То

шише „Геритол“, защото, както веднъж му бе казала загадъчно, „В него има много желязо, Еди, а на жените им трябва повече желязо, отколкото на мъжете.“ Освен това витамини за Еди, „Детският еликсир на доктор Сует“… и разбира се, лекарството против астма.

С две думи — както винаги. После щеше да отскочи с долара до супера на Костело авеню за две шоколадчета и бутилка Пепси. Щеше да изяде шоколада, да изпие Пепсито и да подрънква с рестото в джоба си по пътя към дома. Но този ден не беше обикновен; Еди щеше да го завърши в болницата и това в никакъв случай не може да се сметне за обикновено, ала странните събития започнаха много по-рано — когато мистър Кийн го повика. Защото вместо да му подаде разписката и бялата книжна кесия с лекарства (със заръка непременно да пъхне разписката в джоба си, за да не я загуби), мистър Кийн го огледа замислено и каза:

— Ела

2.

за малко отзад в канцеларията, Еди. Искам да поговорим.

Отначало Еди не успя да реагира и няколко секунди само мигаше стреснато насреща му. Запита се дали мистър Кийн не го подозира в някоя дребна кражба. Край вратата имаше надпис и при всяко идване в аптеката на Сентър стрийт Еди го четеше най-внимателно. Беше изписан с толкова едри и изобличителни черни букви, че навярно даже и Ричи Тозиър би го прочел без очила: КРАЖБАТА В МАГАЗИН НЕ Е „МАЙТАП“, „ДРЕБОЛИЯ“ ИЛИ „ЮНАЧЕСТВО“! ВСЯКА КРАЖБА Е ПРЕСТЪПЛЕНИЕ И НИЕ ЩЕ СЕ ПОГРИЖИМ ДА БЪДЕ НАКАЗАНА ПО ЗАКОН!

Еди никога не бе задигал нещо от магазин, но надписът винаги го караше да се чувствува виновен — сякаш мистър Кийн знаеше за него нещо, което той сам не подозира.

А в следващия миг мистър Кийн го обърка окончателно с думите:

— Какво ще речеш за един сладоледов сироп?

— Ами…

— О, за сметка на заведението. По това време на деня винаги си сипвам един сладолед в задната стаичка. Много полезно нещо, стига да нямаш наднормени килограми, обаче ние и двамата не сме от най- пълните. Виж, твоят приятел Ханском, той трябва да внимава с теглото. Какъв да е сиропът, Еди?

— Мама ми каза да се прибирам у дома веднага щом…

— Като те гледам, май си падаш по шоколада. Значи шоколадов, съгласен ли си?

Очите на мистър Кийн искряха, но тия искрици бяха сухи и безжизнени като слънчеви отблясъци по люспи слюда сред пустинята. Поне така си помисли Еди, горещ почитател на уестърни от Макс Бранд и Арчи Джослин.

— Добре — предаде се той.

Тревожеше го нещо в енергичния жест, с който мистър Кийн побутна златните рамки на очилата нагоре по костеливия си нос. Тревожеше го чувството за нервно и спотаено злорадство, което долавяше у аптекаря. Не искаше да влиза в канцеларията на мистър Кийн. Не ставаше въпрос за сладоледа. Хич даже. Еди не знаеше за какво става въпрос, но подозираше, че няма да е твърде весело.

Може би ще ми каже, че съм болен от рак или нещо подобно, отчаяно помисли Еди. Онзи, детският рак. Левкемия. Мили Исусе!

Я не ставай глупак, отвърна си той сам, като се мъчеше думите да прозвучат в главата му с гласа на Бил Пелтека. Бил бе заел мястото на велик герой в живота на Еди, измествайки доскорошния му кумир — Джок Махони в ролята на Волния ездач от съботния телевизионен сериал. Макар че не можеше да върже две думи накръст, Шеф Бил винаги изглеждаше на висота. Дявол да го вземе, тоя тип не е доктор, а най-обикновен аптекар.

И все пак не можеше да се отърве от тревогата.

Мистър Кийн открехна вратичката в тезгяха и помами момчето с пръст. Еди неохотно пристъпи напред.

Помощничката Руби седеше зад касата и четеше филмово списание.

— Би ли приготвила два сладоледови сиропа, Руби? — подвикна й мистър Кийн. — Единият шоколадов, другият мока.

— Дадено — рече Руби, отметна си страницата с хартийка от дъвка и стана.

— Донеси ги в канцеларията.

— Дадено.

— Ела, синко. Няма да те изям.

И мистър Кийн намигна на момчето, с което окончателно го шашардиса.

Еди никога не бе попадал зад тезгяха и сега с интерес огледа безбройните шишета, стъкленици и бурканчета. Ако имаше време, би поспрял да огледа аптекарското хаванче, везните и кръглите стъклени съдини, пълни с хапчета. Но мистър Кийн го избута в канцеларията и грижливо затвори вратата. Когато бравата щракна, Еди усети как гърдите му почват да се стягат и се помъчи да прогони пристъпа. В пакета с лекарства сигурно имаше нов инхалатор и щом излезеше оттук, веднага щеше да се освежи с едно солидно пръскане в гърлото.

Върху бюрото имаше целувки с лакрица в прозрачен буркан. Мистър Кийн взе една и протегна ръка към Еди.

— Не, благодаря — учтиво каза Еди.

Мистър Кийн седна на канцеларския стол зад бюрото и лапна целувката. После отвори чекмеджето и извади нещо. Остави предмета до буркана с целувките и сега Еди усети как го обзема истинска тревога. Това беше инхалатор. Мистър Кийн се облегна назад и отметна глава почти до календара на стената. На календара бяха изрисувани хапчета, а отдолу пишеше: СКУИББ. И… … и в един кошмарен миг, докато мистър Кийн отваряше уста да заговори, Еди си спомни какво бе станало в магазина за обувки, когато беше съвсем малко хлапе и майка му закрещя да не си пъха крака в рентгеновия апарат. В този кошмарен миг той очакваше мистър Кийн да каже: „Еди, деветдесет на сто от лекарите смятат, че лекарството против астма предизвиква рак, също като ония рентгенови апарати в магазините за обувки. Сигурно вече си болен. Просто смятам, че трябва да знаеш.“

Но онова, което изрече в действителност мистър Кийн, бе толкова невероятно, че Еди не намери думи за отговор; можеше само да се свива като смачкана буболечка на коравия дървен стол пред бюрото.

— Това не може да продължава повече.

Еди отвори уста и пак я затвори.

— На колко години си, Еди? Единайсет, нали?

— Да, сър — безсилно отвърна Еди. Дишането му наистина изтъняваше. Още не свистеше като чайник (в такива случаи Ричи се провикваше: Ей, махнете Еди от котлона! Скоро ще кипне! ), но и това можеше да се случи всеки момент. Вгледа се с копнеж в инхалатора на бюрото и тъй като сякаш трябваше да се каже още нещо, той добави: — През ноември навършвам дванайсет.

Мистър Кийн кимна, после се приведе напред като аптекар от телевизионна реклама и преплете пръсти. Очилата му заблестяха под ярката светлина на луминесцентните лампи.

— Знаеш ли какво е плацебо, Еди?

Еди тревожно се помъчи да отгатне.

— Онова нещо на кравата, от което доят мляко, нали?

Мистър Кийн се разтърси от смях.

— Не — каза той и Еди се изчерви до коренчетата на косата. Чуваше как в дишането му се прокрадва тихо съскане. — Плацебото…

Не успя да довърши, защото на вратата се почука. Без да чака отговор, Руби внесе две старомодни чаши със сладоледов сироп.

— Шоколадовият сигурно е за тебе — усмихна се тя на Еди.

Той се помъчи да отвърне на усмивката, но интересът към сладоледа бе спаднал до най-ниската си точка в целия му живот. Изпитваше неясен и в същото време точно определен страх; точно така се боеше когато