засягат личния му живот. Но откри, че Ейвъри го засяга твърде сериозно. Почнаха да го хранят по-късно. Нощем бебето плачеше и му пречеше да спи. Родителите му сякаш по цял ден висяха над люлката и често се оказваше невъзможно да привлече вниманието им. Патрик изпита един от малкото пристъпи на страх в своя живот. Хрумна му, че след като
Един ден Патрик влезе в стаята на Ейвъри около два и половина следобед, малко след като училищният автобус го докара от забавачницата. Беше през януари. Навън започваше да прехвърча сняг. Откъм парка Маккарън налиташе бурен вятър и громолеше по заледените стъкла на горния етаж. Майка му дремеше в спалнята; Ейвъри бе плакал цяла нощ. Баща му беше на работа. Ейвъри спеше по корем, с извърната настрани главичка.
Без никакво изражение върху кръглата си физиономия, Патрик извъртя главата на бебето и притисна лицето му към възглавницата. Ейвъри изсумтя и върна глава в предишното положение. Патрик го гледаше и размишляваше, а снегът по жълтите му ботушки бавно се топеше и мокреше пода. Минаха може би пет минути (Патрик не се отличаваше с особено пъргава мисъл), после той пак завъртя главата на Ейвъри към възглавницата и я задържа там. Бебето се се задърпа под ръката му, опита да се бори. Но движенията му бяха слаби. Патрик го пусна. Ейвъри пак изви глава настрани, проплака носово и продължи да спи. Бурните пориви на вятъра разтърсваха прозорците. Патрик зачака да види дали тихото проплакване ще събуди майка му. Не я събуди.
Сега го обливаше върховна възбуда. Сякаш за пръв път светът се очертаваше пред него съвършено отчетливо. Емоционалните му способности бяха дълбоко дефектни и в тия кратки мигове той се почувствува като абсолютен далтонист, комуто са инжектирали лекарство, даряващо за броени минути способността да се различават цветовете… или като наркоман, който изпитва нормални усещания само в краткия отрязък от време преди дрогата да изстреля мозъка му към безкрая. Сблъскваше се с нещо ново. Не бе подозирал, че то съществува.
Съвсем лекичко извъртя лицето на Ейвъри към възглавницата. Този път не го пусна, когато опита да се изтръгне. Напротив, притисна лицето му още по-надолу. Сега бебето надаваше упорит приглушен рев и Патрик разбра, че е будно. Мина му смътната мисъл, че ако престане, Ейвъри може да се оплаче на мама. Продължи да натиска. Бебето се дърпаше. Патрик натискаше. Бебето пръдна. Движенията му отслабваха. Патрик натискаше упорито. Най-сетне Ейвъри се отпусна неподвижно. Патрик го държа още пет минути, усещайки как възбудата прелива през върха и бавно започва да гасне; ефектът от инжекцията се разсейваше и светът пак ставаше сив, наркотичният транс потъваше в познатата полудрямка.
Патрик слезе долу и седна да похапне курабийки с чаша мляко. Половин час по-късно майка му влезе в кухнята и каза, че даже не го е чула да се прибира, била
Тя откри смъртта на Ейвъри едва около пет часа; дотогава просто бе предполагала, че бебето спи малко по-дълго от друг път. Междувременно Патрик седна пред седеминчовия телевизор да гледа „Рицар Зайо“ и продължи да гледа през цялото време на последвалата паника. Беше започнала поредната серия на „Железни птици“, когато дотърча съседката мисис Хенли (майка му с писъци държеше мъртвото бебешко телце на отворената кухненска врата, вярвайки сляпо, че хладният въздух може да го съживи; на Патрик му стана студено и той отиде да си вземе пуловер от гардероба). Когато мистър Хокстетър се върна от работа, по телевизията даваха любимия сериал на Бен Ханском, „Пътен патрул“. Докато пристигне докторът, вече бе започнал „Фантастичен театър“ с Труман Брадли в главната роля. „Кой знае колко ли странни тайни крие вселената?“ — разсъждаваше Труман Брадли, докато обезумялата майка крещеше и се мяташе в прегръдките на съпруга си. Докторът забеляза дълбокото спокойствие и безметежния поглед на Патрик. Реши, че момчето е изпаднало в шок и го накара да глътне хапче. Патрик не възрази.
Диагнозата гласеше: бебешка смърт от задушаване. След години подобно нещастие би предизвикало недоумение, биха излезли наяве отклоненията от обичайния синдром на смъртност при кърмачетата. Но по онова време хората просто регистрираха фактите и погребваха бебетата. Патрик установи със задоволство, че щом нещата се уталожиха, храненето му отново стана редовно.
Сред безумието на онзи късен следобед — хората с трясък нахълтваха и изтичваха навън, лампата на линейката хвърляше по стените трепетни червени отблясъци, мисис Хокстетър пищеше, стенеше и не приемаше никакви утешения — само бащата на Патрик мина на косъм от истината. Двадесетина минути след изнасянето на трупчето той стоеше тъпо край празната люлка, просто стоеше и още не можеше да повярва, че всичко е станало наистина. Наведе глава и видя върху дъсчения под две следи. Бяха оставени от топящия се сняг по жълтите гумени ботушки на Патрик. Гледаше ги и в съзнанието му за миг се надигна задрямала мисъл като отровен газ от дълбините на изоставена мина. Пред очите му започна да се оформя образ. Но преди образът да се проясни, той изскочи от стаята и затръшна вратата с такава сила, че рамката се пропука.
Не запита Патрик за нищо.
Патрик не повтори тази постъпка, макар че навярно би я повторил при удобни обстоятелства. Не изпитваше вина, не страдаше от кошмари. След време обаче осъзна какви биха били последиците, ако някой бе открил истината. Имаше правила. Можеше да те сполети нещо неприятно, ако не се придържаш към тях… или ако те хванат в нарушение. Можеше да попаднеш в затвора и даже на електрическия стол.
Но споменът за възбудата — за усещането на цветове и чувства — просто бе прекалено могъщ и вълшебен, за да се откаже докрай от него. Патрик започна да убива мухи. Отначало ги мачкаше с мамината мухобойка; след време установи, че пластмасовата линийка върши по-добра работа. Откри и радостите на мухоловката. Дългата лепкава ивица можеше да се купи за два цента от магазина на Костело авеню и понякога Патрик стоеше по цели часове в гаража, гледайки със зяпнала уста как мухите кацат, а сетне подхващат безнадеждна борба за свобода. В мътните му очи блестеше оная скъпоценна възбуда, по кръглото му лице и възпълното тяло се стичаха ручейчета пот. Патрик убиваше и бръмбари, но предпочиташе да ги хване живи. Често открадваше от маминия игленик дълга губерка, нанизваше бръмбара върху нея и сядаше с кръстосани крака в градината да го гледа как умира. В тия моменти по лицето му плъзваше изражение на момче, което чете много увлекателна книга. Веднъж той откри прегазена котка, агонизираща в канавката на Долна главна улица. Седна и се загледа в нея, докато една старица, която метеше тротоара пред къщи, го забеляза как подмята с крак смачканата, мяукаща животинка. Жената дотича и го запердаши с метлата.
А миналата година (по онова време нито Майк Хенлън, нито някой от другите би се учудил, ако можеше да узнае, че е било точно в деня, когато загина Джордж Денброу) Патрик откри ръждивия хладилник „Амана“ — един от най-едрите боклукоиди в пояса около сметището.
Също като Бев, той бе чувал предупрежденията, че тия захвърлени машинарии били много опасни и че всяка година еди колко си милиона тъпи хлапетии пукясвали вътре. Патрик дълго стоя тъпо загледан в хладилника, опипвайки разсеяно слабините си през джоба. Възбудата се завръщаше, по-силна от всеки друг път, ако не се брои онзи единствен случай, когато видя сметката на Ейвъри. Възбудата се завръщаше, защото сред ледената, изпепелена пустош на своето съзнание Патрик Хокстетър бе срещнал идея.
Една седмица по-късно семейство Люс, което живееше три къщи по-долу от дома на Хокстетър, откри
