То

него.

— Ще ме прегърнеш ли, мамо?

Тя го прегърна, само че предпазливо, за да не му причини болка (или да размести някоя отчупена костица, която да се впусне в злокобно пътешествие по кръвоносната система и да прониже сърцето му — та коя майка би искала да убие сина си от обич?), и Еди се притисна към нея.

7.

Що се отнася до Еди, той едва дочака излизането на майка си. През цялото време на страшния разговор бе усещал как дъхът му се трупа, трупа, трупа в гърдите и гърлото — застоял, неподвижен, спарен, блудкав, отровен.

Издържа докато вратата щракна зад гърба й, сетне изхъхри и рухна в леглото задъхан и примрял. Прокисналият въздух ръчкаше нагоре-надолу из гърлото му като горещ ръжен. Без да обръща внимание на болката в ръката, той грабна инхалатора. Лапна пръскалката и изстреля в гърлото си облак лекарство. Докато вдишваше мириса на камфор, през главата му мина: Не ме интересува дали е пла-цее-бо или не, щом помага, думите нямат значение.

Отпусна се на възглавницата със затворени очи, дишайки спокойно за пръв път откакто бе влязла майка му. Боеше се, ужасно се боеше. Думите му, постъпките му — всичко бе негово и все пак изглеждаше съвсем чуждо. Нещо действуваше в него, действуваше чрез него — някаква сила… и майка му също я бе усетила. Бе доловил това в очите й, в разтрепераните й устни. Силата не изглеждаше зла, ала нейната колосална мощ го плашеше. Беше като да се качиш на някоя опасна въртележка в лунапарка и изведнъж да откриеш, че каквото и да правиш, няма начин да слезеш преди да е спряла.

Няма връщане, помисли Еди, усещайки горещата, дразнеща тежест на гипса около счупената си ръка. Никой не ще се прибере у дома, преди да стигнем до края. Но толкова ме е страх, Господи, толкова ме е страх. И той разбра, че истинската причина да се бори за своите приятели е нещо, което никога не би изрекъл пред майка си: Сам не бих издържал това.

Поплака малко, а после се унесе в неспокойна дрямка. Сънува мрак, сред който безконечно тътнат загадъчни машини — двигатели на подземни помпи.

8.

Същата вечер небето отново се въсеше застрашително, когато Бил и другите Неудачници пристигнаха в болницата. Еди не се учуди, като ги видя да влизат един след друг в стаята му. Знаеше, че ще дойдат.

Целият ден беше горещ — по късно всички щяха единодушно да твърдят, че третата юлска седмица е била най-горещото време на едно изключително жарко лято — и около четири часа следобед в небето започнаха да се трупат колосални пурпурно-черни облаци, набъбнали от дъжд и светкавици. Хората сновяха по работа забързано и малко тревожно, хвърляйки час по час погледи към небосвода. Повечето смятаха, че привечер ще завали като из ведро и дъждът ще отмие част от натегналата из въздуха влага. Около шест часа парковете и игрищата на Дери, и без това обезлюдени от летния период, изведнъж опустяха напълно. Все още не валеше и облачните грамади висяха неподвижно, без да хвърлят сянка в странно прежълтялата светлина на късния ден. Нейде тежко тътнеха гръмотевици — и заедно с дрезгавия лай на някакво куче и тихото бучене на коли по Главната улица това бяха единствените звуци, проникващи в стаята на Еди преди да пристигнат Неудачниците.

Бил беше пръв, след него Ричи. После влязоха Бевърли и Стан, сподирени от Майк. Бен влезе последен. Беше със снежнобяло поло и явно се чувствуваше адски неудобно.

Пристъпиха към леглото му бавно и тържествено. Даже Ричи не се усмихваше.

Лицата им, помисли смаяно Еди. Боже мили, лицата им!

Виждаше в тях онова, което майка му бе открила у него преди няколко часа — странното съчетание на сила и безпомощност. В жълтата светлина на прииждащата буря лицата им изглеждаха призрачни, сенчести, далечни.

Преминаваме, помисли Еди. Преминаваме в нещо ново — сега сме на границата. Но какво ни чака отвъд? Къде отиваме? Къде?

— Здра-а-вей, Е-е-еди — каза Бил. — К-к-как си?

— Окей, Шеф Бил — отвърна Еди и опита да се усмихне.

— Вчера май си имал страхотен ден — обади се Майк.

Далечен тътен сякаш подкрепи думите му. В стаята не бе включено нито осветлението, нито нощната лампа и всички сякаш тънеха и отново изплуваха от безжизненото зарево на гаснещия ден. Еди си представи как тая мъртвешка светлина прихлупва сега целия град, как виси неподвижно над парка Маккарън, как вмъква безредни, парцаливи лъчи в Моста на целувките през надупчения покрив, как превръща в опушено стъкло плиткото и широко русло на Кендъскиг из Пущинака; представи си как буреносните облаци лазят и лазят над килнатите люлки и катерушки в задния двор на прогимназията; представи злокобната жълта светлина и безмълвието, като че целият град е заспал… или мъртъв.

— Да — каза той. — Голям ден беше.

— Вдру-хху-угиден в-вечерта м-моите хора отиват на ки-ки-кино — каза Бил. — З-за но-о-овите ф- филми. Т-тогава ще ги на-а-правим. Сръ-сръ-сръ…

— Сребърните топчета — довърши Ричи.

— Мислех, че…

— Така ще е по-добре — каза Бен. — Все още мисля, че можем да отлеем куршуми, обаче само с мислене работа не се върши. Ако бяхме възрастни…

— О, да, ако бяхме възрастни, светът щеше да е розов — прекъсна го Бевърли. — Възрастните могат да изработят каквото си искат, нали? Възрастните могат да правят каквото си искат и все излиза правилно. — Тя се изсмя сипкаво и нервно. — Бил иска аз да стрелям срещу То. Представяш ли си, Еди? Сега ще ми викаш Бевърли Поразяващата ръка.

— Не знам за какво говориш — каза Еди, но мислеше, че разбира, или поне отчасти си изяснява нещата.

Бен обясни. Ще стопят един от сребърните долари и ще направят две сребърни топчета, горе-долу колкото сачми от лагер. После, ако на Нийбълт стрийт 29 наистина живее върколак, Бевърли ще му вкара в черепа сребърно топче с прашката на Бил. Сбогом на върколака. А ако е вярна идеята за едно същество с много лица — сбогом на То.

По лицето на Еди навярно се бе изписало странно изражение, защото Ричи се разсмя и кимна.

— Знам как се чувствуваш, мой човек. Когато Бил взе да ми дрънка, че ще е по-добре да вземем прашката вместо пищова на татко му, реших, че вече му хлопа и последната здрава дъска. Обаче днес следобед… — Той се разкашля. Без малко да добави: „след като майка ти ни духна под опашките“, но подобен израз бе явно неуместен. — Днес следобед отскочихме до сметището. Бил си носеше прашката. Гледай. — Ричи измъкна от задния си джоб сплескана консервна кутия, която някога бе съдържала ананасов компот. В средата зееше назъбен отвор с диаметър около пет сантиметра. — Бевърли го направи с камък от двайсет крачки. Повече ми мяза на дупка от куршум 38-ми калибър. Мърсини де Устацио бе убеден. А когато Мърсини де Устацио е убеден, значи вярва безпределно.

— Да дупчиш консерви е едно — каза Бевърли. — Ако е нещо друго… нещо живо… Би трябвало Бил да го стори. Наистина.

— Н-не — възрази Бил. — Вси-ххи-ички о-опитахме. Н-нали видя к-к-какво стана?

— Какво стана? — запита Еди.

Бил обясни бавно и колебливо, а Бевърли гледаше през прозореца и хапеше побелелите си устни. Сама не можеше да си обясни защо, но изпитваше нещо повече от страх — дълбоко се притесняваше от онова, което бе станало днес. Тази вечер, докато идваха към болницата, тя отново се впусна в яростен спор, като се мъчеше да им внуши, че все пак трябва да опитат сребърните куршуми… не защото бе по-убедена от Бил