмори Ричи.

— Мислех, че вече няма да се свестиш, това е — каза Бев и изведнъж се разплака.

Ричи неловко я потупа по рамото, а Бил я погали по врата. Тя веднага се завъртя и здраво стисна ръката му.

Ричи с усилие се надигна и седна. Светът се разлюля. Когато вълните отминаха, той видя Майк да седи, подпрян на едно дърво. Лицето му беше замаяно и пепеляво.

— Драйфах ли? — обърна се Ричи към Бев.

Тя кимна, продължавайки да плаче.

— Сигур съм ти оплескал фустата, скъпа? — запита той с продран, треперещ Глас на Ирландско ченге.

Бев се разсмя през сълзи и поклати глава.

— Обърнах те на една страна. Страх… стра-а-ах ме б-беше, че ще се за-за-задавиш.

И тя отново се разрида.

— Нъ-нъ-не е ч-ч-честно — заяви Бил, без да изпуска ръката й. — В тъ-тъ-тая тайфа аз съм пе-пе- пелтекът.

— Добре го рече, Шеф Бил — каза Ричи. Опита да се изправи и веднага тупна долу. Светът продължаваше да се люшка. Ричи се разкашля и побърза да извие глава, защото усети, че само след миг ще повърне. От гърлото му бликнаха струйки лепкава слюнка и зеленикава пяна. Той затвори очи и изпъшка: — Някой да иска закуска?

— Стига с тия лайнарски номера! — възмутено се провикна Бен, но не можа да удържи смеха си.

— А, като го гледам, май не е лайна, ами чист бълвоч — отвърна Ричи, макар че всъщност не гледаше нищо, защото очите му бяха плътно затворени. — Лайната обикновено излизат от другия край, поне при мене е така. А пък за тебе не знам, Камара.

Когато най-сетне отвори очи, той видя, че лежи на двадесетина метра от къщичката. Капаците на прозорчето и вратата бяха широко разтворени. Отвътре излитаха изтъняващи облаци дим.

Този път Ричи успя да се изправи на крака. За момент му се стори, че пак ще повърне, или ще припадне, а може би и двете.

— Пляааас — промърмори той, гледайки как светът трепти и се люшка пред очите му.

Когато шеметът отмина, Ричи пристъпи към дървото. Очите на Майк все още бяха кървавочервени, а голямото мокро петно на крачола му подсказваше, че и той неотдавна се е разделил със закуската си.

— Бива си те, нищо, че си бяло момче — изкряка Майк и немощно го перна с юмрук по рамото.

Ричи откри, че няма думи — нещо, което се случваше изключително рядко.

Бил се приближи към тях. Останалите дойдоха след него.

— Ти ли ни измъкна? — запита Ричи.

— А-а-аз и Б-бен. Кре-ххе-ещяхте. И д-д-двамата. О-о-обаче…

Той се озърна към Бен.

— Трябва да е било от пушека, Шеф Бил — каза Бен, но гласът му звучеше неуверено.

Ричи глухо изрече:

— Да не е било онова, за което си мисля?

Бил сви рамене.

— К-к-кое, Ри-ричи?

— Отначало не сме били там, нали? — отвърна му Майк. — Слезли сте, защото сте чули как крещим, но отначало не сме били там.

— Беше много задимено — каза Бен. — То и бездруго си беше страшничко да ви чуваме как пищите. Само че писъците… звучаха някак… такова…

— Зъ-зъ-звучаха к-като о-отдалече — добави Бил.

И заеквайки ужасно, той им разказа как двамата с Бен слезли долу, но не видели нито Майк, нито Ричи. Почнали панически да се лутат из задимената землянка, обзети от страх, че ако не действуват бързо, приятелите им може да умрат от задушаване. Най-сетне Бил напипал нечия ръка — ръката на Ричи. Дръпнал „със стра-хха-ашна с-сила“ и полумъртвият Ричи изхвръкнал от пушека. Когато се завъртял, видял, че Бен е награбил здраво Майк и двамата кашлят. После Бен метнал Майк нагоре.

Бен го изслуша и кимна.

— Знаете ли, аз все опипвах и опипвах. Всъщност нищо не правех, само протягах ръка насам-натам, все едно, че се здрависвам. По някое време ти я сграбчи, Майк. И добре, че успя тогава. Мисля, че вече съвсем беше взел-дал.

— Ако ви слуша, човек ще си рече, че къщичката е кой знае колко грамадна — каза Ричи. — Как сте се лутали из дима и прочие. Ами че тя няма и два на два.

Настана тишина и всички отправиха погледи към Бил, който се въсеше замислено.

— На-а-истина б-беше по-голяма — каза той накрая. — Нали, Бъ-бъ-бен?

Бен вдигна рамене.