То

седеше само по гащета в кабинета на доктор Хандор и чакаше лекарят да влезе, а в това време отвън майка му заемаше с туловището си половината канапе и държеше плътно пред очите си дебела книга (обикновено „Силата на положителното мислене“ от Норман Винсънт Пийл или „Народното лечение във Върмонт“ от доктор Джарвис). Гол и беззащитен, той се чувствуваше притиснат между тях.

Докато Руби излизаше, Еди отпи от сиропа, но почти не усети вкуса.

Мистър Кийн изчака вратата да се затвори и в очите му отново проблесна сухата слюдена усмивка.

— Успокой се, Еди. Не хапя и няма да ти сторя нищо лошо.

Еди кимна защото мистър Кийн беше възрастен, а с възрастните трябва да се съгласяваш на всяка цена (така казваше майка му), но си мислеше: О, чувал съм ги вече тия приказки. Така говореше лекарят, когато отваряше стерилизатора и в ноздрите на Еди нахлуваше парливият, остър мирис на спирт. Това беше мирисът на инжекции, мирисът на измама и двете неща се свеждаха до едно и също: щом казват, че само ще те боцнат и изобщо няма да усетиш, значи ще боли ужасно.

Неохотно опита да отпие още глътчица от сиропа, но веднага се отказа; и без това свитото му гърло едва успяваше да поеме въздух. Загледа се в инхалатора върху бюрото на мистър Кийн, ала не посмя да го поиска. Мина му безумна мисъл: може би мистър Кийн знаеше това, може би мистър Кийн

(го измъчваше)

се шегуваше. Само че идеята беше адски тъпа, нали? Възрастен човек — и то работещ в здравно заведение — не би се шегувал така с малко дете, нали? Не, в никакъв случай. Не биваше даже да мисли такова нещо, защото ако си позволеше да го помисли, това щеше да повлече страховита преоценка на цялата му представа за света.

Но ето, че инхалаторът беше тук, ето го, тъй близо и същевременно тъй далече — като глътка вода досами ръката на нещастник, който умира от жажда сред пустинята. Ето го тук, сред бюрото, пред усмихнатите слюдести очи на мистър Кийн.

Сега Еди отчаяно копнееше само за едно — да бъде в Пущинака сред приятелите си. Мисълта за чудовище, за някакво грамадно чудовище, което се спотайва под града, където е роден и израснал, което пълзи от място на място по каналите и дренажите — тази мисъл беше ужасна, още по-ужасно беше да мисли как ще се бори с това чудовище, как ще се мъчи да го убие… и все пак сегашното положение надхвърляше дори тия страхове. Как да се бориш, когато възрастният ти казва, че няма да боли, а знаеш, че лъже? Как да се бориш, когато възрастният ти задава странни въпроси и изрича неясни зловещи фрази, например: Това не може да продължава повече? И почти небрежно, с някакъв страничен скок на мисълта, Еди откри големите истини на детството. Истинските чудовища са възрастните, каза си той. Мисълта не беше кой знае какво откритие, не беше от ония, които пристигат с ореола на прозрението, сред тържествения гръм на барабани и тръби. Тя просто проблясна и отмина, почти задушена от по-силната, неудържима мисъл: Искам да си взема инхалатора и да се махна оттук.

— Успокой се — повтори мистър Кийн. — Повечето ти неприятности, Еди, идват оттам, че през цялото време си толкова тревожен и напрегнат. Ето, да вземем например астмата. Погледни.

Мистър Кийн отвори чекмеджето, потършува вътре и измъкна балон. Наду го, напрягайки с все сила хлътналите си гърди (вратовръзката му подскачаше като лодка сред морски вълни). На балона беше изписано: АПТЕКА СЕНТЪР СТРИЙТ. МЕДИКАМЕНТИ, САНИТАРНИ ПОТРЕБИ, ДРЕБНИ СТОКИ. Мистър Кийн стисна гумената шийка и протегна балона към Еди.

— Представи си за миг, че това е бял дроб. Твоят бял дроб. Разбира се, всъщност трябваше да надуя два, обаче само този ми е останал от коледната разпродажба…

— Мистър Кийн, може ли да си взема инхалатора? — запита Еди.

В главата му нахлуваше тъпа, пулсираща болка. Усещаше как гърлото му се задръства. Пулсът му се ускоряваше, по челото му избиваха капки пот. Шоколадовият сироп стоеше забравен върху бюрото и вишната бавно потъваше в слоя разбита сметана.

— След малко — каза мистър Кийн. — Слушай внимателно, Еди. Искам да ти помогна. Време е някой да го стори. Щом на Ръс Хандор не му стиска, ще трябва аз да се заема с тая работа. Дробът ти е като този балон, само че около него има слой мускули; тия мускули са като ръцете на човек, който работи с ковашки мех, разбираш ли? Когато човекът е здрав, мускулите лесно разпускат и свиват дроба. Но ако притежателят на този нормален бял дроб е напрегнат и нервен през цялото време, мускулите започват да пречат на дроба вместо да му помагат. Виж!

Мистър Кийн обгърна балона с криви, мършави, луничави пръсти. Стисна. Балонът се изду от двете страни на юмрука му и Еди присви очи, готов да чуе гръм. Усети как дишането му спира окончателно. Опря гърди в ръба на бюрото и се пресегна за инхалатора. Рамото му закачи тежката чаша. Тя се прекатури и избухна на пода като бомба.

Еди едва дочу трясъка. Драскайки с пръсти по бюрото, той докопа инхалатора, налапа пръскалката и дръпна спусъка. С непосилна мъка си пое дъх, а из главата му както винаги в подобни моменти подскачаха трескави, объркани мисли: Моля ти се мамо задушавам се не мога да ДИШАМ мили Боже мили Исусе добриивсеблаги не мога да ДИШАМ моля те не искам да умра не искам да умра моля те…

Сетне пръските от инхалатора полепнаха по стегнатото му гърло и той отново можеше да диша.

— Извинявайте — проплака Еди. — Извинявайте за чашата… Ще почистя и ще си платя… само не казвайте на мама, моля ви, нали няма да кажете? Извинявайте, мистър Кийн, не можех да дишам…

На вратата отново се почука и Руби надникна в канцеларията.

— Наред ли е вси…

— Съвсем наред — рязко отвърна мистър Кийн. — Остави ни на мира.

— Добре де, съ-жа-ля-вам! — каза Руби, после врътна очи към тавана и затвори вратата.

Дъхът на Еди пак почваше да свисти из гърлото. Той побърза да си пръсне лекарство и подхвана обърканите извинения оттам, където го бяха прекъснали. Млъкна едва когато забеляза, че мистър Кийн го гледа все със същата странна суха усмивка. Балонът лежеше на бюрото. В главата на Еди изплува нова мисъл и той се опита да я прогони, ала не успя. Мистър Кийн изглеждаше тъй, сякаш страданията на момчето му се струваха по-сладки от почти довършения сладолед.

— Не се тревожи — каза аптекарят. — Руби ще почисти след малко, а ако искаш да знаеш, всъщност се радвам, че счупи чашата. Защото обещавам да не кажа на майка ти, ако и ти обещаеш да не й казваш за нашия разговор.

— О, честна дума — охотно се съгласи Еди.

— Добре — кимна мистър Кийн. — Разбрахме се. И сега ти е много по-добре, нали?

Еди кимна.

— Защо?

— Защо ли? Ами… защото си взех лекарството.

И Еди впи в мистър Кийн същия тревожен поглед, с който следеше в училище реакцията на мисис Кейси, когато не знаеше дали е отговорил правилно.

— Само че не си взел никакво лекарство — заяви аптекарят. — Това беше плацебо. Плацебото, Еди, е нещо, което прилича на лекарство и има вкус на лекарство, обаче не е лекарство. Плацебото не е лекарство, защото в него няма активни съставки. И ако все пак го наричаме лекарство, то е нещо съвсем особено. Лекарство за главата. — Мистър Кийн се усмихна. — Разбра ли ме, Еди? Лекарство за главата.

Еди разбираше отлично; мистър Кийн му казваше, че е луд. Напрегна изтръпналите си устни и изрече:

— Не, не ви разбирам.

— Нека да ти разкажа една история — каза мистър Кийн. През 1954 година в университета „Депол“ били проведени медицински изследвания върху болни от язва. Сто пациенти получавали таблетки. Казвали им, че таблетките ще излекуват язвата, но в действителност половината от тях получавали плацебо… или по-точно