То

и повръщаше на сухо. С помощта на Стан той се измъкна нагоре и преди някой от двамата да захлопне капака, Еди мъчително се изправи на крака — лицето му беше мъртвешки бледо, само около очите и под скулите тъмнееха пурпурни петна. Забързани, немощни спазми разтърсваха хлътналите му гърди. Почти без да вижда, той посегна към ръба на спасителния капак и щеше да падне, ако Бен и Стан не го бяха сграбчили за ръцете.

— Съжалявам — изпъшка Еди с тъничък, скърцащ шепот, сетне двамата го издърпаха нагоре. Капакът се захлопна с трясък.

Задълго настана тишина. Димът прииждаше, превръщаше се в гъста, неподвижна мъгла. Прилича ми на грахова супа, Уотсън, помисли Ричи и за миг си представи, че е Шерлок Холмс (само в черно-бяло и с физиономията на артиста Базил Ратбоун), крачещ енергично по Бейкър стрийт; Мориарти дебнеше нейде наблизо, каретата чакаше и тепърва започваше голямата игра.

Мисълта изглеждаше поразително ясна, поразително плътна. Тя сякаш имаше собствена тежест, като че не беше от ония дребни мечти, които го спохождаха час по час (той е в отбора на „Босокс“ и се готви да отбива топката, базите са заредени, и ето, хвърляне, топката е отбита, отлита, ИЗЧЕЗВА! Бягай, Тозиър… и рекордът на Бейб е надминат!), а нещо почти реално.

С последните оцелели искрици от майтапчийския си дух той помисли, че ако от цялата работа печели само някакво видение на Базил Ратбоун в ролята на Шерлок Холмс, то явно слуховете около виденията са силно преувеличени.

Но, разбира се, там не дебне Мориарти. Там дебне То… някакво То… и То е реално. То…

Сетне капакът пак се отметна и Бевърли опита да се измъкне, кашляйки сухо с длан пред устата. Бен стисна едната й ръка, Стан я подхвана под мишница от другата страна. Отчасти с тяхна помощ, отчасти със собствени трескави усилия, тя пролази нагоре и изчезна.

— Нъ-нъ-наистина с-става по-го-ххо-оляма — каза Бил.

Ричи се озърна. Видя каменния кръг и тлеещия огън, над който се издигаха облаци дим. Отсреща Майк седеше с кръстосани крака като някакъв тотем, издялан от махагоново дърво, и гледаше през пламъците с възпалени очи. Само че до Майк имаше поне двадесет метра, а Бил беше още по-далече отдясно на Ричи. Подземната къщичка бе придобила размерите на бална зала.

— Няма значение — отвърна Майк. — Ще се случи съвсем скоро. Нещо ще се случи.

— Д-д-да — кимна Бил. — С-само че аз… аз… аз…

Той се разкашля. Опита да овладее кашлицата, но тя се влошаваше, сухите спазми громоляха в гърдите му. Ричи смътно видя как Бил със залитане се изправя на крака, люшва се към капака и напъва нагоре.

— У-хху-спе-пе-пе…

След миг той изчезна, издърпан от другите.

— Май останахме само ние двамата, Мики — каза Ричи и се разкашля на свой ред. Главата му тътнеше — плющеше — като кратуна с кръв. Зад очилата му се стичаха вадички сълзи.

Нейде отдалече долетя гласът на Майк:

— Ако трябва, излизай, Ричи. Не прави глупости. Ще вземеш да пукнеш.

Той надигна ръка и отрицателно

(не ти щем смрадливите дренки)

я размаха към Майк. Малко по малко взе да се справя с кашлицата. Майк беше прав; нещо щеше да се случи, и то скоро. Искаше да е тук, когато се случи.

Той отметна глава и пак се загледа в отдушника. След пристъпа на кашлица му се виеше свят и имаше чувството, че се рее на въздушна възглавница. Но беше приятно. Дишаше едва-едва и си мислеше: Някой ден ще стана рок-звезда. Да, точно така. Ще бъда знаменит. Ще правя записи, албуми и филми. Ще имам черно спортно сако, бели обувки и жълт Кадилак. А като се върна в Дери, всички ще се спукат от завист, даже и Бауърс. Нося очила, ама майната му, какво пък толкоз? Бъди Холи е с очила. Ще свиря до посиняване и ще се друсам до припадък. Ще бъда най-първата рок-звезда от Мейн. Ще…

Мисълта се зарея нанякъде. Нямаше значение. Изведнъж откри, че вече може да диша и по-дълбоко. Дробовете му се бяха приспособили. Дали пък не беше родом от Венера?

Майк метна няколко съчки в огъня. За да не остане по-назад, Ричи добави още наръч клони.

— Как си, Рич? — запита Майк.

Ричи се усмихна.

— По-добре. Почти отлично. Ами ти?

Майк кимна и също се усмихна.

— Великолепно. Идват ли ти странни мисли?

— Аха. Преди минутка си въобразих, че съм Шерлок Холмс. После помислих, че мога да танцувам като „Довълс“. Знаеш ли, очите ти са толкова червени, че ако се видиш, сам няма да се познаеш.

— И твоите. Чифт дърти невестулки в кокошарника, това сме ние.

— Тъй ли?

— Тъй.

— Значи, викаш, всичко е наред?

— Наред е. Ами ти чатна ли майтапа?

— Чатнах го, Майк.

— А, добре тогава.

Двамата се ухилиха един срещу друг, после Ричи пак облегна глава на стената и се загледа към отдушника. Не след дълго усети, че започва да се рее нейде надалече. Не… не надалече. Нагоре. Рееше се нагоре. Като

(реем тук долу всички се реем)

балон.

— Д-до-ххо-обре ли сте, мо-мо-момчета?

Гласът на Бил долиташе през отдушника. Долиташе от Венера. Разтревожен. Ричи усети как отново хлътва в тялото си с глух тътен.

— Добре сме — чу отдалече собствения си раздразнен глас. — Добре сме, казахме, добре сме, кротувай, Бил, остави ни да чатнем майтапа, тоест да схванем съвета, нали ме разбираш, вече схващаме

(съвета )

съвета.

Къщичката бе станала още по-голяма и сега подът беше покрит с лъскав паркет. Пушекът се превръщаше в непрогледна мъгла, през която едва прозираше огънят. Този под! Всеблаги Исусе, ела ни на помощ! Беше огромен, като под на бална зала в музикална комедия на „Метро Голдуин Майер“. Отсреща го гледаше Майк — едва различим силует в мъглата.

Идваш ли, Мики?

Тук съм, до теб, Ричи.

Още ли ти е наред всичко?

Аха… само дръж ми ръката… можеш ли да я хванеш?

Мисля, че да.

Ричи протегна ръка и усети как силните кафяви пръсти обгръщат китката му, макар че Майк беше в другия край на необятната зала. О, колко хубаво, колко приятно беше докосването, колко чудесно бе да открие желание в утехата, да открие утеха в желанието, да открие същина в пушека и пушек в същината…

Килна глава назад и се загледа в отдушника — толкова бял и мъничък. Сега беше много по-високо. На километри от пода. Венериански прозорец.

Ето, случваше се. Ричи почваше да се рее. Хайде тогава, помисли той, докато излиташе все по-бързо и по-бързо нагоре през пушека, през мъглата, през маранята или кой знае още