То

И тя им показа дланта си. Всички видяха бледа следа от въгленчето на изгорялата клечка.

— Бил, кълна се в майка си.

Бил я огледа мълчаливо и кимна. Като по негласно споразумение останалите му подадоха клечките. Седем на брой, всичките със здрави главички. Стан и Еди полазиха по земята, но не откриха изгоряла клечка.

— Не съм — повтори Бев, без да се обръща към когото и да било.

— И какво ще правим сега? — запита Ричи.

— Сли-ххи-изаме всички — каза Бил. — Защото т-това се о-ххо-очаква от нас.

— Ами ако припаднем? — запита Еди.

Бил отново погледна към Бевърли.

— Ако Б-бев к-казва и-ххи-истината, а т-тя не лъ-ъ-ъже, значи няма да при-при-припаднем.

— Откъде знаеш? — запита Стан.

— Пъ-пъ-просто знам.

Птицата пак запя.

4.

Най-напред слязоха Бен и Ричи, а другите им подадоха камъните един по един. Ричи ги прехвърляше на Бен, който оформи каменно кръгче сред утъпкания глинест под.

— Добре — каза той. — Стига толкова.

Останалите слязоха, всеки с наръч от зелените клони, които бяха насекли с брадвичката на Бен. Бил беше последен. Той затвори капака и открехна тясното прозорче.

— Г-го-о-тово. Т-това ще ни е о-ххот-душникът. Имаме ли п-п-подпалки?

— Ако искаш, вземи това — предложи Майк и измъкна от джоба си оръфана книжка с комикси. — Вече я изчетох.

С бавни, съсредоточени движения Бил накъса страниците една по една. Насядали край стените рамо до рамо и коляно до коляно, другите го гледаха мълчаливо. В землянката се сгъстяваше напрегната тишина.

Бил натрупа върху хартията тънки клончета и се озърна към Бевърли.

— Н-нали имаш к-ки-ххи-ибрит?

Тя драсна клечката и в полумрака заигра жълта светлинка.

— Тия проклети клони сигурно изобщо няма да прихванат — изрече Бевърли с леко потрепващ глас, докато докосваше хартията с пламъчето оттук-оттам. Когато клечката догоря до пръстите й, тя я метна сред съчките.

Над огнището с пращене избликнаха жълти пламъци, чиято светлина очерта контрастно всяка подробност по детските лица. В този миг Ричи повярва напълно на разказа за индианците и си помисли, че навярно точно така е ставало в ония древни времена, когато думата „бял човек“ все още е била само нелепа мълва за храбрите племена, които вървели подир бизоновите стада, а стадата били толкова грамадни, че покривали равнината от хоризонт до хоризонт и тропотът им отеквал като земетресение. Представяше си тези кайови, поуни или още някакви индианци — те седят в димната яма коляно до коляно и рамо до рамо, гледат как пламъците подскачат и се впиват в зеленото дърво като възпалени язви, слушат тихото равномерно съскане на капещия сок и очакват да дойде видението.

Да. Седнал тук долу, Ричи можеше да повярва на всичко това… а гледайки с колко мрачни лица се взират приятелите му в догарящите страници от комикса, той разбираше, че и те вярват.

Клоните припламваха. Къщичката започна да се изпълва с дим. Една част излиташе през отдушника и се сбираше на памучнобели облачета като димни сигнали в индиански филм с Рандолф Скот и Оди Мърфи. Но въздухът навън беше неподвижен и липсата на течение задържаше повечето пушек долу. Очите сълзяха, гърлата тръпнеха от лютивия му допир. Ричи чу как Еди се изкашля два пъти — сух звук, като пращене на вехти дъски — и пак млъкна. Не трябваше да е тук, помисли той… но очевидно нещо друго решаваше вместо тях.

Бил метна още наръч зелени съчки върху тлеещия огън и запита с изтънял, почти неузнаваем глас:

— Някой д-да има вих-вих-идения?

— Бълнувам как ще се измъкна оттук — отвърна Стан Юрис.

Бевърли се изсмя, но смехът й веднага премина в задавена кашлица.

Ричи отметна глава до стената и се загледа в отдушника — правоъгълниче от бледа матова светлина. Замисли се за статуята на Пол Бъниън през онзи мартенски ден… но онова беше само мираж, халюцинация,

(видение)

— Умирам от пушека — обади се Бен. — Оууу!

— Излизай тогава — промърмори Ричи, без да откъсва очи от процепа.

Имаше чувството, че започва да овладява положението. Сякаш бе олекнал с пет-шест килограма. И… дявол да го вземе, беше готов да се закълне, че къщичката е станала по-голяма. Да, нямаше грешка. Преди малко шишкавият крак на Бен Ханском го притискаше отляво, а отдясно в ръката му се впиваше костеливият лакът на Бил Денброу. Сега не докосваше нито единия, нито другия. Лениво завъртя глава, за да провери дали усещанията му са верни и се оказа точно така. Наляво до Бен имаше цяла крачка. Отдясно Бил седеше още по-далече.

— Къщурката ни расте, приятели и съседи — изрече той.

Пое си дълбоко въздух и веднага го разтърси неудържима кашлица. Дълбоко в гърдите му се впи остра болка — така боли, когато си болен от грип. Кашлицата сякаш никога нямаше да престане и той си помисли, че просто ще продължи да се превива докато другите го измъкнат навън. Ако още могат, мина му тревожна мисъл, но тя беше прекалено смътна, за да го изплаши.

После Бил го халоса с юмрук по гърба и кашлицата затихна.

— Не знаеш, че понякога не го правиш — каза му Ричи. Вместо да гледа Бил, отново бе вирнал глава към отдушника. Колко ярка изглеждаше светлината! Когато затвори очи, правоъгълният отвор продължи да се рее из мрака, само че вече не бял, а яркозелен.

— Къх-къх-какво не п-п-правя? — запита Бил.

— Не заекваш. — Ричи помълча. Усещаше, че някъде наблизо кашлят, но не можеше да разбере кой е. — Ти би трябвало да се занимаваш с Гласовете вместо мене, Шеф Бил. Ти…

Кашлицата се засилваше. Ненадейно в къщичката нахлу поток от толкова бляскава светлина, че Ричи трябваше да премрежи клепачи. Едва-едва различи как Стан Юрис драпа да се измъкне навън.

— Съжалявам — изпъшка Стан между два пристъпа на болезнена кашлица. — Съжалявам, не мога…

— Няма нищо — чу Ричи собствения си глас. — Хич не ти трябват тия смрадливи дренки…

Имаше чувството, че гласът долита от нечие чуждо тяло.

След миг капакът се захлопна, но отвън бе нахлул малко свеж въздух и главата му се избистри. Преди Бен да се прехвърли на освободеното от Стан място, Ричи отново усети допира на неговия крак. Откъде ли му бе хрумнала глупавата мисъл, че къщичката расте?

Майк Хенлън метна още съчки върху димящия огън. Ричи продължаваше да се взира в отвора и дишаше бавно, като се мъчеше да не поема въздуха надълбоко. Вече не усещаше хода на времето, само смътно долавяше, че в къщичката става горещо и задушно.

Завъртя глава и огледа приятелите си. Те почти не се виждаха, забулени в пушека и застиналата бяла светлина на летния ден. Прегръщайки свитите си колене, Бев бе отметнала глава към дъските и от затворените й очи се стичаха сълзи. Бил седеше с кръстосани крака, отпуснал брадичка пред гърдите си. Бен…

Но изведнъж Бен се озова прав и отново надигна капака.

— И Бен си отива — подметна Майк. Седеше по индиански точно срещу Ричи и очите му бяха червени като на невестулка.

Отново ги лъхна относителна прохлада. През капака избликна дим и въздухът се поосвежи. Бен кашляше