То

казано смес от нишесте и захар в еднаква розова обвивка. — От устните на мистър Кийн излетя странен дрезгав кикот, сякаш описваше не експеримент, а хлапашка лудория. — Деветдесет и трима пациенти заявили, че след лечението се чувствуват много по-добре, а прегледите показали реално подобрение у осемдесет и един от тях. Какъв извод ще си направиш от експеримента, Еди?

— Не знам — глухо отвърна Еди.

Мистър Кийн тържествено се почука по слепоочието.

— Повечето болести започват ето тук, така мисля аз. Много отдавна съм в занаята и знаех за плацебото дълги години преди експеримента на ония доктори в „Депол“. Старците често идват при лекаря с убеждението, че страдат от сърдечна болест, рак, диабет или дявол знае какво. Но в много случаи няма нищо подобно. Не им е добре защото са стари и толкоз. Но какво да прави лекарят? Да им каже, че са като вехти будилници с износени пружини? Ха! Друг път! Лекарят си държи на хонорара.

Сега към усмивката на мистър Кийн се примесваше презрение. Еди просто седеше и чакаше всичко да свърши, да свърши, да свърши. А думите кънтяха в ушите му: Не си взел никакво лекарство.

— Лекарите си траят и аз също си трая. Какво толкова? Влиза понякога старец с рецепта, а на нея пише чисто и просто: Плацебо, или пък 1500 мг „Синьо небе“, както го наричаше старият доктор Пиърсън. — Мистър Кийн се изкиска и отпи от сиропа. — Е, има ли нещо лошо? — запита той и след кратко мълчание си отговори сам: — Не, разбира се! Няма нищо лошо! Поне… в повечето случаи. Плацебото е благодат за старите хора. Има и други случаи — тежки форми на рак, безнадеждни сърдечни болести, хора с ужасни недъзи, които все още не разбираме, понякога даже у невръстни деца като теб, Еди! В подобни случаи има ли нещо лошо, ако плацебото успокоява пациента? Виждаш ли нещо лошо в това, Еди?

— Не, сър — каза Еди и се озърна към грамадното петно от шоколадов сладолед, сироп, сметана и натрошено стъкло. Между цялата тази каша пияната вишна се червенееше заплашително като кървава следа сред сцената на някакво ужасно престъпление. От гледката гърдите му отново се свиха.

— Значи сме си лика-прилика! Мислим едно и също! Преди пет години, когато Върнън Мейтланд страдаше от рак на хранопровода — много мъчителна болест — и докторите вече се чудеха какво да му дават срещу болките, аз го посетих в болницата с кутийка обикновени захарни таблетки. Той ми беше много близък приятел, разбираш ли? И рекох: „Върн, това са много специални болкоуспокояващи хапчета, още ги изпробват лабораторно. Докторът не знае, че ти ги давам, тъй че за Бога, внимавай да не ме издадеш. Може и да не подействуват, но мисля, че ще ти помогнат. Взимай не повече от едно на ден и то само ако болката стане непоносима.“ Той ми благодари със сълзи на очи. Със сълзи на очи, Еди! И хапчетата му помогнаха! Да! Бяха от най-обикновена захар, но притъпяваха болките му… защото истинската болка е тук.

Мистър Кийн пак се почука по слепоочието.

— И моето лекарство помага — каза Еди.

— Знам, че помага — отвърна мистър Кийн и се усмихна с противната снизходителност на възрастен. — Облекчава гърдите ти, защото въздействува на главата. ХидрОкс, Еди, е най-обикновена вода с мъничко камфор, за да има вкус на лекарство.

— Не! — възкликна Еди. Гърлото му отново започваше да хъхри.

Мистър Кийн пийна от сиропа, обра с лъжичка разтопения сладолед и педантично избърса устни с носната си кърпичка, докато Еди си пръскаше поредната порция лекарство.

— А сега искам да си вървя — каза момчето.

— Остави ме да довърша.

— Не! Искам да си вървя! Нали си получихте парите, пуснете ме да си вървя!

— Първо ще довърша — изрече мистър Кийн толкова заплашително, че Еди се сгърчи на стола. Понякога възрастните ставаха ужасно гнусни в своята неограничена власт. Ужасно гнусни.

— Част от проблема е там, че твоят доктор Ръс Хандор няма капчица воля. Другата част се крие в твърдото убеждение на майка ти, че си болен. А ти, Еди, попадаш между тия два камъка.

— Не съм луд — едва чуто пошушна Еди.

Столът на мистър Кийн заскрибуца като някакъв чудовищен щурец.

— Какво?

— Казах, че не съм луд! — кресна Еди. И веднага по жалното му лице плъзна гъста руменина.

Мистър Кийн се усмихна. Мисли както си щеш, говореше тази усмивка. Мисли както си щеш, обаче аз знам най-добре.

— Мъча се да обясня само едно, Еди — че не си болен телесно. Дробовете ти нямат астма; тя е в ума ти.

— Искате да кажете, че съм луд.

Мистър Кийн се приведе напред и го огледа внимателно над сплетените си пръсти.

— Не знам — тихо каза той. — Луд ли си?

— Това е лъжа! — изкрещя Еди и сам не повярва, че от крехките му гърди може да излети толкова мощен глас. Мислеше си как би реагирал Бил на толкова поразителни обвинения. Бил щеше да измисли какво да отговори, нищо че пелтечеше. Той умееше да бъде храбър. — Всичко е една голяма лъжа! Аз имам астма, наистина имам!

— Да — каза мистър Кийн и сухата усмивка се превърна в безумна мъртвешка гримаса. — Но кой те е разболял, Еди?

Всичко в мозъка на Еди вреше и кипеше. О, чувствуваше се болен, страшно болен.

— През 1954 година — годината на експеримента в „Депол“, не е ли странно? — доктор Хандор започна да ти предписва ХидрОкс. Това е съкратено от хидрогениум и оксигениум, тоест водород и кислород — двете съставки на водата. Вече четири години помагам на тая измама, но смятам да сложа край. Лекарството против астма действува не на тялото, а на ума ти. Астмата се поражда от нервни спазми на диафрагмата по заповед на твоето съзнание… или на майка ти. Не си болен.

Настана зловеща тишина.

Еди седеше на стола и в главата му бушуваше ураган. За миг допусна възможността мистър Кийн да казва истината, но тази представа влачеше подир себе си изводи, които не можеше да понесе. И все пак… защо ще го лъже мистър Кийн, особено пък по толкова важен въпрос?

Мистър Кийн седеше неподвижно и на устните му грееше същата суха, безсърдечна, пустинна усмивка.

Аз имам астма, наистина имам. Едва не умрях през онзи ден, когато двамата с Бил се мъчехме да построим бент в Пущинака и Хенри Бауърс ми смачка носа. Трябва ли да повярвам, че умът ми просто… просто си е измислял всичко?

Но защо ще ме лъже? (Едва след двадесет и седем години Еди щеше да си зададе в библиотеката много по-страшния въпрос: Защо ще ми казва истината?)

Като през памук чу гласа на мистър Кийн:

— Отдавна те наблюдавам, Еди. Разказвам ти това не само защото вече си достатъчно голям, за да разбереш, но и защото забелязах, че най-сетне имаш приятели. Те са добри приятели, нали?

— Да — каза Еди.

Мистър Кийн килна стола си назад (отново се раздаде противното скрибуцане) и затвори едно око — може би си въобразяваше, че това е намигане.

— Обзалагам се, че майка ти не ги харесва, нали?

— Много си ги обича — възрази Еди, мислейки колко обидни неща бе казала за Ричи Тозиър (Той има развалени зъби… усетих му лошия дъх, Еди… мисля, че пуши), презрителната й забележка да не услужва с пари на Стан Юрис, защото е евреин, явната й неприязън към Бил Денброу и „онова тлъсто момче“. Той поклати глава и повтори: — Много си ги обича.

— Тъй ли? — запита мистър Кийн, продължавайки да се усмихва. — Е, може да е права, може и да греши, но поне сега си имаш приятели. Сигурно трябва да поговориш с тях за