То

През цялото време на монолога доктор Хандор пелтечеше тихо:

— Соня… моля те, Соня… Соня…?

Той беше костелив, хилав човечец с тъничък, рядък мустак, който отгоре на всичко не беше подстриган както трябва и от лявата страна стърчеше повече, отколкото от дясната. Изглеждаше нервен. Еди си спомни какво бе казал тази сутрин мистър Кийн и му стана жал за доктор Хандор.

Най-сетне Ръс Хандор събра цялата си воля и избъбри:

— Ако не можеш да се овладееш, ще трябва да излезеш, Соня.

Тя се завъртя и докторът отскочи назад.

— Няма да сторя подобно нещо! Да не си посмял да говориш така! Моят син лежи тук в страшни мъки! Моят син е на смъртно ложе!

И в този миг всички трепнаха от тихия, но ясен глас на Еди.

— Искам да излезеш, мамо. Ако се канят да вършат нещо, от което ще ме заболи, а мисля, че точно това смятат да направят, навън ще ти е по-добре.

Тя се завъртя към него с изумление… и болка. Като видя страдалческото й изражение, гърдите му безмилостно се свиха.

— В никакъв случай няма да изляза — кресна тя. — Какви ужасни думи говориш, Еди! Ти бълнуваш! Ти не разбираш какво казваш, това е единственото обяснение!

— Не знам какво е обяснението и не ме интересува — заяви сестрата. — Знам само, че стоим и нищо не вършим, а трябва час по-скоро да наместим ръката на сина ви.

— Да не би да намеквате… — Гласът на Соня се извиси към тънката, писклива нотка, която звучеше само в най-отчаяни случаи.

— Моля те, Соня — каза доктор Хандор. — Дай да не спорим тук. Нека помогнем на Еди.

Соня се отдръпна, но пламтящият й поглед — стръвният поглед на мечка, чието мече е в опасност — обещаваше на сестрата, че тепърва ще има неприятности. Може би даже съдебен процес. После влагата в очите й загаси пламъците, или поне ги прикри. Тя хвана здравата ръка на Еди и стисна толкова силно, че момчето се смръщи от болка.

— Зле си, но скоро ще оздравееш. Скоро ще оздравееш, обещавам ти.

— Непременно, мамо — изхъхри Еди. — Може ли да ми подадеш инхалатора?

— Разбира се. — Соня Каспбрак победоносно се озърна към сестрата, сякаш току-що бе доказала колко нелепи и престъпни обвинения е трябвало да изтърпи. — Моят син е болен от астма. Много тежка болест, но той се справя чудесно.

— Добре — безизразно отвърна сестрата.

Майка му поднесе инхалатора към лицето на Еди и той вдъхна от лекарството. След миг доктор Хандор се зае да опипва счупената ръка. Докосваше я едва-едва, ала все пак болката беше чудовищна. Еди усети как в гърлото му се надига писък и заскърца със зъби, за да го спре. Боеше се, че ако изпищи, майка му пак ще се развика. По челото му избиха едри, бистри капки пот.

— Измъчваш го — каза мисис Каспбрак. — Знам, че го измъчваш! Не бива! Престани! Не бива да го измъчваш! Той е много крехък, не може да издържи подобна болка!

Еди видя как сестрата впи яростен поглед в уморените, боязливи очи на доктор Хандор. Видя безмълвния разговор между двамата: Изпъдете тази жена, докторе, казваше сестрата. А той сведе глава: Не мога. Не смея.

Болката носеше някакво необятно прояснение (но, искрено казано, Еди не би желал често да среща такова прояснение — твърде скъпо се плащаше за него) и в мига на този ням разговор той прие всичко, което бе чул от мистър Кийн. ХидрОксът в инхалатора не беше нищо друго освен вода с аромат на камфор. Астмата не беше в дробовете, гърдите или гърлото, а в главата му. Тъй или иначе, трябваше занапред да живее с истината.

Той погледна майка си и сред болката я видя с кристална яснота: всяко цвете по пъстрата рокля, тъмните петна от пот под мишниците, мокрите подплънки на раменете, драскотините по обувките. Видя колко са дребни очите й сред подпухналата плът и в главата му се зароди страшна мисъл: тия очи бяха едва ли не хищни — като очите на прокажения, който бе изпълзял от мазето на Нийбълт стрийт 29. Ето ме, всичко е наред… Бягството няма да ти помогне, Еди…

Доктор Хандор внимателно обхвана с пръсти счупената ръка и стисна. Избухна болка.

Еди потъна в пустотата.

5.

Дадоха му да пие нещо и доктор Хандор намести костта. Чу го как обяснява на на майка му, че счупването е правилно и няма опасност, в детството всичко зараства бързо.

— При нас често идват хлапета с такива счупвания — каза лекарят. — Обикновено става след падане от дърво.

Еди чу яростния отговор на майка си:

— Еди не се катери по дървета! А сега искам истината! Много ли е зле?

После сестрата му даде хапче. Отново усети как гърдите й докосват рамото му и изпита дълбока благодарност за този мек, утешителен допир. Дори през мъглата различаваше яростта на сестрата и му се стори, че казва: Тя не е прокаженият, моля ви, не мислете така, тя ме яде само защото ме обича, но може би думите не успяха да напуснат гърлото му, защото гневното лице на младата жена не се промени.

Смътно осъзна, че го карат с количка по някакъв дълъг коридор, а нейде отзад заглъхваше гневният майчин глас:

— Часове за свиждане ли? Никакви часове за свиждане не признавам, той е мой син!

Чезнеха. Радваше се, че тялото му чезне, че майка му чезне. Болката си отиваше, а заедно с нея и прояснението. Не искаше да мисли. Искаше да се рее. Усещаше непосилна тежест в дясната си ръка. Запита се дали вече са я гипсирали. Нямаше сили да надигне глава и да погледне. През мъглата от болничните стаи долиташе музика, пациенти в бели халати бродеха като призраци по широките коридори и беше горещо… ужасно горещо. Когато го вкараха в стаята, той зърна как свирепото оранжево слънце залязва сред облаци от кипнала кръв и си помисли несвързано: Като грамаден клоунски помпон.

— Хайде, Еди, вече можеш да ходиш — изрече нечий глас и той откри, че наистина може да ходи. Вмъкнаха го между шумолящи прохладни чаршафи. Гласът обясняваше, че през нощта може да го боли, но трябва да търпи и да повика дежурната сестра само ако му стане много зле. Еди помоли за чаша вода. Поднесоха му я със сламка — от ония, дето се прегъват като акордеон. Беше студена и много вкусна. Изпи я до дъно.

През нощта го заболя, много го заболя. Лежеше буден и държеше лявата си ръка върху бутона на звънеца, но не натискаше. Зад прозорците бушуваше буря и когато проблесна синкавобяла мълния, той извърна глава, защото се боеше, че в електрическото сияние може да види на фона на небето някакво чудовищно, ухилено лице.

Най-сетне заспа отново и в съня си видя как Бил, Бен, Ричи, Стан, Майк и Бев — неговите приятели — пристигат с велосипедите си пред болницата (Бил возеше Ричи върху багажника на Силвър). Учуди го, че Бевърли е облякла рокля — чудесна зелена рокля с онзи цвят, който имат тропическите острови на снимките в „Нешънъл джиографик“. Не си спомняше да я е виждал с рокля досега; помнеше я само с джинси, къси панталони и онова, което момичетата наричат „школски парцали“ — блузи с овални якички и кафяви плисирани поли до средата на прасеца, за да не се виждат ожулените колене.

В съня те пристигнаха по времето за свиждане, около два следобед, и майка му, която търпеливо чакаше в коридора, се развика толкова яростно, че всички посетители обърнаха глави към нея.

Ако си мислите да влезете вътре, дълбоко се заблуждавате! — изкрещя майка му и моментално клоунът, който през цялото време бе седял в чакалнята (само че досега беше в най- далечния ъгъл и закриваше лицето си с оръфано списание „Лук“), скочи и демонстративно запляска с