То

— Нали рече, че ти идвало? — каза Хенри.

— Да, идва — потвърди Патрик. — Ще ти кажа кога. Готви се!… Готви се, идва! Готви… сега!

Хенри щракна запалката. В същия миг се раздаде характерното пращене на солидна пръдня. Този звук не можеше да се сбърка с нищо друго; Бевърли често го бе чувала у дома, особено след пържения боб в събота вечер. Баща й страхотно си падаше по боба. Но когато Патрик пръдна и Хенри щракна запалката, тя видя нещо, от което челюстта й провисна. Над дупето на Патрик сякаш изригна синкав огнен фонтан. Изглеждаше досущ като пламъка на газова горелка.

Момчетата пак се разхилиха като тролове и Бевърли отскочи зад колата, заглушавайки с длани лудешкия си кикот. Смееше се, но не от веселие. Да, беше някак смахнато и забавно, ала смехът се пораждаше най-вече от дълбоко отвращение и своеобразен ужас. Смееше се защото не познаваше друг начин за преодоляване на видяното. Чувството бе свързано с факта, че е видяла ония работи на момчетата, ала не свършваше дотам, това даже не беше най-главното. В края на краищата, тя отдавна знаеше, че всяко момче си има оная работа, както и всяко момиче има по-друга работа; сега догадките просто се потвърждаваха на практика. Но онова, което вършеха, й се струваше толкова странно, толкова нелепо и в същото време изпълнено с толкова убийствена диващина, че въпреки пристъпа на смях тя отчаяно се бореше да запази самообладание.

Престани, помисли тя, сякаш това беше търсеният отговор, престани, ще те чуят, веднага престани, Беви!

Но нямаше сили да престане. Успя само да изключи от смеха гласните си струни, тъй че в шепите й излиташе тихо, задавено пъшкане. Бузите й се изчервиха като зимни ябълки, от очите й капеха сълзи.

— Мама му стара, много боли! — ревна Виктор.

— Четири метра! — изкрещя Хенри. — Пред Бога се кълна, Вик, четири шибани метра! Кълна се в майка си!

— Не ми дреме, ако ще да са били и десет шибани метра! — заяви Виктор. — Подпали ми задника!

Отново прогърмя гърлен смях; продължавайки да се киска задавено зад разбитата кола, Бевърли си спомни един телевизионен филм с Джон Хол. Беше за някакво племе в джунглите, дето има таен ритуал и който го види, бива принесен в жертва на боговете пред грамаден каменен идол. Вместо да я усмири, тази мисъл само засили истеричния пристъп на кикот. Смехът й се превръщаше в поредица от беззвучни писъци. Коремът я болеше непоносимо. По лицето й струяха сълзи.

3.

Ако в този горещ юлски следобед Хенри, Виктор, Бълвоча и Патрик Хокстетър се бяха озовали на сметището, увлечени да си палят пръдните, причината за това се наричаше Рена Дейвънпорт.

Хенри познаваше резултата от консумацията на значителни количества зрял фасул. Навярно този резултат се изразяваше най-добре в една детска песничка, която бе усвоил още на бащиното коляно: Боб, боб, боб, музикален плод! Като го ядеш, много ти е гот! Като ти е гот, правиш пър-пър-пър! Хайде, лапай още, много е добър!

Рена Дейвънпорт навестяваше баща му вече осем години. Беше четиридесетгодишна, дебела и нечистоплътна. Хенри предполагаше, че понякога баща му я чука, макар че не можеше да си представи откъде намира куража да се цапа с такава повлекана.

Фасулът беше най-голямата гордост на Рена; накисваше го в събота вечер и през целия неделен ден го вареше на бавен огън. Хенри нямаше нищо против — важното беше да има с какво да си натъпче корема — но за осем години всяко ястие почва да си губи чара.

А Рена не се задоволяваше да сготви някоя и друга порция; вареше фасула в промишлени количества. Когато пристигаше в събота вечер с раздрънканата си зелена кола (под огледалото като най-невръстният обесник в света се подмяташе гола гумена кукла), на седалката до нея димеше петдесетлитров стоманен варел, пълен догоре с боб. Тримата сядаха да вечерят (на масата Рена неуморно хвалеше готварските си умения, смахнатият Бъч Бауърс глухо сумтеше и обираше соса от чинията си със залък хляб или й казваше да си затваря човката, ако по радиото предаваха бейзбол, а Хенри мълчаливо дъвчеше, зяпаше през прозореца и си мислеше за нещо свое — тъкмо над паница съботен фасул бе съзрял планът му да отрови кучето на Майк Хенлън). На следващата вечер Бъч пак затопляше боба. Във вторник и сряда Хенри си носеше фасула в училище. Към четвъртък или петък вече не можеха да го гледат. Въпреки отворените прозорци и двете спални воняха на застояли пръдни. Бъч сипваше останалия боб в помията и го отнасяше на двете прасета Бип и Боп. В събота Рена задължително довтасваше с още един димящ варел и цялата история започваше отново.

Тази сутрин Хенри бе заделил огромно количество студен фасул и по пладне четиримата се натъпкаха яко в парка, под сянката на един стар бряст. Ядоха до пръсване.

Патрик пръв подхвърли идеята да отидат на сметището, където щеше да е съвсем спокойно в този делничен летен следобед. Още докато бяха на път, бобът успешно започна познатото си действие.

4.

Малко по малко Бевърли се овладя. Знаеше, че трябва да се измъква; въпреки рисковете, отстъплението беше далеч по-безопасно от стоенето тук. Те бяха увлечени в заниманието си и дори да се случеше най-лошото, щеше да има значителна преднина (а в дъното на съзнанието си бе решила, че ако най-страшното се превърне в ужасно, няколко изстрела с прашката могат да вразумят противника).

Канеше се да пропълзи назад, когато Виктор каза:

— Трябва да се прибирам, Хенри. Баща ми иска днес следобед да съм на нивата, ще берем царевица.

— Майната му — рече Хенри. — Няма да умре без теб.

— Да, ама и без туй е побеснял. Заради историята от онзи ден.

— Да му го начукам, като не разбира от майтап.

Бевърли се вслуша по-внимателно, защото подозираше, че разговарят за счупената ръка на Еди.

— Не, трябва да се прибирам.

— Май го боли задникът — подметна Патрик.

— Я си затваряй устата, скапаняк — сряза го Виктор. — Че ако взема аз да ти я затворя…

— И аз трябва да си вървя — обади се Бълвоча.

— Царевица ли ще береш с баща си? — ядно запита Хенри. В неговите представи това навярно минаваше за шега; бащата на Бълвоча беше починал.

— Не. Обаче си намерих работа, разнасям списание „Седмичен купувач“. До довечера трябва да свърша.

— Какъв е тоя лайнарски купувач? — запита Хенри, вече не само сърдит, но и разтревожен.

— Това е работа — търпеливо обясни Бълвоча. — Припечелвам пари.

Хенри изсумтя презрително и Бевърли пак се осмели да надникне иззад колата. Виктор и Бълвоча закопчаваха коланите си. Хенри и Патрик продължаваха да клечат със смъкнати гащи. Запалката блестеше между пръстите на Хенри.

— Обаче тебе не те е шубе, нали? — запита Хенри.

— Хич даже — каза Патрик.

— Не си ли зает с царевица или някаква друга путкинска работа?

— Хич даже — повтори Патрик.

— Ами… — неуверено рече Бълвоча, — довиждане, Хенри.

— Добре де — отвърна Хенри и плю край грубите селски обувки на Бълвоча.

Вик и Бълвоча поеха към двете редици смачкани коли… към Студебейкъра, зад който се криеше Бевърли. Отначало тя нямаше сили да стори друго, освен да се свие, вцепенена като изплашен заек. После тихо