То

ония момчета, които стрелват с бърз поглед лицето на възрастния, сякаш за да предугадят какви емоции назряват там, и още по-бързо извръщат глава настрани. Но сега той я гледаше втренчено (сигурно е от лекарствата, каза си тя, да, точно така; ще трябва да питам доктор Хандор какви лекарства му дават) и не Еди, а тя изпита желанието да извърне очи. Сякаш ме е очаквал, помисли мисис Каспбрак и тази мисъл би трябвало да я зарадва — момче, което очаква майка си, навярно е сред най-прекрасните Божии създания…

— Ти си прогонила приятелите ми.

Думите прозвучаха уверено и твърдо, без капчица колебание. Соня трепна почти като уличена в нещо лошо; първата мисъл в главата й беше подчертано виновна — Откъде знае? Той не може да знае! — и тя веднага изпита гняв към себе си (и към него) заради това чувство. Усмихна се.

— Как сме днес, Еди?

Това беше верният отговор. Някой — някой тъп санитар, или може би дори вчерашната некадърна и свадлива сестра — беше разнесъл клюката. Някой.

— Как сме? — повтори тя, след като не получи отговор. Мислеше, че може да не е чул. Никога не бе чела в медицинските книги за слухови увреждания при счупване на ръка, но предполагаше, че е възможно. Всичко беше възможно.

Еди продължаваше да мълчи.

Тя прекрачи в стаята, ненавиждайки колебливото, едва ли не страхливо чувство в душата си. Не можеше да го приеме, защото никога не бе изпитвала колебание, а още по-малко страх пред Еди. Изпитваше и гняв, ала той беше едва доловим, неоформен. Какво право имаше това дете да й внушава подобни чувства след всичко, което бе сторила за него, след всичките й саможертви?

— Говорих с доктор Хандор и той ме увери, че скоро ще оздравееш — рязко изрече Соня, сядайки до леглото на дървения стол с висока облегалка. — Разбира се, още при първите признаци на нещо нередно ще потърсим специалист от Портланд. От Бостън, ако се наложи.

Тя се усмихна като благосклонна владетелка. Еди не отвърна на усмивката. И продължаваше да мълчи.

— Еди, чуваш ли ме?

— Ти си прогонила приятелите ми — повтори той.

Нямаше смисъл да крие.

— Да — отговори тя и млъкна.

Мълчеше и го гледаше. Нека не си мисли, че само той знае тая игра.

Но сетне се случи нещо странно, даже ужасно. Очите на Еди сякаш… сякаш растяха. Сивите точици в тях се раздвижиха като прииждащи буреносни облаци. Изведнъж тя осъзна, че това не е „каприз“, „прищявка“ или нещо подобно. Еди беше изпаднал в ярост… и Соня внезапно изтръпна от страх, защото долавяше, че в стаята има нещо повече от нейния син. Наведе очи, несръчно отвори чантата си и затършува за книжна кърпичка.

— Да, прогоних ги — каза тя и откри, че гласът й все още е силен и твърд… стига да не гледа към момчето. — Пострадал си тежко, Еди. В момента не ти трябват никакви посетители освен мама, а ония изобщо не ти трябват. Ако не бяха те, сега щеше да гледаш телевизия у дома, или да си строиш състезателна кола от сандъци в гаража.

Мечтата на Еди беше да построи кола от сандъци и да се състезава с нея в Бангор. Ако спечелеше там, щяха да го наградят с пътуване до Акрон, щата Охайо, за Националното сандъчено надбягване. Соня охотно му разрешаваше това, стига да беше уверена, че построяването на колата (от касетки за портокали и колела от бебешки колички) ще си остане мечта и нищо повече. В никакъв случай не би му позволила да рискува живота си върху толкова опасна машинария — нито в Дери, нито в Бангор, а още по-малко в Акрон, което би означавало (както бе узнала от Еди) детето да лети със самолет, а после да предприеме самоубийствено спускане по някакъв баир със сандък без спирачки. Но както обичаше да казва нейната майка, мълчанието е злато (впрочем, майка й често повтаряше и друго: „Кажи си истината, та да посрамиш дявола“, но както повечето хора, Соня проявяваше удивителна селективност в подбора на поговорките).

— Те не са ми счупили ръката — изрече Еди със същия безиразен глас. — Казах го снощи на доктор Хандор, казах и тази сутрин на мистър Нел. Хенри Бауърс ми счупи ръката. С него имаше и други момчета, но Хенри го направи. Ако бях с приятели, това никога нямаше да се случи. Стана така, защото бях сам.

Соня си спомни забележката на мисис Ван Прет, че за детето е по-безопасно да има приятели, и яростта се завърна като свиреп тигър. Тя рязко вирна глава.

— Това няма никакво значение и ти отлично го знаеш! Какво си мислиш, Еди? Майка ти да не е вчерашна? Това ли си мислиш? Много добре знам защо Бауърс ти е счупил ръката. Онзи тъп ирландец намина и при мен. Ръката ти е счупена защото твоите „приятели“ са се закачали с онова голямо момче. Мислиш ли, че щеше да стане нещо подобно, ако ме беше послушал и се пазеше от тях?

— Не… мисля, че можеше да стане нещо много по-лошо — каза Еди.

— Еди, ти не говориш сериозно.

— Сериозно говоря — каза Еди и тя усети как силата се събира на вълни около него, излъчва се от него. — Бил и другите ми приятели ще се върнат, мамо. Знам това. И когато се върнат, ти няма да ги спреш. Няма да им кажеш нито дума. Те са мои приятели и ти няма да ми ги отнемеш само защото се боиш, че ще останеш сама.

Тя се втренчи насреща му, слисана и ужасена. Сълзи бликнаха от очите й и се застичаха надолу, прорязвайки поточета в сухата пудра по бузите.

— Значи така говориш с майка си вече — проплака тя. — Може би твоите „приятели“ разговарят така с родителите си. Сигурно от тях си се научил.

Със сълзите се чувствуваше в безопасност. Когато започнеше да плаче, Еди също се разплакваше. Подло оръжие, би казал някой, но нима има добри и лоши оръжия, когато защитаваш детето си? Соня мислеше, че не.

Просълзена, тя надигна глава и се почувствува едновременно печална, ограбена, измамена… и сигурна. Еди нямаше да устои пред подобен потоп от сълзи и скръб. Студеният, преценяващ поглед щеше да изчезне. Може би щеше да се позадъха малко, и както винаги това щеше да бъде знак, че борбата е свършила, че е постигнала още една победа… заради него, разбира се. Винаги заради него.

Бе толкова поразена, когато откри на лицето му същото изражение — всъщност то даже се бе засилило — че гласът й секна насред риданията. Под това изражение имаше скръб, ала и тя беше ужасяваща, защото изглеждаше като скръб на възрастен, а от самата мисъл, че Еди може да порасне, паниката винаги почваше да пърха в главата й като подплашена птица. Точно така се чувствуваше в редките случаи, когато си задаваше въпроса какво ли я чака, ако Еди не пожелае да учи в местния Бизнесколеж, или Мейнския университет в Ороно, или колежа „Хюсън“ в Бангор, та да се прибира у дома всяка вечер, какво ли ще стане, ако си намери момиче, ако се влюби, ако поиска да се ожени. Къде е моето място сред всичко това? — крещеше стреснатата птица, когато я налягаха тия странни, едва ли не кошмарни мисли. Къде ще е моето място в подобен живот? Аз те обичам, Еди! Аз те обичам! Грижа се за теб и те обичам! Ти не умееш да готвиш, да переш, да си сменяш чаршафите. И не ти трябва! Аз умея всичко това вместо теб! Умея, защото те обичам!

Той сякаш прочете мислите й.

— Обичам те, мамо. Но обичам и приятелите си. Мисля… мисля, че сама се караш да плачеш.

— Еди, толкова болка ми причиняваш — прошепна тя и нови сълзи размиха, удвоиха, утроиха бледото му лице в очите й.

За разлика от предишните, тия сълзи не бяха нарочно търсени. Тя беше храбра по своему — бе преживяла смъртта на съпруга си без да рухне, бе си намерила работа по времето на депресията, когато наоколо бродеха тълпи безработни, бе отгледала сина си, бе се сражавала за него, когато се налагаше. Това бяха първите искрени, непритворни сълзи, които проронваше от години насам — може би откакто петгодишният Еди се разболя от бронхит и тя беше сигурна, че детето й ще умре на страдалческото ложе —