То

— Тогава ще съм индианка — каза Бевърли. — А сега ще ги носим ли тия камъни нагоре, или искаш да ти метна няколко по дрисливия череп?

— Олеле Божке, мис Скаалет, туй църно момче никогиш не е дрискало през черепа! — изпищя Ричи.

Бевърли се задъха от смях, изтърва края на якето и камъните се разсипаха. Докато ги събираха, тя гълчеше Ричи, а той се жалваше с разни Гласове и си мислеше колко е красива.

Всъщност Ричи не беше сериозен, когато предложи да я изключат от церемонията защото е момиче, но се оказа, че Бил Денброу има точно това намерение.

Изчервена от гняв, тя застана срещу него с ръце на кръста.

— Тия приказки да си ги натъпчеш в задника, Пелтек! Как тъй ще ме изключваш, не съм ли вече от клуба?

Бил обясни търпеливо:

— Н-не е така, Б-б-бев, сама зна-хха-аеш. Някой трябва да о-о-остане горе.

 — Защо?

Бил се опита да отговори, но думите отново заседнаха на гърлото му. Той се озърна към Еди за помощ.

— Стан вече го каза — тихо поясни Еди. — Заради пушека. Бил смята, че може наистина да стане така — всички да припаднем долу. Тогава ще умрем. Бил казва, че от това загиват най-много хора при пожарите. Не изгарят. Задушават се от дима. И ако…

Бевърли се завъртя към Еди.

— Добре де. Значи той иска за всеки случай някой да остане горе?

Еди печално кимна.

— Защо не остави тебе? Нали ти имаш астма?

Еди мълчеше. Тя пак се обърна към Бил. Другите стояха наоколо с ръце в джобовете и съзерцаваха връхчетата на гуменките си.

— Защото съм момиче, така ли? Там е цялата работа, нали?

— Бе-бе-бе-бе…

— Можеш и да не говориш — отсече тя. — Само дай знак с глава. Главата ти не заеква, нали? Защото съм момиче — това ли е?

Бил неохотно наведе глава.

Още една-две секунди тя го гледа с разтреперани устни и Ричи очакваше да заплаче. Но вместо това Бевърли избухна.

— Като е така, майната ти! — Тя завъртя глава към другите и те се свиха от докосването на нейния огнен, едва ли не радиоактивен поглед. — И на всички вас майната ви, ако мислите същото. — Тя пак се обърна към Бил и го обсипа с канонада от бързи, отсечени думи. — Това е нещо повече от някаква посрана детинска игра като гоненица, престрелка или криеница и ти отлично го знаеш, Бил. От нас се очаква да го сторим. Това е включено в играта. И нямаш право да ме изгониш само защото съм момиче. Разбра ли? Гледай по-бързо да разбереш, инак си тръгвам още сега. А тръгна ли си, вече няма да се върна. Никога. Разбра ли?

Тя млъкна. Бил я гледаше. Той като че си бе възвърнал спокойствието, но Ричи изведнъж изпита страх. Усещаше, че сега е под заплаха самият им шанс да победят, да открият пътя към онова, което бе убило Джордж Денброу и другите деца, да стигнат до него и да го унищожат. Седем, помисли Ричи. Това е магическо число. Трябва да бъдем седмина. Така се полага.

Нейде в далечината запя птица; млъкна; отново запя.

— До-о-обре — каза Бил и Ричи въздъхна от облекчение. — Обаче нъ-нъ-някой т-трябва да остане го- ххо-оре. К-кой иска?

Ричи беше уверен, че или Еди, или Стан ще поеме това задължение, но Еди не каза нищо. Стан стоеше блед, мълчалив и замислен. Майк беше застинал неподвижно с палци под колана като Стив Маккуин в „Търси се жив или мъртъв“ и само въртеше очи насам-натам.

— Ха-а-айде де — подкани ги Бил и Ричи осъзна, че вече няма място за шеги и игрички; страстната реч на Бев и сериозното, състарено лице на Бил превръщаха всичко в жестока реалност. Предстоеше им част от задачата — може би също тъй опасна, както неотдавнашната експедиция до къщата на Нийбълт стрийт 29. Знаеха го… и никой не отстъпваше. Внезапно го изпълни гордост, огромна гордост, че е един от тях. След толкова години пренебрежение от всички страни, днес го приемаха сериозно. Най-сетне го приемаха сериозно. Не знаеше дали все още са неудачници или не, но знаеше поне едно — че са заедно. Бяха приятели. Страхотни приятели. Ричи свали очилата и енергично ги избърса с крайчето на ризата си.

— Знам как ще го направим — каза Бев и извади от джоба си плоско картонено кибритче. Отпред бяха отпечатани (толкова ситно, че човек трябваше да ги гледа с лупа) снимките на тазгодишните кандидатки за титлата Мис „Рейнголд“. Бевърли драсна една клечка и веднага духна пламъчето. След това откъсна още шест и прибави към тях изгорялата. Обърна гръб на момчетата и когато отново се завъртя, от юмрука й стърчаха белите крайчета на седем картонени клечки. — Който изтегли изгорялата клечка, остава горе да ни измъква, ако вземем да припадаме.

Бил я изгледа замислено.

— Т-така ли г-г-го и-ххи-искаш?

Тя му се усмихна и цялото й лице грейна като пролетно утро.

— Да, глупчо глупав, така го искам. А ти?

— О-ххо-бичам те, Бев — каза той и по бузите й сякаш плъзна огнена вълна.

Бил като че не забеляза това. Огледа внимателно клечките в юмрука на Бев и след малко изтегли една. Синята фосфорна главичка беше цяла. Бевърли се завъртя и протегна останалите шест към Бен.

— И аз те обичам — дрезгаво изрече Бен. Лицето му бе придобило цвета на зряла слива; дишаше тежко, сякаш всеки миг щеше да го повали сърдечен удар. Но никой не се разсмя. Нейде из дебрите на Пущинака отново запя птица. През главата на Ричи мина нелепата мисъл: Стан сигурно знае каква е.

— Благодаря ти — усмихна се Бев и Бен изтегли клечка. Главичката беше цяла.

Бевърли протегна ръка към Еди. По устните на Еди затрепера плаха усмивка — невероятно мила и почти сърцераздирателно уязвима.

— И аз те обичам, Бев — каза той и дръпна клечката без да гледа. Главичката беше здрава.

Бевърли предложи оставащите четири клечки на Ричи.

— Аз много ша та обича, мис Скаалет! — провикна се той и замляска с устни. Бевърли само се поусмихна кротко и Ричи изведнъж се засрами. — Обичам те, Бев — каза той и я погали по косата. — Страхотна си.

— Благодаря ти — отвърна тя.

Ричи изтегли клечка и я огледа, твърдо убеден, че е избрал изгорялата. Но грешеше.

Бев се обърна към Стан.

— Обичам те — каза Стан и дръпна клечка от юмрука й. Не беше изгорялата.

— Сега сме само ти и аз — каза тя и протегна на Майк последните две.

Майк пристъпи напред.

— Не те познавам достатъчно, за да те обичам — каза той, — ала те обичам въпреки всичко. Като вземеш да се караш, сигурно и майка ми можеш да стреснеш.

Всички се разсмяха и Майк изтегли клечка. Главичката отново беше здрава.

— И-ххи-зглежда, че все пак с-с-си ти, Бев — каза Бил.

С гримаса на отвращение — толкова шум за нищо — Бевърли разтвори длан.

Главичката на последната клечка беше синя и цяла.

— П-по-ххо-одменила с-си я! — възкликна Бил.

— Не. Не съм. — В гласа й нямаше нито гняв, нито протест — това би изглеждало подозрително — а само върховно изумление. — Бога ми, не съм.