То

— Как си, каменарче? — запита Хенри, пристъпвайки напред. — Носиш ли си камъни?

— Остави ме на мира — изрече Еди с треперещ глас.

— „Остави ме на мира“ — подигравателно изписука Хенри и размаха ръце в жест на ужас. Виктор се изхили. — Какво ще ми направиш, ако не те оставя, каменарче? А?

Ръката му светкавично се стрелна напред и изплющя като топовен изстрел върху лявата буза на жертвата. Главата на Еди отхвръкна назад. От лявото му око бликнаха сълзи.

— Приятелите ми са вътре — каза Еди.

— „Приятелите ми са вътре“ — изцвърча Патрик Хокстетър, заобикаляйки от дясната му страна. — Ооооо! Ооооо! Ооооо!

Еди искаше да се завърти към него, но ръката на Хенри отново процепи въздуха и подпали другата му буза.

Не плачи, каза си той, те искат точно това, но недей да плачеш, недей, Еди, Бил не би го сторил, не би се разплакал, затова и ти недей да…

Виктор прекрачи напред и грубо стовари разперена длан сред гърдите му. Еди залитна и се преметна по гръб през Патрик, който незабелязано бе клекнал отзад. Тежко рухна върху чакъла и ситните камъчета одраха ръцете му. Въздухът излетя от гърдите му с глухо Уууф!

Само след миг Хенри Бауърс седеше върху корема на Еди и притискаше ръцете му с колене.

— Имаш ли камъни, мой човек? — яростно ревна Хенри и безумният блясък в очите му изплаши Еди повече от болката в ръцете и секналия дъх. Хенри беше смахнат. Патрик се кискаше нейде наблизо. — Искаш ли да мяташ камъни? А? Аз ще ти дам камъни! На ти! На ти камъни!

Хенри загреба шепа чакъл и го запрати в лицето на Еди. После разтърка камъчетата с длани, раздирайки бузите, устните, клепачите. Еди отвори уста и закрещя.

— Искаш ли още камъни? Аз ще ти дам камъни! На ти, каменарче! Камъни ли искаш? Добре! Добре! Добре!

Чакълът нахлуваше в устата му, жулеше венците, скърцаше по зъбите. Еди усети как по пломбите му избухват искри. Отново изкрещя и изплю чакъла.

— Искаш ли още камъни? Навит ли си? Какво ще речеш за още малко? Какво ще речеш…

— Престани! Ей, ти там! Малкия! Престани да го биеш! Веднага! Чуваш ли? Престани да го биеш!

С премрежени от сълзи очи Еди видя как нечия едра ръка стремително сграбчи Хенри за яката на ризата и дясната презрамка на гащиризона. После ръката с рязко дръпване отметна побойника назад. Хенри тупна на чакъла и бавно се изправи. Еди стана още по-бавно. Мъчеше се да издрапа на крака, но драпалото му явно не беше в ред. Задъхваше се и плюеше окървавени камъчета.

Пред тях стоеше гневният мистър Гедро с дълга бяла престилка. Не личеше да го е страх, макар че Хенри стърчеше пет-шест сантиметра над него и навярно беше двайсетина килограма по-тежък. Не се боеше, защото той беше възрастен, а Хенри — хлапе. Само че този път номерът може и да не мине, помисли Еди. Мистър Гедро не разбираше. Не разбираше, че Хенри е смахнат.

— Да се махате оттук — нареди мистър Гедро, после пристъпи напред и застана гърди срещу гърди с прегърбения, навъсен Хенри. — Да се махате и повече да не съм ви видял наоколо. Тук хулигани няма да търпя. И не ща да гледам как се биете четирима срещу един. Какво ще си рекат майките ви?

Той стрелна останалите с кипнал от ярост поглед. Лоса и Виктор се втренчиха във връхчетата на гуменките си. Патрик безметежно се взираше през продавача с мечтателни, сивозелени очи. Мистър Гедро отново се завъртя към Хенри и едва успя да изрече: „Грабвайте си велосипедите и…“, преди дангалакът да го блъсне с всичка сила.

Докато мистър Гедро залиташе назад, разхвърляйки чакъла с подметките си, по лицето му се изписа смайване, което при други обстоятелства би било направо смешно. Той се блъсна в стъпалата пред магазина и тежко тупна по задник.

— Ама ти…

Сянката на Хенри плъзна по него.

— Влизай вътре.

— Ти… промърмори мистър Гедро и този път млъкна сам. Еди разбра, че най-сетне е видял блясъка в очите на Хенри. Продавачът веднага скочи на крака. Хукна по стъпалата с развяна престилка, като на предпоследното се препъна и за момент падна на коляно. След миг се изправи, но макар и мимолетно, препъването отне последните остатъци от авторитета му на възрастен.

Пред вратата мистър Гедро се завъртя и кресна:

— Ще повикам ченгетата!

Хенри се престори, че хуква към него и мистър Гедро подскочи. Еди разбра, че това е краят. Невероятно, немислимо — но тук нямаше закрила за него. Трябваше да бяга.

Докато Хенри стоеше пред стъпалата и яростно гледаше мистър Гедро, а останалите зяпаха, поразени (и доста изплашени, ако не се брои Патрик Хокстетър) от този внезапен бунт срещу властта на възрастните, Еди реши да използува удобния случай. Завъртя се на пети и хукна по улицата.

Вече бе пробягал половината път до пресечката, когато Хенри извърна глава и очите му пламнаха.

 — Дръжте го!

Напук на астмата, този ден Еди бягаше превъзходно. На места прелиташе по петдесет метра, без сам да знае дали гуменките му докосват тротоара или не. За известно време дори хранеше нелепата илюзия, че ще успее да ги надбяга.

Но точно преди да се добере до евентуалната безопасност на Канзас стрийт, от един вход право пред краката му изскочи малчуган на велосипедче с три колела. Еди се помъчи да свърне настрани, ала както тичаше презглава, навярно би било по-разумно да прескочи хлапето (то впрочем се казваше Ричард Кауън; след време щеше да порасне, да се ожени и неговият син на име Фредерик Кауън щеше да бъде удавен в тоалетната чиния, разкъсан и частично изяден от твар, която изплува над канала като черен дим, а сетне придоби неописуема форма), или поне да опита.

Кракът на Еди закачи тясната поличка между задните колела, върху която понякога стъпват най- непрокопсаните малчугани и си въобразяват, че карат състезателна кола. Ричард Кауън, чийто син щеше да стане жертва на То след двадесет и седем години, само се люшна леко на седалката. Еди, обаче, хвръкна във въздуха. Удари тротоара с рамо, отскочи, пак падна и се пързаля още три метра, раздирайки кожата по коленете и лактите си. Докато се мъчеше да стане, Хенри Бауърс налетя като снаряд и го просна долу. Носът на Еди се сплеска върху цимента. Бликна кръв.

Хенри бързо се превъртя през рамо като парашутист и скочи на крака. Сграбчи Еди за врата и дясната китка. От превързания му нос излиташе със сумтене горещ, влажен дъх.

— Камъни ли искаш, каменарче? Дадено! Лайно гадно! — И Хенри изви ръката му зад гърба. Еди изохка. — За каменарче камъни трябват, нали, каменарче?

Хенри тласна ръката му още по-нагоре. Еди изпищя. Смътно чуваше зад гърба си тропота на наближаващата банда. Малчуганът с колелото беше надул гайдата. Добре дошъл в клуба, приятел, помисли Еди и въпреки болката, въпреки сълзите и страха, от устата му излетя оглушителен смях, който би сторил чест и на най-гръмогласното магаре.

— Да не си мислиш, че е смешно? — запита Хенри. Вместо гняв в гласа му изведнъж прозвуча изумление. — Да не си мислиш, че е смешно?

А дали в гласа му не се долавяше и страх? След много години Еди щеше да мисли: Да, страх, в гласа му звучеше страх.

Еди извъртя ръка между яките пръсти на Хенри. Беше мокър от пот и почти успя да се изтръгне. Може би затова Хенри опъна китката му още по-грубо. Еди чу в ръката си глух пукот — с такъв звук се прекършва боров клон под тежестта на полепналия сняг. От счупената кост избухна сива и необятна болка. Той изкрещя, но викът изглеждаше някак далечен. Цветовете чезнеха от света. Когато Хенри пусна ръката му и го блъсна напред, той сякаш бавно заплува надолу към тротоара. Пътуването до протритите плочки бе дълго, много дълго. Докато се рееше натам, той успя да огледа подробно всяка пукнатина. Успя да се възхити на слънчевия блясък по люспиците слюда в цимента. Успя да забележи полуизтритите останки от решетка за дама, надраскана някога върху тротоара с розов тебешир. После очертанията й се разляха за миг и тя заприлича на нещо друго. На костенурка.

Навярно щеше да загуби съзнание, но в този момент падна върху счупената ръка и новата болка бе