То

пламнало от треска, кашлящо, останало без дъх. Сега плачеше заради това ужасяващо възрастно и някак чуждо изражение на лицето му. Боеше се за него, но в известна степен се боеше и от него, от невидимия ореол, който го обгръщаше… и сякаш изискваше нещо от нея.

— Не ме карай да избирам между теб и приятелите си, мамо — каза Еди. Гласът му беше неравен, напрегнат, но все пак уверен. — Не е честно.

— Те са лоши приятели, Еди! — неистово викна тя. — Знам го, усещам го с цялото си сърце, те не ти носят нищо освен болка и скръб!

И най-ужасното бе, че наистина го усещаше; някаква част от съзнанието й бе доловила това в очите на Бил Денброу, докато хлапето стоеше пред нея с ръце в джобовете и рижата му коса пламтеше под лятното слънце. Погледът му бе тъй сериозен, тъй странен и далечен… като сегашния поглед на Еди.

И не се ли рееше около него същият ореол, който сега обгръщаше Еди? Същият, само че още по-силен? Да, така й се струваше.

— Мамо…

Соня стана толкова рязко, че едва не прекатури стола.

— Ще дойда довечера — каза тя. — Шокът, нещастието, болката… оттам идват всичките тия приказки. Знам го. Ти… ти… — Тя се запъна и сред хаоса на обърканите мисли откри първоначалния си текст. — Ти преживя ужасно премеждие, но ще се оправиш. И ще разбереш, че съм права, Еди. Те са лоши приятели. Не са от нашата черга. Не са за теб. Обмисли всичко и се запитай дали мама някога ти е давала лош съвет. Обмисли всичко и… и…

Аз бягам! — помисли тя, разтърсвана от болнаво, мъчително отчаяние. Бягам от собствения си син. О, Господи, моля Те, не позволявай това да се случи!

— Мамо.

За миг тя бе готова да побегне, защото сега той я плашеше, о да, вече не беше само нейният Еди; усещаше в него и другите, неговите „приятели“, ала имаше още нещо — нещо повече даже от тях и Соня се боеше, че то може внезапно да изникне пред нея. Неизвестната сила сякаш се вкопчваше в него също като треската по онова страшно и далечно време, когато беше на пет годинки и едва не умря от бронхит.

Тя спря с ръка върху дръжката на вратата. Не искаше да чуе онова, което щеше да последва… а когато все пак го чу, то бе толкова неочаквано, че отначало не успя да го осъзнае. Сетне разбирането рухна върху нея като бетонен блок и за момент тя се изплаши, че ще припадне.

Еди каза:

— Мистър Кийн рече, че моето лекарство е обикновена вода.

Тя го стрелна с пламтящ поглед.

— Какво? Какво?

— Най-обикновена вода. С някаква добавка, за да има вкус на лекарство. Казва, че се наричало пла- цее-бо.

— Това е лъжа! Най-безсрамна лъжа! Откъде накъде ще те лъже така? Нищо де, в Дери има и други аптеки. Сигурно…

— Имах време да го обмисля — изрече Еди тихо и безмилостно, без да я изпуска от поглед, — и мисля, че беше истина.

— Еди, казвам ти, че не е!

Паниката отново пърхаше в главата й.

— Мисля — продължаваше Еди, — че трябва да е вярно, иначе на шишенцето щеше да има някакво предупреждение, че ако прекаляваш с лекарството, може да умреш, или поне да се разболееш. Дори…

— Еди, не искам да те слушам! — извика тя и притисна ушите си с длани. — Ти си… ти си… ти просто не си на себе си, това е!

— Дори да е от ония лекарства, дето ги продават без рецепта, пак им слагат специални инструкции — продължи той, без да повишава глас. Сивите му очи се впиваха в нея и тя сякаш нямаше сили да помръдне, да наведе глава. — Дори да е нещо толкова просто като сиропа за кашлица… или твоя „Геритол“.

Еди помълча. Тя отдръпна ръце от ушите си; вече не можеше да ги удържи. Бяха станали толкова тежки.

— И ми се струва… че ти трябва да си знаела, мамо.

— Еди! — почти изплака тя.

— Защото — продължаваше той навъсен и съсредоточен, сякаш изобщо не я чуваше, — възрастните би трябвало да знаят какви лекарства дават на децата си. Ами че аз посягам към инхалатора по пет-шест пъти на ден. А ти не би ми разрешила, ако си мислеше, че може да… да ми навреди. Защото твоята работа е да ме закриляш. Знам, че е така, ти винаги го казваш. И тъй… знаела ли си, мамо? Знаела ли си, че е обикновена вода?

Тя мълчеше. Устните й трепереха. Имаше чувството, че трепери цялото й лице. Вече не плачеше. Беше прекалено изплашена, за да плаче.

— Защото ако си знаела — говореше навъсеният Еди, — ако си знаела, аз пък бих искал да знам защо. Не съм малък, съобразявам това-онова, но не разбирам защо майка ми ще иска да вярвам, че водата е лекарство… или че имам астма тук — той се потупа по гърдите, — когато мистър Кийн казва, че е само тук — и той посочи главата си.

В този миг тя си помисли, че може да обясни всичко. Щеше да го обясни спокойно и логично. Как се боеше, че Еди ще умре, когато беше на пет годинки, и как нямаше да го преживее, след като бе загубила Франк само преди две години. Как бе осъзнала, че можеш да защитиш детето си само с бдителност и обич, че трябва да го отглеждаш като градинка, която се нуждае от поливане, плевене и понякога — да! — от подкастряне и изкореняване, колкото и да те боли. Щеше да му каже, че понякога за детето — особено за крехко дете като Еди — е по-добре да си мисли, че е болно, отколкото наистина да се разболее. А накрая щеше да му разкаже за убийствената глупост на докторите и за чудодейната сила на обичта; щеше да му каже колко искрено знае, че той има астма и няма значение нито какво дрънкат докторите, нито какви лекарства му предписват. Щеше да му каже, че можеш да се лекуваш и без да дириш помощ от хаванчето на някакъв злобен аптекар. Еди, щеше да каже тя, то е лекарство, защото майчината обич го прави лекарство и аз мога вечно да продължавам това чудо, стига само да ми позволиш. То се крие в силата, която Господ дава на всяка любяща, грижовна майка. Моля те, Еди, моля те, моя едничка обич, трябва да ми повярваш.

Но в крайна сметка не каза нищо. Страхът бе прекалено силен.

— А може би изобщо няма смисъл да говорим за това — продължаваше Еди. — Мистър Кийн може да се е пошегувал. Понякога възрастните… нали ги знаеш, обичат да се шегуват с децата. Защото децата са готови да вярват на всичко. Не е хубаво да лъжеш децата, дори на шега, но понякога възрастните го правят.

— Да — трескаво кимна Соня Каспбрак. — Те обичат да се шегуват и понякога са глупави… зли… и… и…

— Затова ще чакам свиждане с Бил и приятелите — каза Еди, — и ще продължавам да си взимам лекарството против астма. Така ще е най-добре, не мислиш ли?

Едва сега Соня осъзна колко умело — колко жестоко — е хваната в капана. Това беше почти шантаж, но какъв избор й оставаше? Искаше да го попита как може да бъде толкова пресметлив, толкова коварен. Отвори уста… и побърза да стисне устни. В сегашното си състояние Еди можеше и да отговори.

Но едно нещо знаеше със сигурност. Да. Едно беше сигурно — вече никога, никога, никога през живота си нямаше да стъпи в аптеката на онзи клюкар мистър Кийн.

Удивително плахият глас на Еди прекъсна мислите й:

— Мамо?

Озърна се, видя в леглото своя Еди, само Еди и с радост се хвърли към