То

остра, ярка, огнена, страховита. Усети как ръбовете на счупената кост застъргаха един в друг. Стисна зъби и от прехапания му език отново бликна кръв. Превъртя се по гръб и видя над себе си Хенри, Виктор, Лоса и Патрик. Изглеждаха невероятно високи, невероятно далечни, като гробари над зейнала яма.

— Хареса ли ти, каменарче? — запита Хенри и гласът му долиташе глухо през облаци от болка. — Хареса ли ти приключението? Хареса ли джабулата?

Патрик Хокстетър се изкиска.

— Баща ти е луд — чу Еди собствения си глас, — и ти също.

Усмивката на Хенри изчезна като заличена от плесница. Той надигна крак за ритник… и в този момент полицейска сирена проряза покоя на жаркото пладне. Хенри замръзна. Виктор и Лоса се озърнаха стреснато.

— Хенри, май ще е по-добре да се пръждосваме — каза Лоса.

— Вие както щете, обаче аз изчезвам — заяви Виктор.

Колко далечни бяха гласовете им! Сякаш се рееха като балоните на клоуна.

Виктор изтича към библиотеката и свърна в парка Маккарън. Хенри постоя още малко, може би с надеждата, че полицейската кола отива по друга задача и ще го остави да си свърши работата. Но сирената наближаваше.

— Голям късмет вадиш, скапаняк — изсъска той.

И двамата с Лоса хукнаха подир Виктор.

Патрик Хокстетър остана последен.

— Ето ти нещо в добавка — прошепна той с глух, дрезгав глас. После шумно подсмръкна и изстреля грамадна зеленикава храчка в потното, кърваво лице на Еди. Пляс. — Не бързай да я ядеш, ако нямаш апетит. — Патрик се ухили гнусно и зловещо. — Остави си малко и за после.

После бавно му обърна гръб и се отдалечи.

Еди опита да избърше храчката със здравата си ръка, но болката избухваше и от най-лекото движение.

Когато тръгваше за аптеката, май не си и сънувал, че ще се озовеш на Костело авеню със строшена ръка и сополите на Патрик Хокстетър по физиономията, нали? Даже не успя да си изпиеш Пепсито. Колко изненади крие животът, а?

Невероятно, но факт — Еди отново се разсмя. Смехът звучеше немощно и счупената ръка отново го заболя, ала въпреки всичко му стана добре. И още нещо: астмата бе изчезнала. Дишаше нормално, поне засега. Добре, че беше така. Инак, както и да се мъчеше, не би успял да докопа инхалатора.

Сирената виеше ли виеше нейде съвсем наблизо. Еди затвори очи и зърна под клепачите си червена мъгла. После червеното се превърна в черно, когато върху лицето му падна нечия сянка. Беше малчуганът с колелото.

— Добре ли си? — запита хлапето.

— Добре ли ти изглеждам? — отвърна Еди.

— Не, изглеждаш ужасно — заяви малчуганът, после завъртя педалите и се отдалечи, пеейки „Ферма в долината“.

Еди се разкикоти. Ето и полицейската кола; чу как изскърцаха спирачките. Смътно се надяваше вътре да е мистър Нел, макар да знаеше, че той не е от автомобилните патрули.

Защо се кикотиш, за Бога?

Не знаеше нито защо се кикоти, нито защо въпреки болката изпитва толкова силно облекчение. Дали защото знаеше, че е жив, че най-лошото е отминало само със счупена ръка и все ще има какво да закърпят докторите? Реши, че е така, но двадесет и седем години по-късно, седнал в Общинската библиотека с чаша джин край едната ръка и инхалатор до другата, щеше да каже, че навярно е имало нещо повече; беше вече достатъчно голям, за да усети това „повече“, ала все още твърде малък, за да го разбере ясно.

Мисля, че за пръв път в живота си изпитвах истинска болка, щеше да каже той на останалите. Изобщо не беше онова, което си представях. Не ме унищожи като личност. Мисля… мисля, че ми даде основа за сравнение — чрез нея открих, че човек може да съществува и в болката, даже въпреки болката.

Еди безсилно извъртя глава надясно и зърна грамадни черни гуми „Файърстоун“, лъскави хромирани джанти и пулсираща синя лампа. После чу гласа на мистър Нел — чисто ирландски, невероятно ирландски, даже не глас на мистър Нел, а по-скоро Глас на Ирландско ченге в интерпретация на Ричи… но може би само му се струваше така, защото гласът идваше отдалече:

— Йесусе мили, туй е момчето на Каспбрак!

После Еди се зарея в пустотата.

4.

И остана в пустотата задълго, с едно единствено изключение.

Краткото прояснение го завари в линейката. Видя отсреща мистър Нел да отпива от кафявото шишенце, държейки в другата си ръка книжка със заглавие „Аз ще те съдя“. Момичето на корицата имаше невероятно грамадни гърди. Еди плъзна очи край мистър Нел и погледна към кабината. Шофьорът се озърна с широка злорада усмивка и кожата на лицето му се белееше от дебел слой мазен грим и талк, а очите му лъщяха като новички монети. Беше Пениуайз.

— Мистър Нел — изпъшка Еди.

Мистър Нел надигна глава и се усмихна.

— Как си, мойто момче?

— …шофьорът… шофьорът…

— Да, ей-сегинка ще пристигнем — кимна мистър Нел и му подаде кафявото шишенце. — Смукни си от туй нещичко. Завчас ще се съпикясаш.

Еди отпи нещо с вкус на течен огън. Разкашля се и ръката го заболя. Пак се озърна към кабината. Шофьорът беше най-обикновен човек с късо подстригана коса. От клоуна нямаше и следа.

Отново потъна в нищото.

Много по-късно се озова в спешното отделение и една медицинска сестра бършеше с хладна марля кръвта, мръсотията, храчките и чакъла по лицето му. Малко болеше, но беше чудесно. Чу как майка му бушува отвън и се помъчи да каже на сестрата, че не бива да я пускат тук, но колкото и да се напъваше, от устата му не излезе нито дума.

— … ако умира, трябва да знам! — яростно ревеше майка му. — Чувате ли? Имам право да знам, имам право да го видя! Мога да ви дам под съд, тъй да знаете! Познавам адвокати, много адвокати! Някои от най-добрите ми приятели са адвокати!

— Не се мъчи да говориш — каза сестрата на Еди. Беше млада и той усещаше как гърдите й докосват здравата му ръка. За момент му хрумна безумната мисъл, че това е Бевърли Марш, после нищото пак го погълна.

Когато се свести, майка му наистина беше в стаята и дърдореше като картечница срещу доктор Хандор. Соня Каспбрак беше огромна жена. Краката й, стегнати в ластични медицински чорапи, бяха дебели като дънери, но въпреки тлъстината имаха удивително гладка кожа. По пребледнялото й лице трескаво пламтяха две петна от руж.

— Мамо… — безсилно изпъшка Еди — … добре… добре съм…

— Не си, не си — проплака мисис Каспбрак. Кършеше ръце и Еди чу как скърцат и пукат ставите на пръстите й. Отново взе да се задушава, виждайки в какво състояние е изпаднала, каква болка й е причинил с последната си пакост. Искаше да й каже, че трябва да се отпусне, инак може да я сполети сърдечен удар… ала не можеше. Гърлото му беше пресъхнало. — Не си добре, ти си под заплаха, много сериозна заплаха, но непременно ще се оправиш, обещавам ти, Еди, непременно ще се оправиш, дори ако трябва да доведа всички специалисти от областта, о, Еди… Еди… бедната ти ръчица…

Тя избухна в звучни ридания. Еди видя, че сестрата, която бе избърсала лицето му, я гледа с неприязън.